Пътеписи. Опознавайки другите - разбираме по-добре себе си.

Това пътуване и работа бе продиктувано от нуждата. В началото на 90-те години Обединението „Редки метали”, в което работехме заедно със съпругата ми бе ликвидирано. Шестнадесет хиляди човека – специалисти и ИТР персонал в областта на проучването, добива и производството на суровина за ядрените ни централи, останаха на улицата. Наложи се да търсим изход от безпаричието за отглеждане на малкия ни син. Така приех поканата за работа в Монголия.

Обединението „Булгаргеомин” набираше кадри за работата на обект в централната част на тази страна. В района и по-рано бяха работили български специалисти, но с „демократичните промени” бяха прекратени връзките с тази „комунистическа” държава. Така след оформянето на договора и необходимите ваксинации, с билет до Уланбатор, в един хубав ден се отзовах на аерогарата…

Заедно с мен пътуваше още един човек, който заяви, че ще бъде главен механик на Съвместното предприятие „Монголболгаргео”. Пътуването ни бе по маршрута София-Москва-Уланбатор и до Москва не ни отне много време. Но там започна голямото чакане.

След десет часа престой на Шереметиево се качихме на борда на старичък ТУ-154. Бях вече настинал от течението в аерогарата, но още не разбирах, че в следващите дни ще се разболея. Пътуването бе през нощта и изморени от дългото чакане се настанихме удобно на креслата и заспахме. Сутринта воят на двигателите и поканата да затегнем коланите ни събуди и не след дълго кацнахме на летището в Уланбатор.

Монголците са кръстили столицата си на Сухе Батор. В превод Уланбатор звучи като „Червеният вожд”, а града се изписва като „Улаан баатар”. Веднага разбрахме, че монголците ползват нашата азбука, в която са добавили няколко знака от латиницата. Радостта ни бързо се изпари, защото въпреки, че пишеха с наши букви, произношението бе различно и трудно. Цъкащи, съскащи и други звуци, трудни за определение, правеха езика неразбираем. Приветствието за добре дошли се изписва като :Сайн байна у.у.у!, но звучи като „Сайбайно!” .

Летищният комплекс на столицата е нов и чист, но една миризма на добитък леко се прокрадваше в залите. Настаниха ни в сградата на нашето Обединение, изградена от гранит, стъкло и алуминий и веднага пролича, че идваме на работа в предприятие, в което се добиваше злато. Освен централното управление в столицата, Обединението имаше база в Баян Хонгор-областен център и отправна точка към обекта за добив на злато.
След два дни се отзовахме там след преход от 700 км по път, който бе асфалтиран до средата. По нататък продължихме по макадам през долини и хребети, които поразително си приличаха. Дървета-никакви, само трева и камъни. В долините пасяха стада от коне, якове и камили. Самотни юрти прислонени до някой хълм на завет украсяваха монотонния пейзаж. Пастирите яздеха малки кончета и поздравяваха колата, като минавахме покрай тях.

Територията на Монголия е 13 пъти по-голяма от България, а населението и е два милиона и половина. Още в самолета запитахме един студент монголец, който се връщаше в Уланбатор, защо са толкова малко? Той ни отговори целомъдрено:
- Монголците са били жестоки към другите народи-избивали са ги ако не се подчиняват и затова бог ни е наказал!

Областният център се състоеше от централна част от стотина сгради, обградени от пояс юрти, в които живееше 2/3 от населението.
Настаниха ни в апартамента на Обединението и още вечерта ни поканиха на празненство в клуба им. Седяхме и гледахме. Имаше танци, песни, състезания. Народът се веселеше, защото сезона за работа още не бе започнал. Беше началото на март, всичко бе замръзнало и за работа на обекта не можеше и дума да става.

Шофьорите ремонтираха камионите си, нашите механици се включиха да им помагат, а ние се заехме с изучаване на геоложката документация за обекта. Изследванията бяха много - от руски геолози и геофизици, на българските специалисти работили в района и няколко дисертации. Мненията бяха различни, по някой път коренно противоположни. Данни по запасите почти нямаше или имаше само откъслечни сводки.
Представата ни за обекта не се подобри от получената информация, а нивото на знания на монголските геолози беше много ниско, а тези които знаеха нещо си мълчаха или се правеха, че не ни разбират, като ги питахме. Официалният език бе руски и по-голямата част от тях го знаеха, а някои от тях бяха завършили висшето си образование в Русия.

В края на месеца с колата на нашия директор се качихме на обекта. Той се намираше на височина 2800 м, обграден в кръг от хребети, които бяха с златоносни жили. Интересно защо жилите никой не бе изучавал, но разсипите образувани от тях към вътрешността на долината се разработваха усилено от няколко прибора за промиване.

Настаниха ни в няколко юрти и директорът набързо ни заряза. Заедно с моя колега разгледахме нашата юрта и останахме изненадани, че на покрива нямаше прозорчета. Нямаше и завивки, маса, мивка и дърва за огрев. По средата на юртата се кипреше малка печка тип „кюмбе” и ….нищо друго. Огледахме и юртите наоколо. На тях бяха сложени прозорчета и аз помогнах на колегата ми да ги свали от едната.
После се оказа, че това била юртата на Генералния Директор.

Извадихме геоложките чукове и отпорихме от оградата няколко дебели чамови дъски. Надробихме ги, колкото можахме и запалихме печката. С прозорчета и бумтяща печка, положението ни не бе толкова трагично. След малко на вратата се потропа и вътре нахлуха всички българи, взели със себе си ракия, луканки и салами. Техните юрти също нямали прозорчета, а и дърва за печките нямало. Това бяха хората на механика, който пътува с мен-пернишки миньори, монтьори, ел.шлосери и готвач. Приехме ги и това бе първото ни запознанство. В следващите дни ни бяха докарани прозорчета, дърва и завивки, а след седмица стартира и единия от генераторите за ток. Сдобихме се и с осветление.

Посетих цеха за отделяне на златото от пясъка и бях много учуден от гледката. Вътре като че ли се бе взривил снаряд. Опушени стени, разхвърляни ламарини, маркучи, казани и неработещи прибори. Това бе моето работно място. Персоналът бе предимно от жени, шлосер и охрана от полицията на предприятието. Впрегнах всички в разчистването и обиколих съседните складове. Намерих нова концентрационна маса изцапана от гълъбите живеещи в склада, нови помпи, нови сита и боя.

През следващия месец цеха се ремонтираше, боядисваше и машините се монтираха и свързваха. Монголците работеха ентусиазирано и изпълняваха всички мои препоръки. Цехът не спря да работи през цялото време на моето пребиваване на обекта. Бе изваден, изчистен и рафиниран 150 кг златен пясък с пробност 23,5 карата, на стойност 1,5 милиона долара. Но, да не изпреварвам събитията.

Посетих приборите за промиване на златоносния пясък и се учудих, че коритата-уловители са с дупки и скъсани ребра. Оказа се, че българската страна в лицето на „Булгаргеомин” е обещала пълна подмяна на машини и съоръжения и за това предишната година машините са експлоатирани до издъхване. Такова бе и състоянието на багерите и камионите.

Явно, че обещанията бяха дадени на маса, защото през цялата година от българска страна не ни бе пратена и една гайка. Това измени отношението на ръководния монголски персонал към нас и на едно от събиранията им техният Директор бе заповядал да блокират дейността по добива. Добивът забави темпове, а през нощта смените не работеха. Това продължи няколко месеца, докато в един момент пернишките миньори решиха да се приберат в къщи. Това направиха един по един, а останалите се напиваха вечер и играеха хоро покрай юртите.

Монголците започнаха ехидно да се усмихват и да гледат сеира ни. Реших да направя няколко шлихоуловителя /система KEENY/ с подръчни средства. Първият бе монтиран до един хидромонитор и при опробването се разбра, че не изпуска никакво злато. Старите-продрани шлюзове изпускаха. По този повод ще разкажа една случка.

Помолих нашия геолог да донесе една кофа пясък, взета под шлихоуловителя. Още не работехме и пясъкът бе от предишната година. От промиването на пясъка отделих 2 грама злато. През това време при нас дойде и една от работничките на цеха. Млада жена с маска на лицето. Всички жени от цеха ходеха с маски. Обясниха ни, че това било заради пясъка носен от вятъра. После разбрахме, че това не е съвсем вярно, защото като им поднасях кафе се криеха в малката стаичка на цеха, за да го пият. Показах и златото, а тя ме помоли да го доизчисти на масата. Дадох и пликчето и тя постави в една тавичка бял лист, на който изсипа златото. Разтри купчинката с показалец в равномерен слой и тогава моя колега се обади:
-Тая с тия мазни пръсти ще полепи златото по тях!
Жената леко се усмихна, но не реагира. След малко, като си свали маската, за да издуха ненужните песъчинки, колегата ми добави:
-Тая е по - хубава с маска!
Лека усмивка и като ни предаде идеално изчистеното злато, тя си тръгна. Тази история щеше да бъде забравена, ако нямаше продължение.
Минаха месеци и веднъж същата жена беше дежурна по цех. Дежурният почистваше сутрин цеха и го подготвяше за работа. Като пристигнах я попитах:
- Где другие?
Тя ми отговори: - Още няма никой.
От начало не обърнах внимание, но после до съзнанието ми доплува отговора и. Той бе на български.
Попитах я какво каза, но чух само:
-А ничего, ничего!
Тогава я хванах за ръката и я попитах по-строго, откъде знае български?
Тя ми обясни, че жените от цеха три години са ходили на курс по български, а тя шест месеца е била в България. Чак сега разбрах ехидната и усмивка, като чу епитетите на моя колега.

Монголският генерален Директор
В споразумението между двете Обединения бяха разпределени длъжностите, които трябваше да бъдат заемани в Съвместното предприятие от двете страни. Генералният Директор, Главния геолог, Ръководителя на обекта и Началниците на отделните участъци, както и охраната и отговорника по съхранение на златото бяха монголци.

Всъщност това бяха ключовите длъжности и участието на българските специалисти-механици, електротехници, технолози, геолози и маркшайдери имаха подчинено значение. Директорът в предишната експедиция е бил главен инженер, а Генералния-българин. Оттам и ненавистта му към българите. Отначало монголските работници идваха след работа при нас, но след няколко месеца това им бе забранено, а тези които все пак се осмеляваха да поддържат контакти бяха уволнени. По-късно се разбра, че освен този обект монголците имат още един, който държаха в тайна от нас.

Директорът имаше син, на който бе купил промприбор за промиване на злато и той го бе монтирал в близост до единия от участъците за добив. Негов колега-началник на участък нощем тайно му докарваше златоносен пясък и за два месеца синчето изпълни договора си с банката и си замина в Уланбатор. Тези и други мафиотски дейности на Директора след нашето заминаване са били разкрити и той е бил съден и вкаран в затвора. Така или иначе по наше време той нарочно пречеше и провокираше работата ни.

Главният инженер
Той бе българин-профсъюзен деятел и от кариери за пясък нищо не разбираше. Реши да направи стена на едно от езерата, което захранваше помпата на единия прибор и започна да насипва стената с промит материал. Предупредихме го, че стената ще бъде като сито и вода няма да задържи, но от пуста гордост той продължи. Изгради стената, но езеро не се получи. Наложи се камионите да изсипват торф от съседно находище, за да запушат промития материал. Монголците веднага го кръстиха „малката дарга”. Дарга на монголски е началник и повече не изпълняваха разпорежданията му. Бе наранена гордостта му и той си измисли болест и отпътува за България.

Пернишката бригада
По какъв критерий бяха избирани специалистите от ръководството на Болгаргомин АД така и не ми стана ясно. Заместник Директорът – представител на нашата група бе пернишки мафиот, прекарвал през границата консерви копърка по време на сръбското ембарго. С него дойдоха неговите пернишки познати, които бяха виждали злато само на венчалните си пръстени.

След няколко месеца работа, перничани един след друг се върнаха в България при жените си. Не винаги приказката „Миньор е моят татко, миньор ще бъда аз” е вярна. Поставени в нехарактерни за тях условия /вечер не можеха да с върнат в къщи при сготвената манджа/, те не издържаха. Нехайството на ръководството на Булгаргомин АД за условията, при които работим, не спазване на уговорките за доставяне на резервни части и оборудване, накараха монголците да гледат на нас с лошо око. За това не малка вина имаха и перничани с техния Директор.

Юртите
Когато Чингиз хан е завладявал Азия и Европа неговата многобройна конница, като се установявала на място за почивка, построявала своите юрти. Бързината, мобилността, подготовката и доброто въоръжение са всявали страх и ужас в обсадените градове и държави. Чингиз не се е задържал дълго на едно място. Оставял е своите наместници, които в някой случай са управлявали завзетите градове по-добре от предишните им управители. Така Чингиз си осигурявал тила.

- А юртата? Едно изобретение на монголите, което е преживяло вековете и е предпочитано от тях и сега. Юртата се прекарва разглобена с камион и се сглобява на определеното място за няколко часа. Тя позволява на хора и стада да мигрират в райони с по-добра паша или да се заселват в покрайнините на големите градове. Когато ни казаха в какво ще живеем, ние приехме предложението като подигравка, но много бързо се убедихме, че не сме прави. Юртата може да бъде малка, средна и голяма колкото двустаен апартамент.

Поставена е на чамово дюшеме, монтирано върху чакълена подложка. Казвам-поставена, а не закрепена. Върху дюшемето тя не се крепи с нищо. Обтекаемата и форма я притиска към него при ветровито време.

Кръглата форма се оформя от дървена ромбоидна решетка, а покрива от дървени спици, напомнящи чадър. Спиците лежат върху дървено колело, на което се монтират четири радиално разположени прозорчета. Колелото се крепи от две греди опряни в пода. Следва външна изолация с кече от камилска вълна, непромокаем брезент и бял непромокаем плат най-отгоре. Юртата е пристегната /опасана/ с колани, изплетени от конски косми, а вратата е дървена, винаги ориентирана на изток. От вътрешната страна юртата е облицована с копринен плат. За изолация между пода и решетката се използва брезентов ръкав-възглавница, който е засипан с пясък.

Печката се намира по средата между двете колони, а коминът е прокаран през едно от прозорчетата. Нашите юрти бяха оборудвани с дивани, маси, мивки и телевизори. След запалването на печката, температурата се повишава моментално и може да достигне 30 градуса, като навън студа е свалил термометъра на -40. Поради ниската влажност, която е около 10%, юртата е винаги суха и в нея може да се къпе човек. Подът след това изсъхва за пет минути. За гориво се използват най-ситно натрошените въглища, защото едрите буци изгарят много бързо. Монголците събират по терена изсъхнали фъшкии и с тях се отопляват. Казват, че горели бавно и равномерно, но миризмата от комините им хич не бе козметична.

Очаквайте скоро продължението…

Автор: А.Вълчев
Снимки: А.Вълчев