Експедиция „Одисея” 2010 – по следите на древните пеласги (2)

Към Експедиция „Одисея” 2010 – по следите на древните пеласги (1)

Както казват хората – денят се познава от сутринта. Времето беше хладно и мрачно. По небето зад нас се трупаха тъмни облаци, които бавно но сигурно ни настигаха. Започнахме сериозно да се притесняваме, защото все още бяхме далеко от Силистра и не искахме отново да ни връхлети някой ураган на открит бряг. Капитанът форсира двигателя с надеждата да изпреварим облаците. Така започнахме една своеобразна надпревара с дъжда. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно чувахме тътена на гръмотевиците зад нас.

В далечината започнаха да се различават постройките на Силистра, но всички усещахме как бурята ни настига. За наш късмет преди Силистра стигнахме до някаква фабрика с няколко катера и кораба закотвени пред нея. Без да се двоуми капитана насочи ладията между тях.

Тъкмо се привързахме към един понтон и ни връхлетя бурята. Изведнъж всичко се скри зад плътна завеса от дъжд, носен от ураганен вятър. По реката се образуваха вълни като в море. След около половин час всичко утихна. Тогава при нас дойдоха собственикът на фабриката и капитанът на единия от корабите. Те бяха удивени как изобщо сме тръгнали да плаваме с „такова нещо”. Оказаха се много сърдечни хора и ни поканиха да пренощуваме в каютите на единия от техните кораби „Цар Калоян”.

За пръв път след Белград спахме в легла с чаршафи и ползвахме душ с гореща вода. До тогава спяхме в ладията

или по брега в палатки, а за баня и тоалет ползвахме Дунав.

По мое желание, собственикът на фабриката ни закара до близкото село Татарица – едно от двете места в България, където все още живеят руси-староверци. Там се запознахме с най-стария човек в селото дядо Карпи.

Когато капитанът на експедицията го заговори на руски, той се просълзи от вълнение. Зарадван от неочакваното посещение, дядо Карпи отвори специално за нас старата руска църква в селото.

На следващия ден акостирахме в Силистра.

В града попълнихме запасите си от провизии. След като подпечатахме изходящите документи на ладията и паспортите на украинците, плаването ни продължи през румънския участък на р. Дунав.

По маршрута си пресрещнахме една лодка с двама румънски рибари, които се виждаше, че имат добър улов. За наше съжаление те не разбираха нито български нито руски, а на английски изобщо не се опитахме да ги заговорим. Като бивш военен Алексей предложи най-бързото и лесно решение: правим абордаж и хвърляме румънците в реката, вземаме рибата и им потапяме лодката. Останалите обаче не бяхме много въодушевени от перспективата заради няколко риби да предизвикаме нова балканска война.

Реших, че в тази ситуация трябва да търгуваме както в древността – показах на румънците една бутилка водка от нашите запаси и посочих рибата в тяхната лодка. Те се усмихнаха и закимаха одобрително с глава. След като направихме размяната рибарите побързаха да се отдалечат от нашата ладия, видели киселата физиономия на Алексей. С него поспорихме дали направената размяна е равностойна. Така или иначе запасите от водка на борда на „Одисей” бяха достатъчни, а пък ние все не успявахме да хванем риба.

Около обед стигнахме до може би единственото полезно творение на режима на Чаушеско – изкуствения канал „Черна вода – Констанца”.

След като преплавахме цялата му дължина, се оказа, че входно-изходния шлюз към пристанището на Констанца е затворен заради лошо време. От управлението на канала ни обясниха, че ще го отворят веднага щом времето се оправи. Така „Одисей” стоя в очакване цели 3 денонощия на няколко километра от морето.

През това време за нас се грижеше колегата от Историческия музей в Констанца д-р Константин Кера. Той организира пресконференция, на която капитанът на „Одисей” разказа пред местните журналисти за експедицията.

Най-накрая една сутрин румънците отвориха шлюзовете и ние побързахме да излезем от канала.

Преди да отплаваме в открито море, документите на ладията и паспортите на украинците трябваше да бъдат подпечатани. Никой от нас обаче не знаеше къде се намира административната сграда на пристанището. Порт Констанца е на 14 място в света по големина и трафикът в неговата акватория е много интензивен. Беше безсмислено да се лутаме в търсене сред безбройните складове, кранове и всякакви видове плавателни съдове.

Закотвихме „Одисей” малко след входно-изходния шлюз на канала, за да решим какво да правим. Няколко пъти капитанът безуспешно се опитва да осъществи връзка по бордовата радиостанция с пристанищната администрация. От безизходицата ни извади един от служителите на канала. Той дойде при нас, за да ни предупреди, че сме спрели на неподходящо място и ладията затруднява плавателния трафик. Ние му обяснихме каква е ситуацията и го помолихме от управлението на канала да се обадят в пристанищната администрация, за да изпратят свои служители, които да обработят нашите документи. След около час дойдоха двама човека, които обаче подпечатаха само документите на ладията. След още един час дойдоха двама представители на румънската гранична полиция. Те прегледаха визите на украинците, но се оказа, че не носят печат със себе си. Наложи се да вземат украинските паспорти за да ги подпечатат в тяхното управление. Междувременно ни наредиха да не отплаваме преди да върнат документите.

Като бивш офицер от флота на СССР Алексей беше просто “очарован” от начина, по който румънците охраняват външната граница на Евросъюза. Едва по обед напуснахме акваторията на пристанище Констанца.

Морето ни посрещна със силен насрещен вятър. Капитанът форсира двигателя, но вятърът се усилваше все повече и започна да ни връща назад. Едновременно с това се вдигнаха високи вълни, които прехвърляха бордовете на ладията. Въпреки тези неблагоприятни условия „Одисей” плаваше стабилно-тежкият му корпус не се качваше по вълните, а направо ги разцепваше. Така обаче вътрешността се пълнеше още повече с вода. Това ни принуди спешно да потърсим убежище в най-близкото до нас яхтено пристанище „Беллона”.

В паспортите на украинците вече беше сложен печат, че са напуснали Румъния и те нямаха право да слизат на сушата до влизането в български териториални води. Това обаче не важеше за мене и аз потърсих собственика на пристанището. Договорихме се „Одисей” да пренощува без да плащаме пристанищни такси.

Румънските медии вече бяха разпространили информация за експедицията и ние се превърнахме в основната атракция за всички летуващи от околните плажове. Възползвахме се от баните в пристанището за да се приведем в приличен външен вид. Това, че плавахме на копие на праисторическа ладия не ни даваше право да изглеждаме като диваци. Все пак много хора дойдоха специално за да разгледат „Одисей”, а имаше и такива, които ни снимаха за спомен. Вечерта заспахме под звуците на актуални за лятото румънски денс-хитове.

На следващия ден отплавахме преди изгрев слънце. След няколко часа минахме покрай Мангалия и по обед вече плавахме в български териториални води. Зад нас останаха Шабла, Тюленово, Камен бряг.

Както се казва вече започна да му се вижда края. По този повод изпихме една бутилка коняк. Аз написах на един лист своето име, адреса на електронната ми поща, името на ладията и отбелязах датата заедно с нашите GPS координати в момента. Сложих листа в празната бутилка, запечатах я добре и хвърлих в морето тази „нептунова поща”.

След около месец едно момче ми писа на електронната поща, че е намерило бутилката с писмото на плаж близо до турския град Синоп. Аз се обадих на моите приятели и колеги във Варна, за да им съобщя къде се намираме. Те ми отговориха, че вече са ни подготвили официално посрещане на следващия ден преди обяд. Това означаваше, че за да стигнем на време трябва да плаваме с двигател, включен на максимални обороти. И точно тогава, пред нос Калиакра, бензинът свърши.

С разпънато платно ние се добрахме до рибарското пристанище на Каварна.

Там се обадих за съдействие на моя приятел Добри от местния музей. Докато го чаках, при нас дойде патрул на гранична полиция. Те застанаха на пост да не би някой от украинците да слезе на брега, защото в Каварна нямаше кой да им подпечата паспортите. Добри дойде и ме взе с колата си, за да напълня една туба с бензин. Най-близката бензиностанция обаче се оказа чак на края на града. Тъй като вече бях на своя територия, изкарах вечерта и част от нощта в рибарската кръчма сред компанията на местни рибари и водолази.

Около 3 часа сутринта се качих на борда на „Одисей” за последния ни преход. Пожелахме лека служба на патрула на гранична полиция, който остана на своя пост докато не отплавахме в открито море. Нощният преход от Каварна към Варна беше за мене най-приятния и вълнуващ момент от цялата експедиция. През тази нощ имаше пълнолуние и ние плавахме сред светеща вода.

Вячеслав беше пуснал на своя МРЗ плейър някаква руска песен, която допълнително придаваше романтика на този момент. Аз стоях на носа на ладията, погледът ми се рееше по блестящата повърхност пред мен и се наслаждавах на усещането. Неусетно съм заспал, под влияние на емоциите и каварненската мастика.
Когато се събудих видях хотелите на „Златни пясъци”. Изкъпахме и се избръснахме с морска вода, след което облякохме „официалните” си дрехи, които представляваха просто чисти фанелки и бермуди.

Така на 28 юни ладията „Одисей” влезе тържествено в пристанище Варна. На кея с нетърпение ни очакваха официална делегация от Украйна, заедно с техния консул във Варна, представители на кметството, журналисти, приятели и моите родители.

След безброй прегръдки, целувки и интервюта ние се качихме за последен път на „Одисей”, за да отплаваме към село Казашко на брега на Варненското езеро – последната точка от маршрута на нашата експедиция.

Аз стоях на носа и оглеждах с бинокъл бреговете на езерото, а Алексей управляваше ладията. Останалите от екипажа спяха изморени от емоциите по посрещането. И малко преди окончателното приключване на плаването се случи това, което никой не очакваше – заседнахме.

Когато погледнах надолу се изумих – под ладията имаше едва десетина сантиметра вода. С Алексей решихме, че ако събудим останалите двамата ще се изложим и затова сами избутахме ладията на дълбоко.

Така стигнахме до село Казашко – другото от двете места в България, където живеят и до сега руси-староверци.

Тяхното посрещане ни затрогна. На брега пред селото се бяха наредили жени в традиционни руски носии и пееха, а вятъра още от далеко донасяше музиката. Почувствах се като в някоя руска приказка, каквито бях гледал по телевизията като дете. Когато слязохме на брега към нас се приближиха две момиченца в руски носии – едното носеше пита хляб, а другото дървен кръст.

След тях вървяха най-старите жители на селото. Те ни отведоха в местната руска църква, където запалихме свещи за успешния край на експедицията. Ладията ще презимува край Варна.

Aко Св. Никола и Нептун са благосклонни следващото лято “Одисей” ще отплава на юг.

Автор: Теодор Роков
Снимки: Теодор Роков