Карачи, или там където децата се раждат пораснали

Гъмжило, рояк, ято, превозни средства от всякакъв калибър. Такива, които развиват скорост от 0-100 км/ч за 5 секунди, и такива с животинска тяга, които предизвикват забавянето на първите до пълен покой. В небесата опушени в синкав дим и жълт прах се реят кафяви грабливи птици. Горещо. Кокосовите палми са с поувехнали прашни листа.

Камила с подрънкващи метални гривни, бавно е провлачила стъпка. В погледа и, а и в погледа на стопанина и се рее безвремие. В черните му очи се отразява собственото ти свободно време. Задръстване ли, “чело, чело …” подвиква един водач на магаренце с двуколка натоварена с купчина железа. Нищо не може да се направи, колите са спрели, а мотоциклетите на зиг заг се опитват да се съпротивляват, докато някоя рикша не запуши и последния отвор за бягство.

В хаоса ние със Саджит намираме свободно място и нашият мотоциклет е свободен. Вълните от нажежен, горещ въздух изсушават, слоя прах и пот. Сякаш сме рицари с броня. Всичко е спечено, твърдо тука в Карачи.

Преди време написах писмо на една приятелка и в него споменах – “В Карачи няма малки деца. Новороденото бебе в вече пораснал мъж или жена. Когато живеят в такава твърда среда, хората са с по-твърда обвивка.” Отговорностите в семейството се разпределят от най-ранна възраст, ако не стават за физическа работа, децата от бедните семейства, а тук са хиляди, просят по улиците. За 15 милионния град училищата са недостатъчни да дадат детство на малчуганите, за това са отговорни и родителите, които не виждат изход за семейството без ежедневния доход на децата си.

Малкият Мешад всеки ден минава по улицата, на която живея, но не за разходка. Влачи магнит от високоговорител и периодично спира да събере полепналите болтчета и други метални предмети. Наоколо са многобройни работилници за ремонт на автомобили и мотори и затова урожаят е сравнително богат. Правителството си затваря очите.

Военна държава. Навсякъде се тръби колко много се харчи за развитие на градовете, вярно е не споря, Карачи е разкопан като след земетресение, навсякъде се строи, разширява и усъвършенства. В същото време най-сигурния изход за момчетата да се оженят е да си намерят място в армията, това е най-сигурния доход за бъдещо семейство, с най-привлекателни облаги. Калашников и М16 си подават ръка. Парите на данъкоплатците отиват за отглеждането на елитна и безсмислена войска, а всяко видимо развитие е част от прахът, който ти влиза в очите, и врата, и навсякъде и като гигантски облак е покрил цялата страна.

Къносано магаренце се опитва да помръдне непосилен товар. Двама души му помагат да се измъкне от лепкавия капан на жегата и умората. Ние сме на път за Шер Шах. Сметището за машини и компютри. Чук, отверка, клещи. Разглобяват принтери, компютри и други причудливи устройства до съставни компоненти. Металът и пластмасата се сортират от ръцете на невръстни деца. Горелка, пламъкът облизва с шепа искри платката, изтръскване с клещите и една купчина компоненти отива за допълнителна сортировка. Бобините настрана, на другата са транзистори и интегрални схеми. В прахта се въргалят процесори, памети, многокраки компоненти на неизвестни устройства. Цената е стотинки, а работоспособността е по-голяма от 50% така, че рискът от инвестицията си заслужава.

Импровизирана талига на три колела, с кирпичено огнище предлага обяд – печена царевица в тиган пълен със сол. Всичко се приготвя пред очите ми. Шепата ядки се разбърква с метален сърп. С едно метално сито солта заминава обратно в тигана, а хартиеното пакетче е пълно с нажежена царевица. Малки деца с метални кофи с един два въглена и насипани стъргали, царевица и фъстъци обикалят работилничките. Чай в очукани чайничета. Традиции. Сякаш миналото, настоящето и бъдещето съществуват в едно и също време.

Карачи е град, в който артистично декорирани автобуси и камиони доминират по пътищата. В същото време мъже с пригладени бради доминират, и управляват едно напълно мъжко общество. Жените в свободна комуникация или заетост не съществуват. Започвам да вярвам, че и малкото които срещам скрити зад бурките или пъстрите орнаментални шалове, са само миражи, отражение на собствените ми копнежи. С тези, с които разговарям в семейна атмосфера коментирам скорошните изпълнения на религиозни женски общности, които бият с бамбукови пръчки жените, които не спазват религиозните правила, персонално интерпретирани.

