Хаваи

В края на април се осъществи една моя мечта – да посетя Хавайските острови. За да не губим време тръгнахме направо след работа в петък. Сутринта беше студена и дъждовна, тръгнах от вкъщи с ботуши, зимно палто и чадър, и малък куфар пълен с летни дрехи. Ботушите и чадъра оставих в офиса, но палтото си взех, за всеки случай, да не замръзна на връщане.

Нагласата ми беше, че полетът ще мине бързо и леко, и може би заради това ми се стори много дълъг – цели 6 часа, почти колкото от Лондон до Ню Йорк. Не знам дали защото полетът беше към екзотична дестинация, но стюардесите бяха много приятелски настроени и говореха на пътниците, така като че ли се познават с тях от години и фамилиарничаха, на моменти прекалено много. Но със сигурност успяха да създадат у нас ваканционно настроение и да ни накарат да забравим офиса и съпътстващите го одити, данъци, счетоводни сметки и екселски таблици, пълни със сложни формули.

През целия полет не видяхме едно късче земя – само величествения Тихи Океан и облаците, които го скриваха през повечето време. Пътувахме на югозапад, над част от Земята, където никога не бяхме ходили и се вълнувахме!

По това време на годината Хаваи са с три часа назад от Ванкувър (невероятно – има и други места по земното кълбо, където всъщност часовника е назад) и с 13 часа назад от България. Като пристигнахме беше 12:30 през нощта ванкувърско време и 9:30 хавайско време. Въпреки, че знаех от прогнозата за времето, че ще е 25 С градуса, а заради влагата ще се усеща като 30 С, не вярвах, докато не го почуствах. За мое най-голямо щастие времето беше толкова топло и приятно и леко влажно (не като във Флорида, където влагата е 100% и те смазва още щом излезеш навън, а кожата започва да лепне). Веднага махнах жилетката и останах по къс ръкав, едва събрах зимното палто в куфара – готова бях за лятото, плажа, пясъка и океана!

Кацнахме в Хонолулу, столицата на педесетия американски щат Хаваи. Хавайската островна верига се състои от множество острови. В югоизточната част на архипелага са основните осем вулканични острови – Ниихау, Кауаи, Оаху (където е Хонолулу), Молокай, Ланай, Кахоолауе, Мауи и Остров Хаваи (или Големият Остров).

Оаху е най-посещаваният остров, трети по големина, но много по-населен от останалите – там живеят около 1 милион души. Някои от основните индустрии са туризмът, производство на сандалово дърво, захар, ананаси и кафе. Туристите бяха предимно от САЩ, Канада и Япония. Освен на английски повечето надписи в магазините и заведенията бяха и на японски.

Настанихме се в хотел в централната част на Хонолулу – плажът Уайкики. Рецепцията на хотела беше отворена – нямаше прозорци нито врати, и навсякъде имаше вентилатори, монтирани по тавана. Ставаше страхотно течение и каквато съм зиморничава първата ми мисъл беше, че сигурно ще настина. Разбира се, това мое притеснение изчезна още на следващия ден, като осъзнах каква жега е, и дори бях благодарна, че го имаше този приятен бриз.

От както се роди дъщеря ни, си мечтая как ще се наспя и как ще спя до късно, без нейното малко гласче да ме буди всеки божи ден в 7 ч. И ето че бяхме на почивка, само двамата с мъжа ми… и естествено нещата не се както си ги представяш – събудихме се в 6:30 сутринта в събота! Това се дължеше на трите часа разлика във времето – във Ванкувър вече беше 9:30 сутринта. Въпреки че легнахме късно, се чувствах абсолютно отпочинала и свежа, и нямах търпение да погледна през прозореца!

Дръпнах тежките пердета и се откри прекрасната гледка към кратера на вулкана Даймънд Хед (Диамантената глава) огрян от слънцето. В далечината се виждаха жилищните райони с ниски едноетажни къщички, разположени на малки хълмчета. Виждаше се и зоологическата градина на Хонолулу и съседните хотели. Трябваше да ставаме, нямаме време за губене – все пак сме за 6 дена на Хаваи! Набързо слязохме край басейна на хотела за закуска и след това отидохме да разузнаваме плажа Уайкики.

