„Тайните” на Габровския Балкан

Всъщност „тайни” няма, или ако има, аз не ги знам, точно защото са „тайни”. След такова първо изречение, кой ли ще чете останалото. Все пак се захващам да пиша за красиви места в Габровския Балкан. Този, който стигне до края на текста, да не се разочарова – „тайните”, които Балканът крие са много повече, отколкото могат да се поберат в един пътепис.


Една от най-вълнуващите за мен „тайни” са скрити в легендите за героична смърт. Така се е сложила нашата историческа съдба, че романтичните ни истории не са за любов, кралства, принцове и принцеси, а за мъжество и героизъм в кланета и на бесилки, в бунтове и завери. Не е и нужно да търся коя е най-красивата и романтична история за героична смърт, безспорно е тази от баладата „Хаджи Димитър”. Години наред съм работила с текста и винаги съм си представяла лобното място на Хаджи Димитър високо, навръх планината, там, където тя опира в небето. Голо, пусто, космически самотно място, от което и към което се открива безкрайна панорама. Митологическо-нереално пространство. Струваше ми се, че като отида на Бузлуджа, веднага ще открия кое е това място. Нищо подобно, успях да го видя, след като ми го показаха – малка и скромна паметна плоча в гъста мрачна гора. „Тук ли е загинал Ботевият юнак – питах се аз разочаровано. – Не може да бъде.” За малко да изгубя вкус към пътешествията.

Габровски балкан

Имам и по-мрачна снимка на гората под връх Бузлуджа, но нали все пак пътеписът трябва да разказва за красиви места. Ето я и плочата, нищо митологично, баладично и романтично няма в нея. Хубавото е, че съществува, а за романтиката ще трябва да се разчита на литературата.

Паметна плоча Хаджи Димитър

Иначе на Бузлуджа съм направила едни от най-красивите снимки.

Бузлуджа

Бузлуджа

И ако срещата между литература и действителност на Бузлуджа ме обърка, на Шипка всичко си е така грандиозно, като в поезията на Вазов. Качвала съм се много пъти на заветния връх и винаги съм чувствала едно и също – величие и гордост – и от природа, и от история. Когато за пръв път стъпих на върха на паметника, в неповторимата гледка улових отгласа от драмата на миналите събития.

Шипка

Едва тогава разбрах и значението на думата „дивна”. Тя отдавна не е в речника на българина, но за природа е доста добро определение.

Шипка

Орлово гнездо, гледано от върха на паметника, е достоен исторически декор. Снимката е направена в ден след пороен дъжд. Спомням се, че бях много ядосана на времето, то сякаш винаги ми диктуваше какво да видя и снимам. Но още докато се наслаждавах на гледката въпреки мъглата; времето, съдбата или собственото ми въображението зададоха темата за „тайните” на Балкана.

Шипка

Нямам и намерение да разказвам за историческите събития на Шипка, те са добре познати и сравнително често повтаряни, ще кажа няколко думи за строежа на паметника на връх Свети Никола. Той е завършен през 1934 г., до него водят 894 стъпала, замислен е и изпълнен като средновековна бойна кула, за да търси връзка с други епохи от българската история. Най-много проблеми създал големият бронзов лъв. Той бил докаран на върха с волски коли, разрязан на части. Трябвало да бъде разположен на западната страна на паметника, но срещу това възразила Сърбия, защото си мислела, че България си иска Македония и Западните покрайнини; след това правителството решило, че лъвът ще се разполага на южната страна, но този път недоволство изказала Гърция; така накрая символът на българската държавност бил разположен на източната страна, откъдето дошли освободителите.