Градът е разделен на колонии. Племенната структура наложена в миналото е неразбиваема. Затворени общества не допускат никаква външна намеса. Улицата на зелените тюрбани – суни, улицата на хората от племената пущу от Афганистанската граница, улицата на шия, патан, миман, бори. Има невероятно разнообразие на мюсюлмански секти, но правилото е всяка жаба да си знае гьола и никой не се меси в живота на останалите.

Аз живея в колонията Шах Фейсал, а годината е 2007. Границите и достигат до суха падина, която по време на мусонния период се превръща в море. Диги от по 5-6 метра предпазват най-крайните къщи. За канализация и дума не може да става в хаоса от постройки Уличките са тесни, можеш да прескочиш от един покрив на друг. Биволи и кози, тук таме магаренца в отпуск. Тепърва правителството се опитва да реши проблема с канализацията, а водата за пиене е съкровище, което рядко някой притежава.

Всеки ден съседа на Махмуд, идва до неговата къща с туби и кофи да зареди водата за деня, за миене, готвене, пиене. Махмуд е от малкото с прокопан кладенец. Самолет се издига над очукания пейзаж, летище Карачи е на една ръка разстояние. В непосредствена близост стадо биволи се излягат в кален гьол. Мъже клечат и дъвчат бетел в настъпващия сумрак, малки деца събират клечки и изсъхнал тор, други играят крикет и търкалят скъсани гуми. Безвремие.

Сумер е от пущуните. Когато дойде време за женене, т.е. когато събере достатъчно пари, а достатъчно е около 2000$ той ще се върне в племето си току до Афганистан за да си намери булка. Предстои му и тест по стрелба провеждан от бъдещия му тъст, който тест ако го издържи може и да поиска ръката на дъщеря му. Историите на Сумер са пълни с автомат Калашников. Да се смея ли или да плача или да съжалявам тези хора, но истината е, че всяка култура си има особености, и ако искаме да запазим колоритността на света, не би трябвало да се опитваме да мерим всичко с нашия аршин.

Традициите тук са – никога не се опитвай да ме управляваш, и никога не се опитвай дори да погледнеш жените в семейството ми. Всяко най-малко отклонение се наказва със смърт. Когато му отивам на гости, преди да влезна той разчиства елементите от семейството, които трябва да се държат скрити. Жената – най-скъпоценен предмет, собственост, съкровище, а мъжът е пазител, войник.

Интересно разделение, но започвам да вярвам, че мъжът е просто мързелив и ако не е жената, той ще загине от глад и мръсотия. Затова и я държи в къщи под бремето на религиозните догми. Защо и е на жената да работи и учи, да постига каквото и да е развитие след като основното и предназначение е да отгледа семейството.

Една малка птичка е кацнала на близкия клон и диша с отворена човка. Жегата е тежка и лепкава за всичко живо. Автобусът намалява ход, пендарите по периферията подрънкват напевно. Едно потропване на вратата е сигналът за слизане на пътник. Две бързи потропвания и ускорява ход. До пълен покой се стига само ако трябва да се качи жена, дете или стар човек. Със затичване скачаш на стъпалото и си проправяш път навътре или нагоре към покрива. Независимо от блъсканицата, човекът с билетите винаги намира начин да събере парите.

Горе долу 1/3 от автобусът е отделена с преграда – решетка, която разделя жените отделно от мъжете. Обикновено мъжете висят по вратите и покрива, и навсякъде за където могат да се закачат и оцелеят до следващата спирка. Декорацията от вътре и от вън надхвърля всякакъв кич, но е интересна, с много въображение, ако се вгледам в детайла и ми става още по интересна.

“Садаре, садаре …” на всяка спирка се рекламира дестинацията на автобуса с много крещене и удари по автобуса. Садар е центъра на търговията, бизнеса на Карачи. Магазинчетата са като килийки в кошер обслужвани от работливи пчелички. Вертикална организация. Складът е над магазина, свързани са с вертикална стълба. Малко момченце изчезва в процепа и не след дълго се връща с търсената стока.