Ден 1-ви – Уайкики
Вече повярвях, че сме на Хаваи – плажната ивица беше дълга, не се виждаше нито началото, нито краят й. Навсякъде палми – високи, красиви. Видяхме и дървото „банян“. Плажът беше успореден на пътя и по него нямаше построени хотели.

Хотелите бяха малко по-навътре, но пак в изключителна близост до плажа. Имаше вълнолом, който не позволяваше на вълните да залеят пясъка и пътя. След дълга разходка и много, много снимки, си избрахме местенце за плажуване. Плажовете не са така претъпкани с туристи, няма шезлонги и чадъри – всичко е запазено максимално естествено. Туристът има личната свобода да избере сам къде да седне и никой от другите хора на плажа не се интересува от теб – всеки се радва на своето малко райско кътче, без да те притеснява.

Заради сравнителното близкото местоположение на Хаваи до Екватора, денят не е толкова дълъг. В 7:30 слънцето залезе и навсякъде запалиха така наречените Тики Торчес (факли с природен газ). Атмосферата напомняше на българското черноморие – заведенията пълни с хора – весели и събрали тен, някои доста позачервени.

Избрахме си непретенциозно ресторантче, голямо и в хавайски стил, гъмжащо от хора, дори имаше и опашка от чакащи, на които записваха името и им казваха да дойдат след 20 минути – нещо съвсем нормално за ресторантите в Америка.

Ден 2-ри и ден 3-ти – Плажовете
Природата на Оаху беше невероятна, внушителна и спираща дъха. Целият остров беше опасан с плажове, а до тях се извисяваха величествени вулканични планини, които изглеждаха като надиплен плат.


Плажовете бяха едно от най-интересните за мен места – исках да обиколим колкото се може повече от тях. Наехме кола за два дена и започнахме от югоизточната част на острова. Плажът Ханаума Бей беше като плаж от реклама на туристическа агенция – прекрасен фин пясък, плитка вода с множество корали по дъното близо до брега, обграден с вулканични скали, които придаваха илюзията за местенце на края на света, изолирано и спокойно.

Следващата спирка беше Халона – малко плажче, заобградено със скали, в които се разбиваше водата.

Кайлуа Бийч – изумрудено зелена вода, топла като чай – там се топнахме и ние, и този плаж остана фаворитът на Жоро.
Куалоа Бийч– където е сниман филмът „Джурасик Парк“ беше последната ни спирка за деня. Времето се заоблачи малко и започна да пръска лек дъжд – Куалоа беше доста по отдалечен плаж и почти нямаше посетители. Плажната ивица беше дълга и тясна, имаше силно течение и не посмяхме да влезем във водата.

От този плаж се вижда осторовът Chinaman’s Hat или Шапкатата на китаеца, заради формата, която има този миниатюрен остров.

На следващия ден прекосихме Оаху през средата и отидохме на Северния бряг на острова. На плажа Уаймеа, през зимните месеци се получават вълните цунами, които го правят притегателно място за сърфистите. Тъй като беше пролет ние не видяхме цунами и нивото на океана не беше толкова високо, както през зимата. Имаше скала, от която хората скачаха в океана.

За първи път видях плаж с високоговорители, като този. Спасителят си стоеше в кабинката и наблюдаваше и от време на време правеше забележка на някой смел турист. На този плаж също имаше много силно подводно течение и въпреки че се потопихме, гледахме да стоим близо по пясъка.

Следваща спирка беше плажът Халейуа или плажът на Робинзон Крузо както го кръстих аз. Беше рано и пусто, беше диво и каменисто, и много красиво.

Последният плаж за този ден беше Сънсет Бийч – най-красивият, спокоен и екзотичен плаж, който някога съм виждала. Водата беше синя – всякакви нюанси синьо от прозрачно до много наситено, пясъкът от слънцето изглеждаше наситен, почти като златен, отстрани имаше дива растителност и палми – времето като че ли беше спряло на този плаж.

(Тук искам да спомена, че плажовете във Флорида са също едни от най-красивите, с разликата че пясъкът там е бял като брашно и невероятно ситен и фин, и като вървиш по него издава скрибуцащ звук).

