Румъния

Румъния е всичко онова, което не очаквате. И в същото време е като огледално копие на България. По-напред ли е в развитието си или по-назад? Или някъде там? Защо до скоро северната ни съседка не беше туристическа дестинация? А защо да не бъде. Няма да ви говоря за полуразрушени заводи, мръсни комини, бедни села, защото за мен Румъния не е това. Вероятно в някои провинции е точно това, но не и в моето пътуване през сърцето й – Карпатите.

Няколко седмици, преди да тръгнем, във въздуха витаеше страшната дума Transfagarasan, почти толкова страшна, колкото Румпълстилскин. О не, вие сте луди, как ще минавате през този проход. Ама пък щом сте решили… Поне така казваха почти всички, които знаеха за какво става дума, а другите гледаха с двойно недоумение и страхопочитание – с мотори, там някъде в дива Румъния, да бе, да. Два мотора, аз и мъжът ми и още двама почти непознати, почти никаква подготовка, малко багаж, големи очаквания за дъжд и огромно любопитство.

Оставихме зад гърба си кално-сивата София и поехме на североизток към Русе, тъй като Оряхово-Bechet ни отказа гостоприемство, заради наводнение. След кратки спирания, само за да се срещнем със спътниците си при Ябланица и зареждане в Русе, почти все още гуреливи някак се озоваваме в Bucuresti, от където реално започна пътуването ни. Всичко преди това беше сиво и несъществено, все още полузаспало, захлупено под дъждовните облаци.

Почти импровизирано се видяхме в Букурещ с млада двойка, познати на мъжа ми, усмихнати и радващи се на ентусиазма ни. Новите ми румънски познати бяха обикновени хора, като нас, ведри и непринудени, услужливо влезли в ролята на гидове, поне за кратко, ни поведоха към мозъка на държавата – парламентът, или познат повече като бившата крепост на комунистическия строй и Чаушеско. Главата на Голиат, разпростряла се на невъобразима площ под и над земята. Страховит мастодонт, но някак вкаменен и вече безопасен. Като тролите на Билбо Бегинс на дневна светлина. А отпред на големия безплатен! паркинг присъствахме на чудновата сватбена фотосесия… с мотори. Симпатяги!

Букурещ е огромен, ако не го познавате, непремнно си намерете приятелче, което да ви води по всички кръстовища, светофари, булеварди, или си носете GPS с актуални карти, защото пътища се строят постоянно, оправят, а скоро и околовръстно. Но хаосът не е страшен някак, стига да не объркате табелите Centura с Centre, което за говорещите италиянски, например, едва ли е възможно.

Измъкнали се благополучно от големия град с помощта на румънските си познати, хванахме първокласния път за Pitesti, надбягвайки се с дъждовните облаци, което се оказа „мисия невъзможна” и се наложи да се подслоним под един мост, докато след около час не се показа слънцето. Почти през цялото ни пътуване беше такава гонитба с променлив успех, но за щастие с повече точков резултат за нас.

След Питещ вече навлизахме в планината и се дивихме на приказни селца с бродирани дърворезби по верандите, изписани прозорци и намек за страшни приказки с вещици, таласъми и… вампири. Но не бяха страшни, а красиви, обгрижени, цветни и окичени с живи цветя, дърворезби, мозайки и какви ли не архитектурни прийоми. Аз кротко си седях на мотора отзад и вместо да внимавам в пътя се наслаждавах на новите си лични „открития”. Хлапетата от време на време ни махаха с тънки усмивки: „аха тия са от ония щуравите, които минават през Трансфъгъръшан. Или поне аз така си мислех.

Наближаваше мястото ни за нощувка Curtea de Arges, след което реално навлизахме в прохода, но не можахме да не отделим половин час на едно китно манастирче. Ей така, от туристическо любопитство. С красива зелена градина, изписани камбанарии и… надписи на кирилица. Тогава разбрахме, че до преди около 50 години румънците са пишели на кирилица! Беше вече късно, почти пусто, а ние гладни и изморени.


