До Монако и назад

Признавам,че не съм и мечтала да попадна тук. Но се случи при промяна в маршрута на традиционна средиземноморска екскурзия. Типично по български, но този път-за добро.

Така, след Ница и Кан, попадам в държавата-джудже. Ще кажете: „Толкова ли е малка?” Няма как да прецените, цифрите нищо не говорят-макар почти 2кв.км да са наистина нищожни. А населението, колкото на средноголям наш град. Но град на богатство, известни хора и Формула- 1. Това всъщност знаем за Монако.

Водачката ни подготвя, че на малка площ предстои да видим много неща, да се потопим в атмосферата на типичното за Монако. Минаваме край ”Фибата”, отсечка от пистата на Формула 1-причудлив и опасен завой.

f11111111

От 15-етажен паркинг в Скалата се придвижваме с асансьор, водещ към стария град. Да поясня-Монако може да бъде прието и за град-държава, тъй като четирите му части- Монако-столица, Монте Карло, Ла Кондамин и Фонтвилие са почти слети.

Ясно е защо финикийци и гърци са колонизирали скалистия бряг, той е добре защитен естествено и е стратегически разположен. Има два залива, оградени с планински възвишения. Крепост, отбраняваща от пирати ни открива гледка към морето. Разбира се, личи лукса на белите огромни яхти, познати ни от филми и списания.

img_4485

Движим се през Японската градина, сътворена по източен образец, на площ от 7000 кв. м. Тук ме смайват ландшафтни приумици и разбира се оглеждам всичко изумена. Виждам екзотични растения, но и най-обикновени-нашенски, като индрише във вид на храст, мушкато в най-разнообразни ярки цветове, юки, столетници, кактуси, камелии, азалии, палми… Другите не са ми познати, но докато снимам и гледам, дори се загубвам. Тогава ми минава през ума, че съм като Алиса в страната на чудесата. Или като българка в Монако. Всичко ми харесва, всичко ме учудва, а всъщност не е нещо много различно от това, което сме виждали. Просто е максимум красота на минимум площ.
Продължение »

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи 2011 г., Монако | Тагове: , , , , , , , , , | Коментарите не са разрешени

Моето малко дамско общество

Преди да ви разкажа за Осмото чудо на света, искам да ви пренеса в едно малко пънлайско чудо – моето дамско общество. Повече от година посещавам първия танцов клуб за жени в града – Школата, както аз я наричам. Освен индийски танци, в нея се изучават йога, джаз балет и класически балет.

Избрах си едни от най-старите танци в света, които и днес продължават да се изпълняват, и не само в родината си. Първо малко ще ви разкажа за тях. Класически индийски танци е събирателно име за разнообразните музикално-театрални стилове, чиито канони са определени в древните свещени писания за сценичното изкуство на Индия отпреди 2400 години. Те се състоят не само от танцови движения, но и от мимически театър и така наречения мудри – език на жестовете с ръце, чрез който се разказват истории.

Преди началото

Преди началото

Танцовият стил Катак произхожда от Северна Индия. Характерни за него са бързите движения с крака, въртене и използване на изражения на лицето. Възниква като религиозна танцова форма – странстващи разказвачи комбинирали музика, танц и актьорска игра, за да разпространяват религиозните притчи от индийските епоси.

Баратанатям е танцов стил от Южна Индия, изпълняван в древността като свещенодействие от храмови танцьорки, чийто танц е посветен на Богинята Майка. Това са стиловете в школата и те нямат нищо общо с боливудските танци.

Отначало е малко необичайно да се наблюдава как китайки изпълняват индийски танци, но бързо се свиква с гледката. Музиката е страстна, наелектризираща, гласовете на певците – прочувствени, и въпреки че не разбираме думите – завладяват.

Но най-омагьосана от индийската култура е Маа – нашата млада учителка.

Учителката Маа

Учителката Маа

Като малка мечтаела да стане модел, но на 20 – годишна възраст се увлича по индийските танци, бързо напредва и от три години е най-обичаната учителка по танци в града.
Продължение »

Публикувано в категория: Китай, Конкурс за пътеписи 2011 г. | Тагове: , , , , , , , | Коментарите не са разрешени

Разходка из Родопите

Беше неделен следобед. Слънцето напичаше склоновете на Родопите – нещо обичайно за горещия август. Тъкмо слязохме от колата – по-натам трябваше да продължим пеш. Никой от нас не се бе качвал на Белинташ и затова се страхувахме да не объркаме посоката.

Тръгнахме по пепеливия път. Подухваше топъл вятър. Наоколо бе пусто. Цареше тишина. Повървяхме известно време, докато стигнахме една малка горичка. Дърветата бяха спуснали своите зелени клони над пътя и образуваха тъмен тунел, през който трябваше да минем.

image001

Навлязохме в кичестата гора. Захладя. През клоните слънчевите лъчи едва проникваха. Беше леко зловещо – тихо, тъмно, но и красиво, носеше се лек аромат на борови дръвчета, който успокояваше сетивата.

Скоро излязохме от гората и продължихме по черния път, който криволичеше през едно малко поле, в края на което забелязахме някаква постройка. Там имаше човек. Решихме да попитаме в правилната посока ли вървим. Мъжът ни увери, че сме на верния път и ни насочи към едно малко, но стръмно баирче, цялото обсипано с остри камъни. Пътят минаваше през него!

След като му благодарихме, се отправихме нагоре. Изкачихме баира, пред нас се разкри една изключително красива гледка – скали, зелени дървеса, спускащи гъстите си клони над пътя, а долу – в далечината – се виждаха малки къщурки – може би бе някакво родопско село, а може би бяха туристически хижи…

image003

Спряхме за няколко минути, за да се насладим на тази велика природна картина, която затай дъха ни. Направихме няколко снимки, след което продължихме напред.
Скоро достигнахме до една борова гора. Учудващо за нас бе, че измежду иглолистните дървета самотно стоеше едно широколистно такова, в чийто дънер бе издълбана хралупа.

Не след дълго достигнахме до табелката, обозначаваща местността, което бе сигурен знак, че наближаваме прочутия Белинташ.
Продължение »

Публикувано в категория: А-З, Конкурс за пътеписи 2011 г. | Тагове: , , | Коментарите не са разрешени
Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2025. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи