Варна през зимата

Да посетиш Варна в края на ноември едва ли е най-интелигентният избор на дестинация, но понякога интелигентността отстъпва на случайността, а и миналата 2011 г. се отличаваше с мрачни или дъждовни снимки, така че още малко намръщено небе, мъгла или дъжд не са от значение. Разбира се, както винаги преди всяко пътуване, даже и съвсем кратко, правя някакви планове – какво ще посетя, какво искам да снимам, за какво ще разказвам. Много често плановете се променят, но това си е в реда на нещата.

Във Варна стигам в късния предиобед. В навечерието на Коледа е, но не се старая да снимам коледната украса, пък и с моя старичък домашен апарат едва ли снимките ще се получат. Избирам да започна от катедралния храм “Свето Успение Богородично”, един от символите на морската столица. На входа, разбира се, ме посреща табела – “Снимки – 6 лв”. Аз съм цар на контрабандните снимки, ще си щракна някоя без шестте лева. Не би! Навсякъде сноват бдителни отчета, нищо не можах да щракна, даже не се и опитах.

Църквата е прекрасна, личи разбира се руското влияние – импозантност, разкош, разточителство, стенописите – обновени, май пишеше кога, но изобщо не обърнах внимание, защото чаках подходящия за снимка момент. Църквата е строена след Освобождението, руското влияние е заради това, че населението искало да демонстрира близост с освободителите и творците копирали пищния имперски стил. Материалите за църквата били предимно от Варненско – чета в официални сайт на храма – освещаването станало в присъствието на Александър І Батенберг. Всъщност князът сам избрал настоящото място за храма. Добър избор, днес на почти всички снимки от Варна катедралата се вижда. Майсторът – Уста Генчо Кънев, бил от Трявна.

От другата страна на булеварда, точно срещу катедралата се намира часовниковата кула на Варна, тя е великолепна пищна красавица, която няма нищо общо с възрожденското достолепие на кулите от балканските градчета. Преди стотина години това била най-високата постройка в морския град, часовникът в нея е английско производство.
Разбира се, кулата е строена в края на ХІХ век, дори да не го знаеш, можеш да предположиш по архитектурния стил. Издигната е като каменна противопожарна кула, висока 24 метра. Катедралата и часовниковата кула в края на ХІХ в. очертавали новия градски център.

Разбира се минах покрай сградата на театъра, снимах я, защото е изключително красива, а аз, както знаете, съм почитател на градската архитектура от края на ХІХ и началото на ХХ век.

На можех да не ида до морето. Морската градина в събота сутрин е изключително пусто и самотно място. Спомних си какво прочетох за нея – изграждането на такъв приморски парк било идея на един от кметовете на Варна, някъде в края на ХІХ в. Разбира се напредничавите идеи не винаги са оценени от местните първенци, затова за изграждането на градината били отпуснати много малко пари от градския съвет на Варна. Но почитаният от мен Карел Шкорпил поканил чешкия паркостроител Антон Новак, който имал опит в паркостроенето от Виена. От Странджа, от Цариград от средиземноморието били донесени много различни растителни видове, които направили парка разкошен. Във ветровитият ден нямаше много почитатели на парковото изкуство, пък и самите варненци са свикнали с красотата на градината си.

Забелязах, че Варна живее с друг ритъм, може би останал от лятото или по-различен в зимните дни, не можах да разбера за няколкото часа. Варна предиобед е самотно, пусто, брулено от морския вятър място. От вятърът се приютих в първия магазин за шапки, откъдето излязох отлично екипирана.

Морето – самотно, пусто, мрачно и мъгливо.
Целите на ноемврийското посещения на Варна не са църквата, кулата или театъра, а две околоварненски забележителности – Аладжа манастир и прабългарското селище „Фанагория”.

Към изпълнението на “дестинацията” преминахме едва на следващия ден. “На какво беше посветен следобеда? – ще попитате – “Как на какво? – “На магазините!” Но затова пък на другия ден започнахме да изпълняваме програмата от ранни зори. Ама наистина от ранни за зимата – ставане в 7,00 ч.; тръгване – 8,00 ч. Когато стигнахме до Аладжа манастир, ни очакваше табела, че комплексът работи от май до октомври. Решихме все пак да си опитаме късмета и ето, че той проработи. Заварихме двама обитатели – един недружелюбен охранител и едно много дружелюбно коте. Понеже бяхме група, охранителят се смири и извика друг служител, който отвори музея. През лятото оживена туристическа дестинация, сега Аладжа манастир бе огласян само от нашите стъпки.