Намерихме малък къмпинг след града, който после разбрахме, че е първият от цяла върволица от къмпинги в началото на прохода, но нали не знаем и импровизираме, а най-вече сме озверели от глад и повече ама никак не ни се седи върху моторите. Срещу 50 леи – около 25 лева се сдобихме с мека възглавница, твърд покрив и топла вода, като покривът се оказа, че е изключително добра придобивка за тази нощ. Но преди това намерихме място за хапване, където разбрахме, че „мамалигата” е само гарнитура към сочни парчета прясно изпечени мръвки и че тяхните „мичи”-та нямат никакви прилики на вкус с нашите кебапчета. Даже като се сетя и ми се напълва устата със слюнка от спомена за вкусотиите.

Сутринта е тъмна, дъждът и не помисля да спира, само се излива ли излива от продъненото небе, а ние трябва да тръгваме към прохода, за който всички казват, колко е страшен, отворен само 2 месеца в годината, през лятото, защото през другото време е затрупан с дебели преспи сняг. Завоите са остри, асфалтът не е добър, ако изобщо го има. Очакванията бяха леко казано страшни. Но след чаша кафе се показа едно свежо изкъпано слънце и огря всичко в топла розова светлина. Дори почти изсуши пътя и ние се усмихнахме широко. Времето, за сега, беше с нас.

Пътят се оказа не толкова лош. Може би леко неприятно закърпен, но без дупки, завоите бяха приятни за кротко каране, гората зелена и въздухът свеж. Спряхме на язовирната стена да похапнем миниатюрни гевречета, че не можахме преди това да огладнеем качествено след страхотната вечеря и да се приготвим за истинските завои, които само бяхме виждали на картинка.

След като излезохме над гората се натъкнахме на огромно стадо овце и усмихнатите им пастири. Хм, румънците изглежда като да имат по-малко грижи и болежки от нас или поне не са изписани на лицата им.

А почти горе край стръмния водопад, разделен на две от пътя опитах и онзи чудно ароматен домашен кашкавал (на румънски също е „кашкавал”), за който така ме е яд още, че не си взех няколко килограма със себе си. Някак си гледката отгоре над пътя, стадата, зелените хълмове, въздухът, приключенския дух и всичко наоколо правят нещата по-истински. И пак облак, и пак капки. Но този път ни се размина, отплува бързо на долу, от където идвахме.

Минахме през тунела с тежките стоманени врати, който ни изведе от другата страна на планината и се озовахме в леко позната картинка. Паркинг пълен с коли, хора, скари с „мичи”-та димят, сергии със сувенири… Ние избягахме в страни край синьото езеро и да поснимаме „това което ни очакваше” на долу.

Стръмни серпентини, фльонги, S-ове поредица от завои, нескрити от гора. Страшни обещания за истински планински път. От долу на горе пълзяха гъсти облаци и ту скриваха, ту показваха какво ни очаква. А там долу се ширеше равнина, толкова равна, че да се чудиш, как така седим тук толкова високо над нея. Асфалт – страхотен, завойчета – удоволствие. За кола може би е леко тясно, но моторите се чувстваха идеално. И само за това си струваше да дойдем тук!

Озовахме се в една малко по-друга Румъния. По-спретната, по-добри пътища, някак по-уредена и може би по-богата провинция. И дорбе че подшушнах на спътниците ни, че можем да се отклоним за 40 км в ляво и да посетим „Европейската културна столица за 2009 година” – Сибиу.

С чист късмет се озовахме в старата част на града – пешеходния център, където разтъпкахме малко схванатите дупета от возенето, като пътьом се шмугнахме под поредния натежал сив облак, запътил се към следващата ни дестинация – Бран. От всички сгради наоколо ни гледаха очички: ококорени, присвити, учудени, усмихнати, любопитни… Всяка сграда си имаше свое лице и изражение.

