Хаваи – на обратната страна на Земята (част 2)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Хаваи – на обратната страна на Земята (част 1)

Халеакала- къщата на слънцето

Следващата ни цел беше изкачване на вулкана Халеакала. Той е висок 3055м, но това е само видимата една трета от него. Останалите две трети, над 6000м се намират под повърхността на океана, което го прави най-големия в света спящ вулкан. Последното му изригване е било през 1790г.

Халеакала е биологичен, географски и геологичен микрокосмос. Сред жителите на полинезийските острови съществува стара легенда за бога Мауи, който дал огъня на хората, подобно на Прометей, а също така хванал слънцето.

Някога, в древни времена Хаваите били мрачно и неприветно място, защото слънцето се движело много бързо по небето и хората не успявали през краткия ден да си осигуряват прехраната. Всички били гладни и нещастни. Тогава незнайно
от къде се появил бога Мауи, изкачил се на върха на планината и зачакал слънцето да изгрее. Когато то се издигнало на небосвода, Мауи хвърлил мрежата си и го впримчил. Оттогава слънцето започнало да се движи по- бавно и след залез, идвало да прекара всяка нощ на Халеакала. Денят пораснал, хората заживели щастливо.

Ето защо хавайците нарекли планината си Халеакала, което на техния език означава „къщата на слънцето”. Ако се намирате сутрин в западната или южната част на острова ще видите изгряващото слънце как наистина излиза от кратера и поема по своя небесен път.

Изкачването на Халеакала се извършва с кола по един тесен път, който се вие от полите на планината нагоре като преминава през няколко екологични зони.

Най-ниско разположената зона е равнинната. На нея се намират плантации, градини и ферми, земята е засята със захарна тръстика, ананаси, царевица и таро (местно растение-основна храна на хавайците).

Следващата зона е горската, представена от малки евкалиптови горички, които насищат въздуха със свеж, специфичен аромат. Някога тази екосистема била обширна, но в резултат на многобройни пожари сега е силно редуцирана.
По-нагоре, по североизточните склонове на планината е разположена т.н. дъждовна гора, наподобяваща джунгла, но пътя за вулкана не минава през нея. Над пояса на горите следва субалпийската зона, покрита с храсти и трева. Някои от растителните видове са уникални и се срещат само в този хабитат. Храстите осигуряват храна на гъските „ нене” , които са символ на Мауи, както и на други видове птици.

Най-високо е алпийската зона се намират редки, ниски храсти и трева. Местността се издига високо над морското равнище и е чудесно място за правене на панорамни снимки, тъй като почти целия остров се вижда като на длан, обкръжен от величествения Пасифик.

Поглед към Западен Мауи от склоновете на Халеакала Снимката във висока резолюция

Поглед към Западен Мауи от склоновете на Халеакала

При ясно време се виждат и четирите съседни острова, а под краката натуристите се носят пухкави бели облачета. Много е силно усещането, че си сам между трите природни стихии- земя, вода и въздух и в този момент ти става ясно защо бог е създал човека и цялото великолепие около и под тебе – за да се спаси от извечна самота.

Само в тази зона се среща рядкото ендемично растение „сребърен меч”, високо над метър с тесни сребристи листа, което цъфти веднъж на петдесет години, след което умира. Изключително малко са щастливците, които са имали шанса да го видят.

От тук пътят продължава нагоре като прави девет остри и опасни виража и навлиза в Природния резерват Халеакала. Наоколо няма помен от растителност, а само чернокафява почва, която поглъща светлината.

Пътувайки през този лунен пейзаж стигаме до Центъра за посетители, пред който е обширния паркинг. В ляво е огромния кратер на вулкана, а високо в дясно, на самия връх се виждат белите куполи на астрономическата обсерватория на Халеакала.

На самия връх на планината е обсерваторията Снимката във висока резолюция

На самия връх на планината е обсерваторията

Цялото пространство извън паркинга е покрито с вулканични камъни с различна форма и големина. Разхождайки се между тях неволно си представяш огромната сеизмична сила, скрита в недрата на този остров, изхвърлила стотиците каменни грамади, натъркаляни наоколо от двеста години.