Покоряването на Даймънд Хед и Храмът в „спокойната“ долина
Първо решихме да поемем предизвикателстово да се качим на върха на кратера на вулкана, без да знаем какво съвсем ни очаква. Бяхме с удобни дрехи и обувки, запасени с вода и разбира се с фотоапарата. Това място е обявено за Национален Парк на САЩ. Платихме входа, много трудно и с дебнене успяхме да намерим парко място (като цяло на Хаваи имат проблем с мястото за паркиране).

Беше към 11:00 ч като започнахме нашето катерене. Слънцето печеше силно, имаше много малко дървета, които да пазят сянка, имаше много скали, които отразяваха слънчевите лъчи и това правеше денят още по-топъл. Сетихме се, че сме забравили да си вземем шапки. Тръгнахме нагоре. Хората, които се връщаха бяха изморени до краен предел и целите потни. Малко се поуплашихме. Попитахме едни англичани колко време им е отнело да се качат и колко да слязат. Отговориха ни, че са се качили за 30 минути, и са слязли за около 20 минути, но казаха че и в двете посоки са вървяли много бързо. Ние решихме, че също ще пробваме да вървим бързо – до някъде имаше асфалт, след това тръгнахме нагоре по чукарите. След 10 минути бяхме много изморени и не знаехме дали ще издържим до горе, но продължихме да поддържаме бързото темпо и да задминаване хората и в един момент свикнахме и имахме толкова енергия, че дори се амбицирах да подобря времето от 30 минути на англичаните. Слънцето печеше много силно, в един момент главата ми се беше нагорещила толкова много, че си мислех, че ще припадна. Тогава се замислих ако наистина на някой му стане лошо, кой ще му помогне в тази стръмна планина?

Пътят до върха включваше стълби, няколко тунела, до които така исках да стигна и починахме там за 2-3 минути, през които не можех името да си кажа. След втория тунел последваха много стръмни стълби, изкачихме ги, след това друг тунел, после влязохме в нещо като пещера с вита стълба до горе, като в европейските катедрали, от която ти се завива свят докато стигнеш догоре.

Слава богу тази стълба не беше безкрайно дълга, като тази в катедралата във Вроцлав в Полша, и за 2 минути бяхме горе. Последва друга пещера с едно процепче между два камъка (като че ли излизаш от дупка в земята) и след нея се откри пред нас прекрасната гледка на плажа Уайкики.

Почувствахме се добре – справихме се с предизвикателството и се качихме само за 20 минути. На върха имаше много хора, всеки се опитваше да се снима, хората се изчакваха. Насладихме се на гледката, починахме си малко на сянка и поехме надолу – искахме вече да се връщаме.

Надолу пътят го минахме за 20 минути, но вървяхме много бързо и задминавахме хората. На средата на пътя видяхме възрастна жена, която беше седнала на земята и явно и беше прилошало. След минута чухме, че се приближава спасителен хеликоптер – ето и отговора на въпроса ми – ако ти стане лошо и не можеш да продължиш идва да те вземе хеликотпер. Спуснаха едно въже от хеликоптера на края на което имаше мрежа като носилка и качиха жената вътре. Ние през това време вече бяхме слязли долу и спасяването с хеликоптер се превърна в нещо като „туристическа атракция“ – всички правеха снимки и всички погледи бяха насочени към приземяващият се хеликоптер.

На другата крайност беше посещението ни в японския храм „Byodo In“. Минахме входа и пред нас се появи японско гробище. Времето беше облачно, леко мъгливо в тази част на долината и гробището изглеждаше призрачно. След това видяхме храма – точно копие на японски храм от 11 век, с единствената разлика, че този в Хаваи беше изграден от метал, а не от дърво като оригинала в Япония. Беше заобиколен от красива градина и поточета с плуващи вътре множество красиви риби и черни лебеди. Преди да влезем в храма, се събухме, видяхме статуята на Буда. Посетихме този храм от любопитство, въпреки че сме си християни. Цялата атмосфера беше успокояваща и хармонична.

Пърл Харбър
Не може да отидеш на Хаваи и да не посетиш пристанището „Пърл Харбър“ (Перленото пристанище). Това място е свързано с толкова много история. Наш познат канадец ни попита защо сме решили да отидем там, тъй като си мислеше че „Пърл Харбър“ представлява интерес само за американците. Да, обаче и на нас ни беше интересно да го посетим и му казахме, че и България е участвала във Втората Световна Война, макар и на страната на губещите.