Чувствам се като в кораб или подводница. Улиците са подредени по предлаганите стоки и услуги. Всички са по браншове, улицата на златарите, на шивачите, на продавачите на електроника и фалшиви часовници.

Като всичко това е обвързано с приготвянето и предлагането на храна. Хигиената е нула. От една чаша или чиния пият и ядат хиляди хора на ден. Опашката пред талигите за айран, и плодови сокове не спира и за миг. Блокът лед пристига с каруца, сложен е направо върху дървената скара, която се използва за превоз на каквото и да е. Разбива се и заминава по питиетата. Прахолякът от непрекъснатия поток живот е част от съставката за приготвянето на чашата сок от захарна тръстика. Затова е и толкова вкусен. Аз ям и пия всичко и навсякъде, и се чувствам страхотно, да съм част от цвета на многомилионния град.

В бъркотията от работилнички постепенно стигаме до колонията на бори и миман. Това са търговците на Карачи. Както се изразява Саджит те са “мюсюлманския еквивалент на евреите”. За тях няма ограничение колко магазина ще отворят. Правилото е да се правят пари. Но както Али от магазина за електроника се изрази, това са и най-тежките им окови, тъй като никога не харчат това, което трупат.

Интересно за борите е, че жените се обличат с едни много старомодни, кремави рокли с меки цветове, бродерии на цветя и дантели на бонето или забрадката, с която се покриват. Когато ги погледна заедно с облечените им в снежно бяло мъже с бели топита със златен кант все едно времето спира, все едно се връщам стотици години назад, когато файтони са кръстосвали улиците на Карачи.

Улицата е спряла, и всичко ехти под песента на хилядите клаксони. Сигурно някой амбулантен търговец се е опитал да пресече много лентовото движение с талигата си с гуава, след него като по инерция с упоритостта да минат първи се наблъскват останалите участници от движението докато най-накрая спрат до пълен покой гледайки се умно лице в лице. Ще отнеме няколко часа да се размести пъзела от метал и плът. В крайната лента уморен носач отпуска ръка на количката натоварена с домашна електроника. А колелото на изстисквачка на сок от захарна тръстика се върти ли върти, време е за почивка, измъкване няма.

Със Саджит сме напазарували от боклуците на Шер Шах. В настъпващия сумрак на светофара детенце с глобуси и усмивка продава мечти. Къде е светът мой малък приятелю да ти подаде ръка. Плаче ми се. Обръщам се назад и буквално мога да видя тунела, който сме направили в супата от прах, шум, отпадъци и въздух, която дишаме, в която се раждаме и умираме.

Тъмнината постепенно омекотява чувствата, жасминови цветчета, миризма на чай и подправки, погледа ми е устремен към звездното небе, но звезди не се виждат. Над мен манговото дърво на Махмуд се извисява като исполин с 10 те си метра. Отрупано е с малки плодове. В единия му край, към върха, две врани са си направили гнездо. На по ниските клони десетки врабчета се боричкат за преди лягане. Не след дълго суматохата спира и всеки се установява на неговото си клонче. Птичките спят без гнезда, или както казва малкият син на моя пакистански приятел това са бедни пакистански птички, не могат да си намерят подслон и затова се гушат, карат, обичат се, спорят, пеят както и бедните по улиците на Карачи, но винаги готови да споделят и малкото, което имат. Благодаря ви приятели.

Автор: Владимир Харизанов
Снимки: Владимир Харизанов

Публикувано в категория: Пакистан . Тагове: , ,

  

2 Коментари

  1. djani
    Изпратен 28.06.2013 на 22:43

    Съвременна прказка от “1001 нощ”. И тогава живота е бил не по-малко жесток и безмилостен, макар осенен с мечти за слава и богатство. И с нрави, които са се втвърдили за столетия. Течащия покрай теб технологичен поток от машини и електронни чудеса не помества и на йота установения фанатичен религиозен и обичаен ред. Всичко е в неумолимия им плен и се подчинява безропотно на наложения ред. Ако повествованието е за Севера, бихме казали замръзнало за векове минало. Но това всъщност е мумифицирано настояще. Разкрито по възхитителен начин от сладкодумен разказвач, съперник на Шехерезада…

  2. Марина Илиева
    Изпратен 24.06.2013 на 8:22

    Този разказ те хваща за гърлото от първия абзац и не те пуска дълго след като си го прочел.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>