Малко напомняше на Пловдив и онзи дух, който носят симпатичните стари галерии, музеи, църкви, библиотеки. Не знам дали има другаде толкова различни огромни катедрали стена до стена – Протестантска, Католическа, Евангелистка, Православна и всичките с кокетни покриви, украсени с разноцветни керемиди. Нямаше понятие „време” всичко беше застинало от векове толкова спокойно и красиво, сякаш не е имало „история”, а само изкуство.

Хубаво е да се отклониш от пътя и да „откриеш” нещо такова за себе си. А и избягахме от облака. Сега трябваше да го догоним, дори и да не искахме. Вървяхме по мокрите му следи в лъчите на залязващото слънце. Кратка почивка във Fagaras и нова приятна изненада. Стара крепост с воден ров около нея. Но беше късно и освен да се разходим из дворовете, не можеше да направим друго, да ни разкаже някой, къде сме се озовали. Знам само, че не сме в Канзас. Никак не приличаше на Канзас, от два дена вече сме в стара Европа, която по нашите земи, само на другия бряг на Дунав, отдавна липсва, разрушена и забравена. А тук всеки камък, поставен върху друг от човешка ръка, пази своето място от 5 – 6 века. И не само останки от заровени под земята основи, а цели крепости, до последната керемида.

Когато стигнахме Бран, вече бяхме мокри. Този път успя! Трябваше да спрем на първата сушинка, вместо да търсим симпатични и евтини стаи под наем. Бран е изключително курортно градче, даже по-скоро село. Тук сме само заради онзи прословут замък на Дракула, в който се изсипват туристи от къде ли не. Най-малко са българите. Ние последни откриваме както нашите си, така и чудесата на съседите си. Все подхождаме предубедено и с недоверие, или историята и забележителностите са къде по-малко интересни от магазините. Но нас конкретно планината ни посрещаше обещаващо. В дъжда и сивите облаци силуетът наподобяваше лице с крив нос. Ставаше все по-мрачно, мокро и недружелюбно, докато приближавахме. Докато се возя на задната седалка, какво друго да правя, освен да си фантазирам страшни сюжети, как като наближим ще ни засипят ята прилепи и сред тяхната вихрушка ще се носи пискливото кикотене на демонични жени в ефирни рокли, за да ни отнесат в грабливите си нокти, за вечеря с топла кръв на господаря си. Ако Брам Стоукър някога е бил тук, то той е попаднал в същото време или в някоя страховита зимна виелица, за да пресъздаде атмосферата на легендата в романа си.

Естествено, нищо такова не се случи. Сънят ни беше спокоен и възстановяващ в тишина и чист въздух. Докато закусвахме, ту грейваше слънце, ту заваляваше за кратко. Вече имахме опит с предната сутрин и бяхме обнадеждени. Тръгнахме пеша за замъка в хубава слънчева светлина. Бяхме предупредени, че може би няма да работят в понеделник и да се приготвим за пазарлък с охраната, да ни пусне поне из двора да разгледаме. Предупредиха ни и да не се опитваме да снимаме вътре, че може да се случи нещо лошо с фотоапаратите, за това наснимахме околностите доволно.

За наше щастие на табелката с работното време пишеше, че днес, понеделник, ще отворят в 12. През това време пред входа може да си вземете шеговита тениска, сувенирче, да посетите увеселителното страшилище, но ако сте на не повече от 10 години, иначе ще се намръщите от бутафорност. Може да си купите бейзболна бата, вместо сувенирен трепетликов кол с кръст и връзка чесън, хм, странно, нали. Но това не е толкова съществено, не сме тук за това, а да видим крепостта на легендарния граф Дракула.

Всъщност замъкът е една голяма болярска къща, в стила на онези векове, с дървениите в интериора, малките стаи, ниските тавани, тесните коридори и лабиринти от проходи. Не е онази крепост, която сте гледали във филма Ван Хелзинг, тя е на няколко стотин километра на северозапад в Hunedoara, където граф Дракула е бил затворник. Още не съм била там, но по снимки и описания изглежда доста по-голяма и страшничка, от тази къща на ниския хълм. Не може да се каже, че посещението на Бран е загуба на време, мястото е интересно и красиво, но очакванията и рекламните кампании са твърде големи. Почти колкото с плашенето за фотоапаратите, реално наистина е забранено, но служителите обръщат глава и ви дават да си запазите нещо за спомен. А ние уж бяхме примерни и изобщо не си носехме чудовището, което понякога трудно минава за „любителски” фотоапарат.

Стига толкова Бран, чака ни още път. Отправяме се към Brasov, като трябва да минем през Rasnov, и отново изненада. Над градчето е кацнала друга крепост от XIV век, неудостоена с вниманието на доста по-новата крепост в Бран. Голяма, тежка и уморена, беше тази средновековна крепост в Ръшнов. Клюмнала на една страна и посъборила една част от оградата си. Беше затворена за ремонт, за огромно наше съжаление. Къмпинга и големия паркинг пред входа й, говорят че в по-добри дни е била удостоявана с не малко внимание от страна на туристите.

Брашов е леко хаотичен като всички по-големи градове и да, не търсете центъра в центъра на града. Подпрян от едната страна от планина, старата част е в южния й край. Паркирахме и тръгнахме пеша да попиваме нови красоти.

Традиционно туристическата Черна катедрала, вероятно заради потъмнелите и сиви облицовъчни камъни по стените или мрачните вътрешни пространства, на иначе голямата сграда, въпреки че вън беше горещо и слънчево. Малка разходка по приятната пешеходна главна улица, много различна от тази в Сибиу. С много барокови детайли, красиви, но не така мистични стари къщи. Разбира се, пропуснали сме много интересни неща по пътя и градовете, в които сме били, но това все пак ни е първото посещение на северната съседка. Нямахме кой да ни развежда и разказва. Следващия път можем да се отбием и до старото училище или наблюдателницата на хълма над града. Но нека има и за следващ път.

Отново планински завои, но този път с натоварен трафик. Екстремни разминавания с огромни тирове на 350-градусови завои. Изключително добри пътища. И полицаите не са никак страшни, ако не се набивате много на очи, вършейки щуротии. Ние нямахме честта да си поговорим с тях, а и не държахме да се стига до там. Искахме да се наслаждаваме на пътуването си и приятните емоции.

Замъкът Peles в Sinaia е най-сладката горска ягода в кошницата на европейските красоти. Като голяма богато украсена кукленска къща, копие на различни европейски дворци. Фасадата е типично румънска, с градина отрупана със статуи, подобно на парижките дворци. Оръжейни зали като в Германия и Австрия. Трапезарии като в Испания, музикална зала, испанска зала, ориенталска зала, в чест на гостите и дипломатическите отношения с близкия изток. Но за разлика от големия празен Версай, украсен само с копия на картините си и скромните спални на краля и кралицата, тук всичко си е на мястото си, което е заемало преди 120 години. Запазило е вида си или е възвърнало състоянието си от тогава. Не знам има ли друг такъв богато украсен дворец и запазен в оригиналния си вид.

Странно е след годините на комунистическо управление и отричане на подобен вид ценности. Но всъщност тогавашните управници са взели едно не лошо решение, заключили са големия дворец и са използвали по-малкия в двора до него за резиденция и така всичко е могло да остане непокътнато. Гледаш картините и колекциите доспехи и изобщо не мислиш нито кой крал ги е събирал, нито кои принцеси са свирили на музикалните инструменти. Възхищаваш се искрено на вещите ръце, творили чиста красота, без значение кога и за кого. Ако имате възможност, отделете време на по-дългия тур.

Едва по-късно можеш да се запиташ: А какво се е случило с онзи дворец в центъра на София, осъден така да се свлича бавно от безхаберие и с жално скърцане в агония да върви към разруха. Ще видим ли някога истинския облик и наследство от резиденцията в Боровец? Бихме ли могли изобщо да сравняваме зимния курорт Синая и зимния курорт Боровец, например? Трябва ли единствения дворец, с който така се гордеем, този в Балчик, да е дело на Румъния, а си нямаме нещо наше, което да го засенчва. Имаме си Търново, Плиска, Преслав и още много места, които са само спомен от това, което са били някога, разрушени, разграбени и седящи сега в основите на къщи като прост строителен материал.