Камъните изхвърлени при последното изригване Снимката във висока резолюция

Камъните изхвърлени при последното изригване

И…. накрая кулминацията – надвесваш се над самия вулкан през високата мантинела. Все едно надникваш в Дантевия ад, както е нарисуван от Гюстав Доре- черно, мрачно и зловещо място. Картината е толкова аналогична на преизподня, че започвам да усещам мирис на сяра.

В същност Халеакала е много интересен вулкан, защото се състои не от един, а от девет кратера, наредени в една редица, чезнеща в далечината. Разположени са във
вдлъбнатина, оградена от черни, остри, назъбени скали, където цвета на почвата,
осветена от слънцето е кафявочервен.

Многобройните кратери на Халеакала Снимката във висока резолюция

Многобройните кратери на Халеакала

Даже и по пладне нещо тайнствено витае на това място. Казват, че ако при залез застанеш на източния ръб на вдлъбнатината, така че слънцето да бъде зад гърба ти, при подходящи атмосферни условия гигантската ти сянка може да се екранира върху насрещните облаци и … да се приеме за поява на бога Мауи.

Не е чудно, че този феномен е в основата на много свръхестествени вярвания на островитяните. Те отъждествяват вулкана с портал към отвъдното, през който минават душите на умрелите. Ако това не стане, душата остава отсам и се превръща в бродещ дух. За хавайците Халеакала е убежище на духове. За мен е едно от най- грандиозните, вълнуващи и езотерични места, което съм посещавала през живота си.

Стигнах до прага на „къщата на слънцето”, но нямах никакво желание да продължа по-нататък, още по-малко да бъда тук, когато се смрачи и от зейналата бездна изскочат тъмните сили, в които вярват местните хора, завихрени в сатанински танц.

Хавайско луау

Хавайското луау е типично островно шоу- празник за очите и стомаха. То е традиционно празненство, което се организира по различни поводи: сватби, рождени дни, разнообразни чествания. С разрастване на туристическата индустрия на островите, луау се превръща в атракция.
Един от най- добрите и забавни начини да се опознаят местната история, традиции, фолклор, храна и особено добронамереността и гостоприемството на местните хора, е посещение на луау.

На Мауи луау може да се посети в старата част на столицата Лахайна. Това е огромен терен на брега на океана, превърнат в открит ресторант. Сред палми, магнолии и хибискусови храсти са разположени в полукръг маси за 500 посетители. В средата има издигнат кръгъл подиум – сцена, в центъра на която е изложено емблематичното кану.

Най-скъпите места са най-близо до сцената и там няма столове, а се сяда по туземски на земята. Оркестърът, съставен от укулеле (хавайски китари), тимпани и други оригинални инструменти е в близост до подиума.

Още при влизането ви посрещат красиви местни момчета и момичета с поздрава „алоха”, закачат на шията ви традиционното леи ( гердан от цветя) от лилави или бели орхидеи, а на ухото – ухаеща бяла тубероза и ви отвеждат с най-любезните думи и най-чаровната усмивка до мястото ви. Тук всички са усмихнати. Види се, не може да живееш в рая и да не се усмихваш.

До началото на шоуто може да се разходите и да се запознаете с някои традиционни за островитяните дейности като дърворезба, плетене на предмети и рогозки от бамбук, низане на леи от цветя, мидени черупки и разноцветни пера, които се извършват от мъже-демонстранти. Те са облечени във вечерно облекло, което представлява само квадратно парче шарен плат, вързан на възел малко под кръста, подобно на азиатския саронг. Краката са боси.

Хавайски сервитьор в традиционно вечерно облекло Снимката във висока резолюция

Хавайски сервитьор в традиционно вечерно облекло

Интересно е да надникнете на мястото, където се извършва церемонията „иму”. Тя представлява печене на прасенце на жар в специална пещ, изровена в земята и покрита с пръст.

