Искам да споделя преживяванията си от един еднодневен излет.
Празнувах рожденния си ден с приятели в Куманите, китно малко селце в Тревненсия Балкан до Царева ливада. На следващия ден искахме да направим кратък, не много изморителен поход. Собственикът на вилата ни предложи да ни заведе до едно интересно място.
Тръгнахме през гората по пътека на места доста обрасла, с много следи от диви прасета през сенчеста гора. След около час приятна разходка стигнахме до гробище, обрасло с бръшлян, където явно през последните години никой не беше погребван.
Полегналите надгробни плочи едва се показваха изпод гъстата растителност, но имената все-още личаха. Малко след това стигнахме до място, което ми е трудно да опиша. Село с поне 20 – 30 къщи изцяло изоставено.
Растителността напълно е завзела двороветe и вече упорито настъпва към къщите. Бръшлянът и дивата лоза почти са влезли в някои от тях. Обиколихме къщите една по една, влязохме почти във всяка от тях.
Представете си дворове през които с усилие намирахме път през храстите, къщи в синьо, бяло, розово, жълто, които едва се виждат, навсякъде цъфнали цветя, храсти и дървета.
Вратите отворени или увиснали. Стълбите и праговете прогнили. Кирпичените стени обрасли с бръшлян, а някои с дупки. Прозорци, които все-още имат стъкла, но зеят като избодени очи.
А вътре е останала покъщнина: легла, покривки, дрехи увиснали накриво на закачалки, посуда, някои селскостопански пособия, скъсани некролози по вратите, дори украшения по рафтовете.
Във всяка къща има огнище наричано оджак. Започнахме да си представяме какъв ли живот е кипял доскоро. Как цели семейства са се събирали около масата вечер. Навсякъде са ехтели глъчка и смях. А сега е пусто, тъжно и самотно, но някак си романтично и красиво.
Имах чувството че всички жители са напуснали селото бягайки от нещо /май съм гледала много филми/. После седнахме до една чешма над селото и дълго съзерцавахме криещите се в гъсталаците къщички и мълчахме. Слушахме тишината…
А вечерта дълго коментирахме видяното и си съчинявахме различни истории. От тогава често си мисля за това място и колко ли още подобни села има в България.
Това безименно „изгубено” село би било интересно за хора с богато въображение, приключенски дух и поне малко авантюристи. То не е туристически обект, но собствениците на двете къщи за гости в с.Куманите, а може би и в Царева ливада с удоволствие ще ви заведат.
Мисля, че си струва да прекарате един ден в малко по-различен туризъм. Не зная дали да го нарека селски, планински или вече исторически.
Автор: Милена Симеонова
Снимки: Милена Симеонова
9 Коментари
Ако правилно съм се ориантирал селото се казва Нейчевци.
Обезлюдено е края на 80-те. Повечето хора са се преместили в Царева Ливада.
За съжаление не е само това село така, а са много. Като Къртипъня, Косилка, Сяровци(вече няма никой живущ там).
Ходил съм доста по тези места и като човек с произход точно от тези села ми е много тъжно като видя събарящите се къщи… :(
А това са села, в които е имало живот векове…
Прекрасна идея – да се опише миналото не през оцелялото и съхраненото, а чрез изгубеното, несправедливо отнето от времето. Далчевски сюжет.
Когато го четох ми се искаше и аз да съм била там…..Колко много носталгия!Обожавам такива места…….Наистина страхотен пътепис…Поздрави,Гергана
Красиво написано и с усет, и думите предават тъгата от снимките. Сега, след тези снимки ще зная какво ще си представям, като видя един огромен блок със светещи прозорци. Всеки един прозорец в големите градове е една затворена къща, като тези на Милена. И аз съм виждала такива къщи, но не и цяло село…………
Винаги, когато видя изоставена къща и запустял двор ми става тъжно в душата! Мисля си за самотата, за това, колко е крехък човешкия живот и как в края му всички умираме сами. Цял живот градим, живеем с мечти, сеем цветя и дървета, а накрая всичко се оказва илюзия и без смисъл-няма на кого да оставим сътвореното от нас, няма я приемствеността. Като изоставената и рухнала къща, като превзетия от бурени двор.
…
Нашата къща, сама, изоставена
като изваден от релси вагон.
Два катинара и поща забравена –
жълти квитанции за телефон.
Всичко е същото: книгите, вещите,
снимките, шкафът, потънал във прах.
Още стоят на камината свещите
и върху масата старият шах.
И в тишината… пълна мистерия!
Бавна мелодия… Щраусов валс…
Пъшка, макар с изтощена батерия,
оня часовник на кръглия час.
…..
Обожавам подобни места.Страхотно място,преживяно от човек с душевност и усет към старината.Благодаря ви Милена за споделеното удоволствие да разгледам виртуално това място.ще направя всичко възможно и да го посетя лично.
Да, много е тъжно. Това е едно от местата което ми е направило най-силно впечатление, а аз доста пътувам. Когато си проправящ път през драките за да надникнеш в някоя къща, усещането е неописуемо. Струва ти се, че всичко е нереално, като на филм. Същевременно се събужда любопитството ти. Започваш да си мислиш за хората, за живота им. Вероятно има и дреги такива села и за съжаление може би ще стават все- повече.
Селото ми навява по-скоро тъга , точно защото , някога /може би неотдавна/ е кипяло от живот . Следите от хора живяли някога тук , предметите от бита ми напомня гледан някога филм . Жалко е , че такива късчета от миналото изчезват безвъзвратно .