Тежки мисли, които за щастие се промъкват сега, а не докато бяхме там и се радвахме на слънцето, живота и красотата на създаденото от човешка ръка. Радвахме се и на зелените гори, обгърнали градчето. На това, че намерихме добри стопани и уютни стаи за скромна сума. На това, че нямаше гмеж от грозни високи хотели, които да висят над гледката и да тровят чистия планински въздух с шум и строителен прах. От тук започваше нашето връщане назад към познатото и това, от което бяхме избягали, връщахме се на юг към „ориента”, който за сега беше поне далеч зад Дунав, но надвиснал като участ.
Небето беше ясно и слънчево, пътят криволичеше и примамваше в гората, да го следваме. Вече нямахме желание да търсим нищо, бяхме видяли най-красивото!

Подминахме големия Ploiesti, за да ни остане време за истинска разходка из Букурещ и да имаме време, да се приберем, да нощуваме на наша земя. Успяхме да се изгубим в милионния град още на влизане, далеч от гората, но пък беше до някъде забавно. В цялото задръстване ни дадоха път да се върнем там, където се бяхме отклонили, махнаха дружелюбно с ръка, явно много ни личеше, че сме туристи или просто местните са спокойни и услужливи.

Включихме GPS-а най-сетне, като разбрахме, че без него няма да се оправим, пестяхме батерия, че още нямахме приспособления за зареждане към мотора и се отправихме към вече познатия ни мастодонт – парламентът. Въпреки работния ден, трафикът и лудостта на големия град се справихме, после щяхме да му мислим как да излезем, вече в друга посока. Край нас се изеждаха красиво украсени фасади, за които нямахме време да спрем пред всяка по отделно, бяха толкова много. Завързахме моторите пред камерите и охраната на някакво министерство, на пустия в събота огромен паркинг, а сега почти препълнен. Все още таяхме недоверие, че в Румъния е пълно с крадци и неприятни типажи, въпреки че видяхме всичко друго от противоположното.

Подсигурихме се, за всеки случай, колкото можахме и тръгнахме да изследваме центъра. Първия ден вниманието ни беше привлечено от огромния воден парк и алеи от фонтани, водещи към парламента и сега трябваше да им отделим подобаващо внимание. Живата вода караше пейзажът на фона на сивото небе да не изглежда толкова мрачен.

А на връщане към паркинга, някак избрахме „правилния” път и се озовахме в патриаршеския комплекс, още едно красиво и спокойно место, с което да завършим румънското приключение и низа от приятни емоции. Пак се опита да ни намокри поредния недружелюбен облак, но ние му отвърнахме с кратка почивка и обяд, преди прибирането към дома. Моторите си бяха на местата си, непокътнати и някак малко смешно твърде преосигурени, но по-добре така, отколкото после да ги търсим.

Измъкнахме се с помощта на GPS-a и хванахме пътя към Giurgiu. Край по-бедни ниски села, далеч от пищните вековни сгради на Трансилвания. Дунав мост и на наша земя. Вече беше време да опънем палатките, които изминаха всички път на моторите, без да послужат. Посрещна ни сърдито хижарката на Орлова чука и веднага ни разгони с остър тон да махнем моторите от тревата, да се преместим 2м в ляво, да не очакваме много, каквото и да било.

Ето че си бяхме у дома, тук всички първо се сърдят и карат, а после могат и да поговорят човешки. Едва след като си поръчахме обилна вечеря, тя омекна, явно не сме само навлеци, но пък можеше и по-благо посрещане. С хижаря заформихме хубава раздумка, поиграхме с козлето, кучето и глезените писани, погледахме безбройното звездно небе, а в далечината се чуваше комбайн, бързащ да прибира реколтата, докато е сухо, преди да завали нов порой. Подгонени от злите крайдунавски комари и умората от пътя и впечатленията, бързичко се прибрахме в палатките. На сутринта един чорап беше избягал не без помощта на кучето, а в една джапанка се беше подслонила малка жабка, но това само усмихна повече денят.

Изчакахме екскурзовода за пещерата, за да я разгледаме, че нашите спътници не бяха имали до сега това удоволствие. Не съм виждала друго такова образувание като Орлова чука с нейните плавни меки форми и равен под. Има всички онези сталактити, сталакмити, драперии, сталактони, но водата е ваяла меки и заоблени форми, за да я направи красива по различен начин. Заслушайте се във водача, ще ви разказва сладкодумно, а ако го питате, той обича да питате.

Така и така сме в Русенски Лом, не трябва да се пропускат Скалните църкви и манастири, или поне тези, които са достъпни за туристи. В първия момент е изненадващо, движиш се по път, равен, никъде няма хълмче и се чудиш, къде тези скални манастири. Някак внезапно слънчогледовите ниви, малко в страни от стария път, разцъфтели и слънчеви, отстъпват място на зелени дървета и криволичещата река там долу в каньона, оформила завои и меандри. Вижте стенописите в манастира, красиви са, дори да не разбирате смисъла им и да не знаете техниката им на полагане и майсторството, което е нужно. И да не сте посмели да драскате по тях, моля ви!

Идете и до крепостта Червен. Вижте кулата, докато още е там, защото сме я забравили да тъне в храсти и треви. Дано поне преживее нашите поколения до следващите, които ще ги е грижа за изчезващото ни наследство. Ако се чудете къде е отишла крепостта – погледнете стените и оградите в селото, всичкият дялън камък взет на готово, не от чужди, а от свои.

Накрая може да минете и през Басарбовския манастир, но той е млад, може би по-млад от мен. Там горе в ляво има една ниша, в която ако се загледате, ще видите стар стенопис, но не можете да стигнете до него, по-добре недейте, нека да остане след нас. Мястото е приятно тихо, когато няма хора, ако сте вярващи, послушайте, поговорете с вашия Бог, ако не сте, чуйте себе си, починете си и тогава вече може да се прибирате към ежедневието.

Автор: Милена Угринова
Снимки: Милена Угринова

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи 2011 г., Румъния . Тагове: , , , , , , , , , , , , , , , , ,

  

2 Коментари

  1. Росица Димова
    Изпратен 06.02.2011 на 22:57

    Страхотен пътепис! Поздравявам авторката! Изключително съм впечатлена от Румъния и по- точно на север от Кълъраш/ живея в Силистра/. Малко ме е срам от себе си, защото до м.май 2010г. смятах румънците за по-зле от българите. Но като посетихме със съпруга ми Букурещ, Брашов, замъка Бран, Пояна Брашов, замъка Пелеш и просто си замълчах. Чувствам се меко казано обидена на държавата ни за това, че не сме запазили нашата история, та ако щете и мавзолея на Г.Димитров – все пак това е истирия, то се е случило и няма защо да се срамуваме, то е част от нашия живот!
    Още веднъж поздрави и пожелания за още по-интересни пътешествия.

  2. Maria Ruskova
    Изпратен 15.12.2010 на 12:20

    Благодаря за разказа! През септември пътувах с организирана група до Синая, Бран, Брашов и Бущурещ и видях част от местата, които описвате. От всичко, което видях, останах с много приятно впечатление за подреденост и грижа. Т.н. “Замък на Дракула” е наистина разочароващ, може би защото историята е преекспонирана от рекламата, но е истина, че туристи от цял свят се стичат да го видят. Замъкът Пелеш е едно бижу, както и вие намирате. Платих си, за да снимам вътре и не съжалявам. Но аз успях (извън програмата на групата) да видя и малкия Пелешор – вилата на кралица Мария, чийто е дворецът в Балчик. За съжаление времето ни беше много ограничено и успях да добия само обща представа, но запазих спомен за прекрасните стенописи на Муха от будоара на кралицата, златната стая с кленовите листа и пр. А самата кралица Мария е била много интересна жена и заслужава отделен разказ.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>