Прасето се напълва с горещи камъни, увива се в бананови листа, слага се в пещта и се пече 5-6 часа. Може да посетите бара, да си изберете коктейл с типичен хавайски аромат и свеж вкус- маи таи, чи чи, налу, син хавай.

Разходката продължава под нежните звуци на хавайски мелодии, докато започне да се здрачава. Тогава запалват факлите, които ограждат терена, а на небето се появяват първите ярки звезди. Това е един от най-хубавите моменти, когато осъзнаваш, че в света има много красота и доброта и си е струвало да живееш, за да се насладиш на този миг.

След това започна шоуто – взрив от цветове, звуци и красота. Танцьорките се сменят, една от друга по-прелестни. Всички са боси, с традиционни костюми- поли от листа и венци от цветя, украсяващи главите, гърдите, китките и глезените им. Мъжете са с по-дълги поли и по-малко цветя.

Песните и танците разказват историята и митологията на острова.
Отначало танцуват в кахико (древен) стил, в съпровод на бавна монотонна песен, отмерена с ударите на тимпаните. Постепенно темпото се забързва и на сцената се развихря знаменитата хавайска хула (традиционен ритуален танц). Изпълнението е толкова темпераментно и завладяващо, че някои зрители скачат от местата си и също започват да танцуват.

Докато върви шоуто се обявява началото на вечерята тип „шведска маса”. На три места, под сламени навеси се намират масите, огънати от разнообразни ястия, над 20 вида: калуа пуа (печено прасенце), лаулау (печено пилешко или свинско месо, увито в листа от таро), ахи поке (риба тон или месо от октопод,задушено с хавайски лук), пои (сварени и стрити на пюре корени от таро), махимахи (месо от вид риба, залято с кокосово мляко, увито в бананови листа и печено на жар), сладки картофи и още и още… Всички блюда са подредени красиво и декорирани със зеленина и цветя.

Луау ресторанта в Лахаина Снимката във висока резолюция

Луау ресторанта в Лахаина

За хавайците храната не е само средство за съществуване, те умеят да превръщат щедрите дарове на природата си в истинско удоволствие.

Най-типични за хавайската кухня са ястията от таро като се използват всички части на растението-грудка, корени и листа. За тях тарото е както житото за европейците, ориза за азиатците и царевицата за южноамериканците. Основната гарнитура е пои. Други традиционни храни са плодовете на хлебното дърво, бананите и разбира се свинско месо и всички морски дарове.
Типичните за хавайската кухня риби са: жълта туна, лунна риба (наречена така заради кръглата си форма), махимахи (делфиноподобна риба) и онага. Ядат се печени, задушени и сурови.

Краят на шоуто съвпада с края на вечерята и посетителите се отправят към изходите, където строени в шпалир всички участници в шоуто отново ни приветстват с „махало” (сбогом, всичко най-хубаво).

Навън мастилената тропическа нощ ни поема в топлите си прегръдки, упоява ни с екзотичните си аромати и показва всички святкащи елмази на небесния си покров. Съзерцавайки големите непознати звезди, се сетих колко съм далеч от дома – на обратната страна на Земята и изпитах остра тъга по родната земя. Оказа се, че дори когато сме в рая страдаме от носталгия.

Красавицата Хана

За разлика от оживените курорти на Западен Мауи, Хана е известна с това, което и липсва – хората. И с легендите си. По тези места са се водили кървави битки между местния главатар Кахекили и завоевателя Камехамеха.
Любимата жена на Камехамеха, кралица Каахуману е родена в една пещера край Хана. В 1849 година с развитието на захарната индустрия тук се установява „ крал Захар”.

Построени са многобройни складове, от които захарта се превозва до пристанището на Лахаина и от там се прехвърля с кораби на американския континент. Увеличава се търсенето на работна ръка и на острова прииждат множество емигранти от Япония, Китай, Филипините, Португалия и Пуерто Рико. Техните наследници днес съставляват населението на Хана и околните ферми, което е около 2000.

Производството на захар отдавна е изместено от животновъдство и отглеждане на цветя и плодове. Градчето е тихо и изглежда като заспало на ветровития източен бряг на Мауи, обърнат към открития океан.

Откритият океан край Хана Снимката във висока резолюция

Откритият океан край Хана

Гледката е величествена. Няма острови, освен малкото островче Алау, брегът е стръмен и постоянните източни ветрове оформят големи вълни. През 60-те години на двадесети век тук се заселва една комуна от хипита, които ревностно изпълнявали девиза си „прави любов, а не война” и обогатили и разнообразили генетичния фонд на острова. От началото на 80-те години този район е царството на сърфистите и плаването с лодки.

Като всяка красавица Хана е труднодостъпна. До нея се стига само по едно тясно шосе с две ленти, което се вие по източните склонове на Халеакала като прави 617 завоя и минава през 56 еднопосочни мостчета. Пътят ту се издига, ту се спуска почти до морското равнище. Отдясно е планината, а отляво- океанската бездна.

Пътуването е истинско изпитание за водачите на автомобили, но си заслужава, защото се минава покрай дъждовните гори на острова, които са екологичен резерват на редки растителни и дървесни видове.

Дъждовната гора по пътя за Хана Снимката във висока резолюция

Дъждовната гора по пътя за Хана

Този вид гора се нарича „дъждовна”, защото наподобява джунгла, с гъста, пищна растителност и дървета, оплетени с лиани. Очаквах всеки момент зад гъстите храсти да изскочи някакъв дребен менехуне и да ни смъмри, че навлизаме в територията му.

Менехуне са митична древна раса- гномове, подобни на ирландските леприкони, които са живяли на Хаваите хилядолетие преди първата вълна от заселници да акустира на островите. Те са добри вълшебници – пазители на природата.

В по-ниските участъци, покрай шосето растат високи „огнени дървета” с широки корони, изпъстрени с огромни яркочервени цветове.

Шпалир от огнени дървета Снимката във висока резолюция

Шпалир от огнени дървета

Отдалеч приличат на пламъци, откъдето идва името им. На по-високите, припечни места се кипрят малки евкалиптови горички.

В тази част на острова често вали и при слънце буйната зеленина се откроява рязко на синия фон на небето и океана, така че пейзажът придобива сюрреалистична красота. Малки потоци буйно подскачат между камъните, след това се хвърлят стремглаво в дълбоките дерета, образувайки многоройни живописни водопади, над които често се извиват красиви, трептящи дъги.

С приближаване до Хана от двете страни на пътя зачестяват малките ферми, в които се отглеждат предимно екозеленчуци и плодове. Там ги наричат organic vegetables and fruits. Търсят се много на континента и производството им се е увеличило през последните години. Ръчнонаписани съобщения известяват пътниците за предлаганите продукти.

Подмамени от такъв надпис, спряхме пред малка постройка, където се предлагаха сокове от екоплодове. Приветлива хавайка взе посочените от нас плодове – папая, маракуя и ананас, обели ги, наряза ги на парченца и ги постави в миксер. След това за наша голяма изненада ни каза, че трябва сами да произведем тока за работата на миксера и ни посочи един стар, застопорен като велоергометър велосипед. Един от нас завъртя педалите, които бяха свързани с малко моторче и миксера заработи. Помещението се изпълни със свежо ухание. Собственичката разсипа сока в чаши, постави по едно цветче от орхидея на ръба на чашите и сламка и ни ги поднесе. Предполагам, че такъв е бил вкуса на амброзията, която са пиели олимпийските богове.

Преди да си тръгнем съпругът на хавайката ни показа малкото си пикапче, работещо с биодизел, който сам си произвеждал от картофи. Тези обикновени хора изглеждаха доволни от бизнеса си, който става все по-актуален и печеливш.

На други места фермерите отглеждат животни, предимно кози и прасета като ги хранят с екологичночиста храна. От козето мляко правят козе сирене, което е с ниско съдържание на мазнини. Добавят се различни подправки- хавайски лук, чесън, къри и миризми, които се пазят под строг секрет. Започнали с производство на малки количества, но търсенето се увеличило и сега изнасят сирене не само за Щатите, но и за Канада, Австралия, Япония, Индонезия, а напоследък имали поръчки и от Европа. Вече го опаковат в луксозни пакетчета по 150-200 г и с гордост ни съобщиха, че това е най-скъпото козе сирене в света по 30 долара парчето.

