Пред „живите статуи” – поклон!

Кавичките в заглавието имат смисъл – не съществуват живи статуи. Словосъчетанието, разбира се, е метафора, по-точно един от нейните видове – класически оксиморон, с който реших да назова хората, които за няколко монети застиват с часове по най-пълноводните туристически потоци по чуждите градове. Отскоро и много по-рядко – и по нашите.

Отначало не им обръщах внимание, рядко попадаха във фокуса на моя фотоапарат, случваше се след пътуванията си да изтривам тези кадри. Добре си спомням обаче първия път, в който съзнателно и целенасочено направих снимка на „жива статуя”. Покрай почивката през 2008 година във Фуенхирола – едно от веригата курортни градчета на Коста дел сол (испанският „Слънчев бряг”) на Средиземно море, в смесена руско-българска група се оказахме предпочелите допълнителна екскурзия до Гранада.

Два пешеходни часа по улиците на окъпания в ласките на майското слънце град бяхме посветили на забележителната със своята търпимост и взаимно проникване смесица от мюсюлманска, еврейска и християнска архитектура, току-що бяхме излезли от величествената катедрала, в стила на която Испанският Ренесанс вече властваше над предшестващата Готика. Предстояха ни нови три часа в Алхамбра – резиденция на мавърските владетели до 1492 година – обградена с крепостна стена с 13 кули площ от цели 142 декара, в която дворецът и градините си съперничат по бляскава красота.

Преди обаче да се потопим в нея, бях видял Момичето. И странно – колкото повече се уталожваше и осмисляше водопадът от впечатления за този ден, толкова по-упорито то се задържаше сред най-силните от тях. Седнало в сянката на катедралата, гримирано, облечено в средновековен бедняшки „тоалет”, то не помръдваше невероятно дълги минути пред погледите и в глъчката на туристическата гмеж. На врата му висеше огромен за крехката му снага кръст, а в скута му бе замряло прилично и по порода, и по размери черно куче, което контрастираше с „металика” на „статуята”. Направих си снимките и пуснах своята монета за сеанса. Бях сигурен, че кучето ще реагира по някакъв начин на звъна на презрения метал в тенекиената „касичка”. Излъгах се – човек и животно бяха замръзнали в тяхното общо послание…

Гранада. „Копие” на едно велико произведение?

Гранада. „Копие” на едно велико произведение?

Оригиналът на Микеланджело!

Оригиналът на Микеланджело!

Потокът ме повлече към Алхамбра, а подсъзнанието ми продължаваше да търси къде съм виждал този сюжет – познат, но неясен, отдалечен с векове, но припомнен преди минути. Не беше ли „Пиета” – едно от най-известните произведения на великия Микеланджело? Трябваше ми потвърждение. Вечерта в хотела нямах търпение да сравня моите кадри с копието на оригинала в Интернет. Съзнание и подсъзнание поспориха кратко. Имаше прилики – композицията, одеждите, смирението, болката… Имаше и разлики. Кръстът имаше свое послание. Енигмата се криеше в заместването на човека с животното. Идеята – колкото библейско-светотатствена, толкова и оригинална, колкото шокираща, толкова и трудна за изпълнение – хвърляше мост през векове и стилове, преплиташе вечното изкуство с вкаменената за малко съвременна реалност на две живи същества. Каква бе тя – сурогат или изкуство…? Или невероятна гавра с най-голямото човешко страдание, дръзнала да замени Спасителя с куче? …

Годините, с тях и пътешествията оставаха назад. Отново бях срещал „живи статуи”, но като че ли не бяха ме впечатлявали толкова, колкото Момичето. Докато само преди около месец, дни преди католическия Великден, в един твърде „католически” град видях Момчето, застинало край друга катедрала на своето каменно блокче. Отново имаше продължение на класиката, но поразително бе, че „статуята” се раздвижи в кратък моноспектакъл. За него – накрая, по-важното бе, че точно тогава реших да напиша тази редове. Вече знаех, че темата си струва, дори бе „дисертабелна”…

Вече в България, порових в услужливата памет на компютъра. От съхранените в „папки” хиляди снимки изскочиха 13 „живи статуи” от осем града на три държави – Италия, Испания (на континента и на остров Палма де Майорка) и Великобритания (чрез задморската територия Гибралтар) – достатъчно доказателство, че не са прецедент, а явление.

Венеция. Дворецът на дожите е след стотина метра.

Венеция. Дворецът на дожите е след стотина метра.

Бергамо. Патриций сред плебеите

Бергамо. Патриций сред плебеите

Неговата първа характеристика клони към просия. И не съвсем. От една страна, в близост на земята е неизменната „касичка” – кутия, чаша, шапка, ваза, каквото и да е. Сам се сещаш, какво трябва да направиш. Погледът, понякога жестът подканят: „Пусни монета! Толкова пари си дал за тази екскурзия. Не може да нямаш няколко цента в джоба. Не се стискай, нали ме фотографира? „Фото-сесията” се плаща!” Не съм видял обаче пълна „касичка”, дори с покрито дъно. Не съм надничал от любопитство, но без да искам понякога забелязвах, че моята монета е първата. И се учудвах, че благодарност може да се каже и само с поглед! Разбира се, това не е просия. По-скоро братовчед на уличните музиканти. А и служителите на реда не я преследваха. „Класическата” просия е друга – превит гръб и протегната ръка – бедният чака в нозете на богатия. „Живата статуя” възкачва бедните над богатите. Най-малко поради сантиметрите на фундамента…

Палма. Чиста проба – Салвадор Дали

Палма. Чиста проба – Салвадор Дали

Кой кого пита: „Ти пък коя си?”

Кой кого пита: „Ти пък коя си?”

И още по нещо – макар и неподвижни, статуите „работят”. Дори творят! Това е по-важната им характеристика. Те трябва да се превърнат в произведения на изкуството, да отговарят на неговите закони. По-лесно е да станат копия на известни оригинали, което все пак носи трудността на наподобяването. Фантазията е родила по-трудното в други образи – интерпретации на исторически, литературни и анимационни персонажи, невиждани извънземни същества, артистични приумици…

„Продуктът” трябва да се впише в социума, в средата, излъчвана от близката забележителност, да застине в туристическия поток, да се издигне над него, показвайки му история и култура или крещейки с драстичното противопоставяне на абсурдната същност. За да звъннат монетите. Тяхното заработване не е лесно и в чисто физически аспект. Да стоиш дълго време вкаменен е по-уморително, отколкото да копаеш. Гидове обясняваха, че с тази работа са занимават предимно студенти по изкуствата, които, покрай традиционната и преобладаваща бедност на тази категория, са решили не толкова да припечелят нещо, колкото сами да се превърнат в атракция, да се научат да общуват с публиката, да представят своите бъдещи творби. Може и да е така…

Българска връзка на испански остров

Българска връзка на испански остров

Рицарят е разярен.

Рицарят е разярен.

Едва ли е така за родната „статуя” в сърцето на Палма – столицата на испанската островна провинция. Сънародникът ни явно не бе в студентска възраст, а по физика, въпреки че изобразяваше обкован със златист метал и обгърнат с плащ средновековен рицар, по скоро приличаше на Боримечката. Рицарят се извисяваше невъзмутим над множеството, което на тумби следваше размахваните от гидовете опознавателни знаци. Неочаквано теренът около него са разчисти, което даде възможност на семейство да се снима на фона на атракцията. Детето с рицаря, после майката с детето и рицаря, след това бащата с детето плюс рицаря, без нищо да прозвъни в златната му ваза, докато търпилото му свърши и той заби меч в организма на стиснатата дама. Полага й се…

Каубой с две шапки – на главата и на земята

Каубой с две шапки – на главата и на земята

Децата са най-добрата трансмисия между средностатистическата публика и „живите статуи”. Те им се усмихват, привикват ги с пръст, позират за снимка заедно с тях, а малчуганите са щастливи от докосването до своите герои от книжките и филмите. Това трудно им се отказва и родителите обикновено не чакат да им посочват „касичката”. Част от туристическото племе обаче са разсейва. По-успешно го правят тези с по-модерните апарати, чиито оптически зум „приближава” обекта до безопасното реално разстояние. „Телефонните” фотографи обаче не са предпазени от колизии, които може да се случат и в Гибралтар.

След общуване с маймуните – главната атракция на „Скалата”, микробусът, управляван от испанец, който казва да го наричаме Иван („Иван” пише и на предното стъкла на машината), се понася по тесните еднопосочни улички на бившето парче испанска земя, докато записан на диск български текст с явно разминаване във времето ни обяснява забележителностите, които виждаме през прозорците. Идва време на очаквания с нетърпение шопинг-тур по единствената търговска улица на безмитната зона. Евтиното е китайско, марковото – скъпо. Улични музиканти обаче – дал Бог. Между тях – само две „живи статуи”.

Вълкът е не само страшен – червени очи, раззината зъбата паст, лапи с дълги нокти, но и дискретен – „касичката” му е тип изборна урна, през чиито процеп не се вижда набралата се лепта. Когато обаче една туристка дълго разглежда, попипва и снима хищника, без да забележи урната, той показва истинската си природа. Изчаква досадницата да се отдалечи на двадесетина метра и я погва с ревове, които явно имат записан предварително технически произход. Насред шокираното множество популярната детска приказка добива неочакван театрален обрат – преди да изяде бабата страшният вълк дърпа с две лапи чантата на Червената шапчица. Тя обаче е зачервена от срам…

Гибралтар. Персонаж на братя Грим

Гибралтар. Персонаж на братя Грим

Странният пътуващ музикант

Странният пътуващ музикант

На стотина метра след вълка е едно истинско ноу-хау в „бранша”. На пръв поглед куклата изобразява беден уличен музикант с целия му пътуващ багаж. Всичко по нея е неподвижно с изключение на пръстите по дървената свирка. Тя (по-скоро техника) издава пронизителни звуци, в които само разюзданата фантазия открива някаква мелодия. Когато се посъбере учудена тълпа, куклата ядосано поразмахва ръце, подритва демонстративно пробития посмачкан съд, предназначен за монетите, и очевидно много добре се ориентира в пространството. Някои се хващат, че това е робот, но всъщност всичко е седналият човек, чието лице е точно зад главата на куклата…

Анимационен герой

Анимационен герой

Черно и бяло – няколко минути почивка

Черно и бяло – няколко минути почивка

Кордова. Човекът вестник

Кордова. Човекът вестник

Питам се какви мотиви карат хората да се превръщат в „живи статуи” – бедност или артистична изява, скука или втора природа, изкуство или завоалирана просия, препитание или хоби? Какви качества и умения трябва да има човек, решил да се качи на блокчето, на най-високия си, може би, пиедестал? Култура трябва, за да измисли образа, талант – за да влезе в него и да го „изиграе”. Няма да мине и без смелост, за да се покаже на хилядното множество. Грим, одежди, аксесоари изискват и мисъл, и сръчност. И всичко това е пронизано от най-важното – да се съхрани достойнството! Много да се даде и малко да се поиска. Защото е незабележима разликата между съжалението и възхищението, защото в разноликата тълпа избухват противоречиви чувства. А и преброените монети не отговарят директно на въпроса: „Струва ли си?” Защото раздавайки се, радвайки хората „статуята” сигурно богатее духовно, жертвайки недоплатено време и усилия. И едното няма как да се измери с другото…

Монументът в центъра на Мадрид: …

Монументът в центъра на Мадрид: …

…Сервантес и неговите герои

…Сервантес и неговите герои

В родината си великият испански писател Сервантес заслужено е сред най-уважаваните личности. Но всички жанрове на изкуството – живопис, скулптура, театър, балет, мюзикъл, намират много повече вдъхновение в неговите литературни герои. В центъра на Мадрид обаче писателят и героите му съжителстват във величествен комплекс. В основата на огромна колона седи белокаменният Сервантес, по-ниско и преди него в метал са всеизвестните му персонажи – Дон Кихот на гърба на Росинант и Санчо Панса върху неговото магаре. Между тези две снимки от испанската столица и следващите две, направени преди месец в Севиля – столицата на автономна област Андалусия, лежат шест години. Но те не пречат на лесното откритие – поредната „жива статуя”, също като скулптора, създал комплекса в Мадрид, се бе вдъхновила от Рицаря на печалния образ.

Тя обаче бе истински апотеоз на всичко, което дотогава и всички заедно ми бяха внушавали нейните предшественички. Заслугата, разбира се, е на Момчето. Подходяща физика – високо, по-скоро кльощаво, отколкото стройно, грим, мустаци и „козя” брада, доспехи, щит и оръжия – копие и меч, скъсана шапка и смачкани обувки, говореха недвусмислено – това е „онзи” Хидалго! Въпреки преднамерено окаяния си вид, рицарят бе замръзнал в неговата си благородна извисеност, балансирана на постамента на равни разстояния от двата символа на Севиля – Катедралата и двореца Алказар, в епицентъра на туристическата концентрация.

Севиля. Рицарят на печалния образ

Севиля. Рицарят на печалния образ

„Статуята” стърчеше неподвижно над човешкия мравуняк, докато ненадейно не дойде време за първо действие от нейния моноспектакъл. Шокиращо бе, че започна да дъвче, защото в средните векове дъвката още не е била измислена. И какво дъвчене – бавно, протяжно, едва ли не до откачане на долната челюст! След като така демонстративно „статуята” се поруга над фалшивото рицарско благородство, си даде дълъг отново вкаменен антракт.

Действие второ бе от класата на Марсел Марсо, посветено на познавачите на литературния, превърнат в драматургия и изигран като пантомима първоизточник. Рицарят искрено се учуди, че не откри под себе си крантата Росинант, направо се ужаси от отсъствието на верния си оръженосец Санчо, а после размаха копието и меча в битка с вятърните мелници. Дамите в публиката изтръпнаха, когото рицарят потърси сред тях своята Дулцинея. Обясни се в любов на една, на друга, на трета… Тя му помаха, той продължи да я облива с чувства с помощта на погледи, мимики и жестове. Не беше чудно, че прозвучаха аплодисменти. Като в истински театър. И си беше истински театър!…

Не плащаш, обръщам глава …

Не плащаш, обръщам глава …

…Жена ми предвидливо продължи с групата, в която можеше да ме върне единствено роумингът. Рискът да се загубя бе оправдан. Действие трето – шокиращо! „Статуята” дълго време бе неподвижна. Погледът и обаче се взираше в преминаващата около нея тълпа. Сякаш търсеше някого. Като че ли го намери – един огромен мъж, който можеше да бъде само скандинавец. Кльощавият рицар изчака потомъкът на викингите надменно да го подмине и изненадващо с всичка сила и със замах стовари копието си по гърба му. В мига, в който то изплющя при удара, съзнанието ми мълниеносно бе се настроило на предстоящия я скандал, я средна телесна повреда… Не познах! Хартиеното копие бе пречупено и тъжно… Северният великан, за когото ударът бе колкото докосване от крило на птица, се обърна изненадано, видя замрялата в друга посока „статуя” и като не разбра какво се е случило, продължи по пътя си. Хидалгото пооправи копието и след минути повтори упражнението по гърба на подминалата го дебеланка. Тя дори не се обърна. Разбрала смисъла на вица, публиката се смееше… „Живата статуя” посочи „касичката” с върха на клюмналото копие. Настанаха тягостни секунди. Двама – трима бръкнаха в джобовете си. Момчето се обърна с гръб. Не искаше да гледа тази картина. „Картината” се размърда и закрачи към катедралата, представлението бе свършило. Чудесният мим се обърна отново и надникна в „касичката”. Съжалявам, че улових този поглед. Не средновековно-театрален, а ужасно съвременен, истински печален! Истински, … печален…

Поклон пред твоето улично Изкуство!

Автор: Валентин Димитров
Снимки: Валентин Димитров

Публикувано в категория: Испания, Конкурс за пътеписи "Къде бях? Какво видях?" 2012. . Тагове: , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>