Иначе есента беше с нас, още в девет часа сутринта слънцето грееше, без да топли, но бързо прогони мъглата, за да направим хубави снимки. Аладжа манастир е свързан с разпространяваното през ХІІІ – ХІV в. учение – исихазъм. Съществува мнение, че манастирът е част от голям комплекс от над 500 подобни обители на територията на Североизточна България. Пещерните манастири са любопитно явление, разпространено на Балканите и в Близкия изток. Появата им вероятно е свързана още с ранното християнство, защото пещерата е основен символ в християнските тайнства – Рождество и Възкресение.

Предупредиха ни да не влизаме на първото ниво, защото има опасност от свлачища, но кой ти слуша, първо отидохме точно там. Обиколихме целия комплекс напълно безопасно и без да се притесняваме, правихме си снимки, бавихме се, Бог явно беше с нас и ни закриляше. Друго, което трябва да спомена, че Аладжа манастир е сред малкото скални обители, където отчетливо се разграничават основните помещения – храм, параклис, църква за заупокойни молитви, крипта, кухня, трапезария, килии. Лично аз не разпознах нито едно помещение, освен криптата. Но на стените имаше картинки и надписи, така че се ориентирахме къде сме.

В музея открих цялостно изображение на манастирския комплекс в скалата, снимах го за спомен. На макета ясно личат нивата – второто ниво представлява само една голяма ниша, в края на която има параклис. Това е единственото изградено помещение в манастира и е било използвано за второстепенните всекидневни църковни служби, докато в главната църква се извършвали празничните литургии. Личеше си, че някога е имало стенописи, сега консервирани, но запазеното е твърде бедно, много по-бедно от Иваново. Разбира се, първите системни проучвания са направени от братята Шкорпил, те са основатели на Варненското археологическо дружество, те обявяват манастирския комплекс за „народна старина” и то в далечната 1912 г.

Другото забележително място, което исках да видя в околностите на Варна, е етнографският комплекс, който показва възстановка на прабългарски лагер със знаковото име „Фанагория”. За да го открием трябваше да отидем в квартал Аспарухово. Нова изненада – и той не работи през м. ноември, но нали сме група, собственикът дойде да ни отвори. Оказа много симпатичен човек, дълбоко убеден в това, което прави. Той ни разказа, че е замислил възстановката на прабългарския лагер с една едничка цел – патриотичното възпитание на младежта. Или прабългарският стан е нещо като „зелено” или „лятно” училище, в което деца, младежи, възрастни идват, за да се потопят в невероятната атмосфера на далечната българска история.

Те могат не само да видят как са живели нашите предци, да се докоснат до бита, обичаите, вярванията, да стрелят с лък, да яздят кон, да работят в занаятчийските работилнички и не на последно място – да усетят величието на прабългарската държавна традиция. А тя напълно беше обсебила нашия събеседник, той не беше обикновен търговец, който се интересува от входната такса. Беше истински събрат на Божидар Димитров, разказваше за всичко, което бях слушала в “Памет българска” толкова дълго и толкова убедено, че просто умряхме от студ.

Докато чакахме “Фанагория” да отвори двукрилите си порти, под яростните „ласки” на морския вятър, гледах минаващите по Аспаруховия канал кораби. Разбира се, не пропуснах да ги снимам, функцията на този в настоящия текст е просто да го има – “Видяхте ли, снимах и кораб!” Всъщност пропуснах да кажа, че „Фанагория” се намира на брега на канала и там вятърът е по-студен, отколкото в града, но стоенето си струваше – „Фанагория” беше незабравимо преживяване.