Националният Парк „Пърл Харбър“ се състои от четири основни места за посещение. Най-популярна без съмнение е потопената американска подводница „Аризона“, след това бойният кораб „Мисури“, подводницата „Бауфин“ и Тихоокеанският музей на авиацията. Пристигнахме късно, към 10:30 сутринта. Нямахме резервация за „Аризона“, а свободните билети за деня бяха свършили още в 7 сутринта. Разочаровахме се, че няма да можем да посетим мемориала, построен върху потънала подводница.
Решихме да отидем на бойния кораб. Взеха ни с едно автобусче и навлязохме в територията на военната база. Това е единствения начин да отидеш до „Мисури“ с туристически автобус, тъй като е действаща военна база. Докато минавахме по моста, видяхме части от „Аризона“ във водата.
На кораба „Мисури“ са подписани документите за прекратяването на Втората Световна война. Видяхме и самите документи, разгледахме палубата и част от вътрешността на кораба, и стаята, от където се е управлявал целият кораб. Атмосферата беше малко подтискаща, но усетихме духа на историята.

Ресторанти и магазини
Имаше всякакви невероятни ресторанти – по-непретенциозни, по-изискани, изключително луксозни, малки заведения за бързо хранене, Старбъкс – посетихме по един от всеки.

На мен лично ми направи впечатление един страхотен много луксозен ресторант в нов хотел, разположен точно на плажа. Чувството вътре беше като, че си някъде в Американския Юг, с колони и с веранди, всички гости бяха добре облечени, като че ли отиват на официално събитие, а не на вечеря. В едната зала на ресторанта имаше салатен бар – колкото и каквито искаш салати може да си сложиш в чинията. В другия край имаше огромен грил – сигурно 10 метра, където ти сам си печеш месото или рибата. Тъй като ние не сме от най-добрите готвачи се отказахме от тази зала и отидохме в другата зала, където всичко се приготвя в кухнята и на нас само ни го носят.

Минахме и през хотел „Ала Моана“ сега част от Уестин веригата, който е нещо като туристическа атракция. Това е внушаваща бяла сграда с колони отпред в южняшки стил построена през 1903. Тогава нощувката в хотела е била само $ 1,50. На верандите имаше люлеещи се столове и хората си почиваха там. Във вътрешния двор имаше огромен басейн и внушителни стари дървета. Цялата атмосфера те връща толкова назад във времето.

Шопинг не сме правили – решихме, че това може да се направи навсякъде и не искахме да си губим времето в моловете. Посетихме единствено един от най-известните магазини за сувенири „Хило Хати“. И разбира се, не можахме да не влезем милярд пъти в магазинчетата за всичко ABC, които бяха буквално на всеки 20 метра, на всеки ъгъл, на всяка пресечка, на всяка уличка. Там се продаваха сувенири, храна, типични хавайски дрехи.

Чао, чао Хаваи и до нови срещи!
Дойде и последния ни ден на Хаваи – денят, в който летяхме обратно за Ванкувър. Сложихме си герданите от цветя, които се казват „леи“ и зачакахме автобусчето за летището. Хаваи не спря да ни изненадва до края – летището също имаше отворена част, като рецепцията на хотела, с красива градина в средата, всички местни хора бяха много, много любезни и мили!

Като излетяхме пред нас се откри от въздуха прекрасната гледка към плажа Уайкики, към върха на Даймънд Хед, към Ханаума бей и Коко Кратер. Остров Оаху ни изпращаше подобаващо, показващ за пореден път внушителната си красота.

Автор: Ирина С, Повече статии от Ирина, може да намерите в блога и The world as I see it
Снимки: Ирина С

Публикувано в категория: Хаваи . Тагове: , , , , , , , , , , , , ,

  

2 Коментари

  1. Изпратен 24.11.2014 на 5:32

    Благодаря Ви Златка! Радвам се, че пътеписът ми ви е харесал! Поздрави :)

  2. Златка
    Изпратен 20.09.2014 на 9:50

    Благодаря Ви, Ирина!
    Прекрасен пътепис, чрез Вас и аз успях да се насладя на екзотиката на Хавай!
    Желая Ви още много пътешествия и не забравяйде да ги споделяте с нас!

    Златка

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>