Ето как комбинацията от благоприятни природни условия, трудолюбие, находчивост и свободен пазар създават на този остров жизнен стандарт, изпреварващ далече останалите островни държави на Полинезия.

Отново заваля. Океанът се сля с плътните сиви облаци.

Живописният бряг на Хана под дъжда Снимката във висока резолюция

Живописният бряг на Хана под дъжда

Пред нас лежаха 80 км завои и три часа път.
Казахме сбогом на красавицата Хана, която от бедна туземна девойка се беше превърнала в солидна бизнес дама.

Духът Алоха

Алоха е най-популярната хавайска дума. Обикновено се използва като „здравей”
и „ довиждане”, но има и много други значения. Затова Хаваите се наричат Щата Алоха. Буквално Алоха означава „дихание” като признак на живот, но тя също означава начин на живот – да се обичаме, да се уважаваме взаимно, да живеем в хармония. Според древните хавайски жреци, Алоха е начин на самоусъвършенстване и духовно извисяване чрез излъчване и приемане на положителна енергия – чуства и мисли.

“Алоха е да чуеш това, което не е било изречено, да видиш това, което не може да се види и да опознаеш непознатото” – кралица Лилиуокалани.

Духът Алоха витае навсякъде в Мауи и се вселява и в неговите гости. Днес Алоха означава още нежност, любезност, веселост, смиреност, търпение, постоянство. Това е мъдрата философия на хората, обитаващи островите от незапомнени времена, неписаните морални правила, които са предали на наследниците си, живеещи в наши дни.

Как ми се щеше да хвана частица от този дух в бутилка и когато се върна в България да го пусна на свобода.
Алоха, Мауи! Напускам те с тъга, но и със сърце преизпълнено с красота и обич!

Автор: Нана Маринова
Снимки: Нана Маринова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Хаваи . Тагове: , , , , , , ,

  

10 Коментари

  1. Елена
    Изпратен 15.03.2012 на 10:16

    Чудесно написан пътепис! Много подробен. Докато го четях отново се върнах в това райско място …
    П.С. Само едно уточнение: “махало” означава “благодаря” :)

  2. Здравка Радионова
    Изпратен 12.05.2010 на 16:34

    Толкова живописно разказано, че все едно и аз съм била там!

  3. Георги Ст. Христов
    Изпратен 23.04.2010 на 20:46

    Чудесно!Четейки този пътепис имах чувството,че аз съм този,който е посетил тази земя,целуната от Бога.

  4. Ина Илиева
    Изпратен 23.04.2010 на 11:28

    Безспорно е хубав,но ми се струва,че в стремежа на авторката да бъде написан професионално,е позагубил от чара си,суховато.Края много ми хареса.Успех

  5. Роси
    Изпратен 22.04.2010 на 14:57

    Прекрасно!

  6. Stefie
    Изпратен 21.04.2010 на 21:15

    Chudesen putepis! Az vinagi sum znaela che imash talant za pisane, no sega se radvam da vidia che truda ti e otzenen ot mnogo drugi. ALOHA!

  7. Irina Koleva
    Изпратен 21.04.2010 на 14:48

    Чудесен разказ! Все едно ,че присъствах и аз!Желая успех!

  8. malina subcheva
    Изпратен 21.04.2010 на 11:47

    хареса ми.успех!

  9. Kalina
    Изпратен 21.04.2010 на 11:35

    Огромно БЛАГОДАРЯ!

  10. Стамен Стойчев
    Изпратен 21.04.2010 на 11:10

    Пътеписът е написан направо професионално.
    Много ме впечатли.
    Ще е жалко, ако авторът не използа дарбата си да описва и
    нашите природни забележителности –
    ние, българите, много се нужадем от повече популярност.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>