“Фанагория” отвън изглежда малко театрално и аз веднага се усъмних в „автентичността” на това, което ще видя вътре. Не че очаквах нещо наистина „автентично”, но поне много близко до „истината”. Не ми се причуваше тропот на коне, нито екот от битки, нито удари на чукове – тихо е – “Затворено е” – обясни ни един младеж, нещо средно между охрана и гледач на конете. Работи само през лятото. Е това е то, друг път пак пътувай към Варна през зимата. Но добрата фея на пътешествениците винаги ме е закриляла, както казах, дойде собственика – г-н Павлов, отвори, а вътре попаднах в друг свят. Кръглите юрти, ограденото в кръг място за религиозни ритуали, работилничките, светилището на Тангра бяха толкова близо до спомените ми от историческите филми, че ги приех за “автентични”. Разбира се, виждаха се и чадъри на кока-кола, накъде без тях.

Г-н Павлов ни разведе из шатрите – най-богата, но и най-театрална, разбира се е юртата на хана /тези перденца нещо не ми харесаха, но нямаше как да ги избягна/. Истината е, че за обзавеждането на юртите са положени огромни усилия за постигане на максималната достоверност. Според прабългарската традиция Канът е върховен вожд и главнокомандващ армията, юртата е покрита с кожи, по стените висят оръжия, може да се видят възстановени доспехи, както и Именникът на българските канове. Г-н Павлов ни се похвали, че „Фанагория” е подразделение на Варненския исторически музей, така че и последните ми съмненията ми около “автентичността” бързо се стопиха.

По-интересна за мен беше юртата на Колобъра, първожреца на племето, който единствено имал право да общува с Тангра. Тя изглеждаше като истинско светилище на маг. Нещо в нея ми напомни “Хари Потър”, но какво да се прави, всеки плаща дан на времето, в което живее.

Не бяха забравени и обикновените войни, техният дом беше буквално натъпкан с оръжия, брони, шлемове и какво ли още не. “Нашите предци са били непобедими войни!” – каза ни г-н Павлов с нескрита гордост. Някак неусетно и аз се почувствах горда, че моите предци са толкова велики и толкова обикновени в своето величие и простота, в своите изкуства, мъдрост, практичност.

Всъщност точното определение на „Фанагория” не бива да е атракцион, а етнографски комплекс. Както казах, през лятото се демонстрира езда, бойни техники, стрелба с лък, вдигане на предмети от земята и какво ли още не, от седлото на коня, максимално съгласувано с историческата истина. Спомних си шегата на една моя приятелка, която обясняваше особеностите на националния ни характер с: „И това ни е от коня”. Така е, много ни е останало от коня, личи ни и до днес. “Какво ни липсва от коня?” – според мен е големият въпрос.

Най-интересни за мен бяха разбира се занаятите – в тази грънчарска работилница може да се види истинска двукамерна пещ – което ще рече, че се пали през един отвор, вкопан в земята, а в другия се поставят готовите за печене съдове. Тя наистина работи, както и всичко в лагера, през лятото децата и гостите могат да видят всички действия на майстора грънчар и дори да изработят сами съдове. Разбира се имаше и ковашко-леярска и железарска работилница, в които се демонстрират технологии за коване на оръжие, може да се види истински мех за разпалване на огъня, автентични инструменти, оръжия и още много други неща.

Някъде в Интернет прочетох, че селището копира лагера от филма „Хан Аспарух”. Може, но какво от това, комплексът беше вълнуващ даже без присъствието на хора, облечени като прабългари.

И така, двудневната ми „варненска” програма беше почти изпълнена. От кръглата юрта се придвижихме към кръглата кула на „Варна тауърс” , за да се наградим с ароматно кафе и да погледаме Варна от високо.

Който е чел старите ми неща знае, че аз избягвам да се възхищавам на съвременни сгради, но тази ме впечатли с мащабите си. Казано просто, тя е огромна и не бива да се пропусне, защото е забележително постижение на съвременните технологии.

От горе, от високото градът се виждаше надлъж и шир. “Добрият стар “соц” на панелките и еднообразните комплекси! Тук-там някой мол не прави градовете ни много по-различни от преди двадесет години.” – такива мисли ми се въртяха в главата като гледах панорамата. Не слагам други снимки, защото са правени през стъклата и не са много добри, но тази е пример за казаното.

Опитах се да видя Варна през зимата и да ви разкажа за нея, ще ми се да вярвам, че се получи добър разказ.

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева