Изсъхнало червило ще намажа на напуканите устни. Спирала без цвят върху миглите ще сложа. В Братиславските дерби ще забродя търсейки публика, а тя няма да ме намери. Минавам покрай Йезуитската катедрала. Надничам да зърна поредната омша. После Францисканската катедрала…
Отивам и до „Синята Катедрала”, рисувам я, някой гледа ме тайничко.
Отново съм на улица „Обходна“, а трамваите си тракат, тракат, трак, трак.
Продължение
Вече 6 месеца се скитах из Южна Америка, а от почти два месеца се намирах в Боливия, където се срещнах отблизо с високите части на Андите. В мен се разпалваше една щура идея, която тлееше отдавна – да изкача сам някой висок връх. Само допреди няколко дни не знаех как точно се ползва пикелa, но изкачването на шестхилядника Уайна Потоси с водач от туристическа агенция запълни поне малко липсата на опит и желанието за солово изкачване излезе на преден план. Какви бяха възможностите? Исках върхът да е хем по-висок от този, който бях изкачил, хем да не е технически труден. Дозата риск трябваше да бъде точно премерена – хем да го има, хем да не застрашава прекалено много живота ми. На тези изисквания отговаряше емблематичният за Боливия връх Илимани, който със своите 6439 метра е трети по височина в държавата.
Колебанията ми бяха сериозни, а липсата на актуална информация за маршрута ги подсилваха още повече. В интернет се споменаваше за триметрова ледена стена, евентуален заледен 50 градусов склон – неща, които за сам човек без опит биха били прекалено опасни, може би дори смъртоносно опасни. Но планината не е статична. Ледовете, обгърнали каменната и снага са в постоянно движение и информация дори от преди месец вече е остаряла. Затова се заех да намеря прясна информация. Резултатът беше – тази година нямало ледена стена, склонът още не бил заледен, всички цепки били замостени. Реших да тръгна още същия ден след като разбрах това.
Първа задача – да се наеме високопланинска екипировка. Намерих една агенция, в която дават екипировка под наем и заразпитва х за цените. Те пък ме питаха какво ще качвам и дали имам опит. Отговорих им – даа, разбира се, че имам, как да нямам. Всъщност почти нямах, но знаех, че трябва да излъжа, за да ми дадат. За два часа събраха всичко, което ми е необходимо – обувки, пикел, котки, гети, панталон и ръкавици. Втората задача беше да напазарувам храна, което свърших докато ми окомплектоваха екипировката – разходих се по пазара и взех главно сладки неща. Третата задача я свърших докато действах по втората – а именно да намеря от къде тръгва нужния ми транспорт.
И така, към 12 на обяд, с около 20 килограмова раница на гърба се изнесох от хостела и тръгнах към „спирката“. Беше рано – микробусчето се очакваше да тръгне в 1 часа, затова седнах на тротоара и зачаках. В Боливия разписанието в повечето случаи има чисто ориентировъчна стойност, защото или шофьорите чакат да се съберат достатъчно пътници, или пък пътниците чакат да се появи шофьора. Каквото и да стане обаче, все чакаш. Към два и половина най-накрая се появи микробуса и шофьорът набързо нареди по покрива торбите и денковете на селяните, а покрай тях и моята раница. После се натоварихме и ние пътниците, и около 3 потеглихме към планината.
Разстоянието до дестинацията беше скромните 60 километра, които на пръв поглед изглеждат нищо работа, но всеки пътувал в тази държава знае, че разстоянията там не се измерват в километри, а в часове. Това се дължи на факта, че 75% от пътищата са неасфалтирани, а неизвестна, но голяма част от този процент се вият като змии по склоновете на планините, често край пропасти, в които не ти се иска да поглеждаш. А за разнообразие често се спира я за слизане на пътници, я за качването на нови, я за хапване.
Здравей, мила Украйна! Минаха повече от две години, откакто те посетихме, но все още се връщаме с удоволствие към спомените си.
Помниш ли ни? Ние бяхме онези развълнувани, нетърпеливи деца, които за пръв път се отдалечаваха от своя свят и не знаеха какво да очакват. Чувствахме се горди, че са ни избрали за две седмици да се потопим в твоята култура.
По-късно разбрахме, колко близка е тя до нашата. Когато за първи път стъпихме в лагер “Мечта”, уморени след цял ден пътуване, приятно се изненадахме от дружелюбните погледи и българската реч, която чухме. Вярно, леко смешна и различна от нашата, но все пак българска. Скоро установихме, че в Болград, близо до който се намирахме, а и в цялата околност има много бесарабски българи. Хора, които толкова много приличат на нас.
Никога няма да забравя тези хора. Повечето от тях не бяха стъпвали в България, но сякаш беше вродено в тях да я обичат. Боготворяха ни сякаш бяхме герои и всички искаха да ни видят и да говорят с нас, сякаш чрез нас се докосваха и до нея –до България.
Първите дни ни беше малко трудно да свикнем с условията в лагера “Мечта”, с различната храна, но скоро прозряхме красотата му. И тя не се дължеше само на привлекателната местност, в която се намира и езерото Ялпуг.
Езерото Ялпуг