Шипка

Като седнах да пиша настоящия текст, си дадох сметка, че темата за „тайните” на Балкана все пак си е доста произволна или по-скоро ужасно обемна. Но не можеш да пишеш по нея, ако не се опиташ да „разкриеш” „тайните” на старите възрожденски градчета и селца. Те не са вече чак толкова „тайнствени”, защото туристическата индустрия ги е превзела напълно, а и реституцията никак не е помогна да се опази старинния им чар. Но пък какво по-хубаво от една възрожденска българска къща с червено мушкато на прозорчето, с покрив от тежки каменни плочи, забулен в разкошни дървета и асми. „А какви ли тайни са скрити в писаните ракли и огромните сандъци?” Простота и прелест от минал безхитростен живот, достолепие и тайнствено очарование очаквах да открия в селцето с романтичното име Боженци.

Боженци

Скрити богатства не открих, но червеното мушкато в глинената делва имаше навсякъде, особено там, където сме решили да впечатлим чужденците. На червеното мушкато беше възложена ролята на омайното биле за средностатистическия западен турист. Въпреки делвите, асмите, покривите с каменни плочи, шарените черги, летните градински цветя, нещо в атмосферата липсваше. Някак в Боженци не усетих магията на миналото. В тесните калдъръмени улички имаше коли, мотори и всякакви модерни технически чудесии, харесва ли ти или не, запечатват се в снимките. Каква романтика и каква тайнственост?

Боженци

Гледаш към покривите на къщичките – чудо – минало достолепие, възрожденско-просвещенска разумност и практичност; свалиш ли погледа надолу – съвременна консуматорско-естетска разточителност – ресторант, механа, бистро и още куп варианти на заведения от типа „скара-бира”.

Боженци

Налага се пак да се ровиш в литературата или легендата, за да откриеш тайнството и очарованието на отминалото време. Легендата за болярката Божана разказва, че преди повече от 600 години тя напуснала опожареното Търново със своите синове и братя и потърсила непристъпно място, където да се засели. Били са кръвожадни времена, пазвите на Балкана били единственото сигурно убежище. Селцето се разраствало необезпокоявано и в края на 19 век се прочуло като търговски, културен и административен център. За 500 години в Боженци се издигнали 110 къщи, днес там може да се види къща на 250 години.

Някъде четох история на един от жителите на Боженци, богат и щедър към народните дела човек – той работел много, пестял спечеленото, за себе си не отделял почти нищо – като излизал от селото си събувал цървулите да не се късат и тръгвал бос. Представете си един днешен бизнесмен, облечен в марков костюм и обувки, качен в черен джип, за да отиде на бизнес среща, как слиза от скъпото возило, събува супер скъпите си обувки и тръгва бос. История невъзможна! Можем да си припомним само римската максима за времената и нравите.

Боженци

В едно съм убедена, архитектурно-историческите резервати трябва да съхраняват не само архитектурни, исторически и етнографски образци, но и духа на времето, затова не бива да се допускат из тях белезите на съвременността. Може би на строгите ми критерии отговаря само Етъра. Понеже дъждът е мой спътник в пътешествията, успях да видя комплекса пуст и самотен.

Етъра

Разбира се Етъра не е град, а музей, при това строен при строгите правила на 60-те години. Почти по същото време е създаден Музея на селото в Букурещ. Нашият, въпреки че не е толкова амбициозно замислен – да представи архитектурните и етнографски особености на цялата страна, има едно предимство – във всички дюкянчета и работилнички се работи, занаятчийте демонстрират майсторлък и наистина възкресяват една отминала действителност. Така миналото е спасено от съвременността, става реално, видимо, а това е по-добро от всеки урок по история.

Етъра

Само Школото е самотно без ученици.

Етъра

Затова пък природата е невероятно красива въпреки дъжда, или по-скоро заради дъжда.

Балкана

Ако пишеш за Балкана и неговите тайни, не можеш да не напишеш нещо за манастирите, тези крепости на „тайните” и вярата. Тъй като вече съм писала за Соколския манастир, се насочвам към друг – Дряновския. За Дряново – градът на Кольо Фичето, ще разказвам отделно. Сега искам да припомня една романтична история, свързана с манастира.

Дряновски манастир

Дряновският манастир играе основна роля в подготовката на Априлското въстание в Първи Търновски окръг, тук са струпани запаси от храни и оръжие. На 29 април 1876 г. в Дряновския манастир влиза четата на поп Харитон – първият бунтовнически отряд в България. Обградените от турците 200 души водят 10-дневна битка и повечето загиват, а манастирът е опожарен и сринат.


Един от въстаници в четата на поп Харитон е Бачо Киро Петров, учител и самороден поет. Първоначално е предаден от съратниците, а по-късно те се опитват да го изкарат луд, за да го спасят от бесилката. Но Бачо Киро прави достойния избор. Като в хайдушка песен не желае друго, освен красива смърт. Стоя си пред църквата, чакам да се разчисти народа, че да снимам, затова имам много време да мисля: „Има ли има друг фолклор, в който песните да разказват как героят не ще милост или съчувствие, а само да си отиде с достойнство – „ризата ми да се белее, перчемът ми да се ветрее”.

Дряновски манастир

Сигурна съм, че няма. Гледам и костницата, всеки по-голям български паметник пази кости на убити за свободата ни хора, затова и песните ни са такива – за бесилки, за хайдути, за пряпорци, за конници и куршуми. А и скалите около манастира създават усещането, че разказаните събития могат да се случат само и единствено тук.

пещера Бачо Киро

И така събитията около Априлското въстание натоварват с историческа реалност не само манастира, но и близката пещера. Тя носи името на героя на този разказ – Бачо Киро. Едва когато влезеш вътре, откриваш, че се пренасяш в много по-далечни времена, когато е била обиталище на пещерния човек, преди 150 000 години. По темата за праисторията не пиша, защото не съм много компетентна. Само ще кажа, че пещерата е забележително място, може да бъде обиколена по два маршрута – къс и дълъг, те са осветени, има указателни табели, но непременно трябва да носите удобни обувки, защото все пак на места е мокро и хлъзгаво от водите на реката.

Габрово

Накрая все пак трябва да се кажат две-три думи за града, който е прославен със спестовността на своите жители, но и с предприемчиви и щедри хора, написали историята на възрожденско и следосвобожденско Габрово.

Разбира се, ще започна от символа на града – паметника на Рачо Ковача. Габровци са поставили статуята върху канарата в река Янтра, за да се пести жилищна площ и за да не се харчат пари за цветя на паметника. Рачо Ковачът е символ на занаятчийския поминък на града, а от габъровото дърво над работилницата му дошло името му.

часовниковата кула, Габрово

От възрожденско Габрово е останало много малко. Само някой друг знак от онова време – часовникова кула, църква, мост, сградата на първата гимназия. Историята на часовниковата кула е интересна, защото е построена през 1835 г., а стрелките и циферблата са монтирани след Освобождението.

Църквата Успение Богородично в Габрово

Църквата „Успение Богородично”, завършена през 1866, е един от шедьоврите в църковното строителство през Възраждането.

Каменният гърбав мост

Каменният гърбав мост е уникалният възрожденски знак за напредък и грижа за общественото устройство.

Априловската гимназия

Като бях дете исках да уча в Априловската гимназия, мечтата ми не се сбъдна, но поне видях красивата възрожденска сграда и се снимах пред нея.

Дом на хумора и сатирата в Габрово

За финал ще кажа, че не може да отидеш в Габрово и да не видиш Дома на хумора и сатирата. Той не е звено във възрожденски сюжет, но трябва да се спомене, защото крие несметни богатства, най-интересните сред които ритуални маски и карнавални костюми от цял свят. Така стигнахме до края на разказа за „тайните”. Разведох своите бъдещи читатели сред познати места и разказах техните позабравени истории. Като друг път, ключови думи в моите текстове са „възраждане” и производните му. Но от моето „перо” или по-скоро компютър какво ли друго може да се очаква!

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева

Публикувано в категория: А-З . Тагове: , , , , , , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>