До Монголия и обратно (част 1)

Това пътуване и работа бе продиктувано от нуждата. В началото на 90-те години Обединението „Редки метали”, в което работехме заедно със съпругата ми бе ликвидирано. Шестнадесет хиляди човека – специалисти и ИТР персонал в областта на проучването, добива и производството на суровина за ядрените ни централи, останаха на улицата. Наложи се да търсим изход от безпаричието за отглеждане на малкия ни син. Така приех поканата за работа в Монголия.

Обединението „Булгаргеомин” набираше кадри за работата на обект в централната част на тази страна. В района и по-рано бяха работили български специалисти, но с „демократичните промени” бяха прекратени връзките с тази „комунистическа” държава. Така след оформянето на договора и необходимите ваксинации, с билет до Уланбатор, в един хубав ден се отзовах на аерогарата…

Заедно с мен пътуваше още един човек, който заяви, че ще бъде главен механик на Съвместното предприятие „Монголболгаргео”. Пътуването ни бе по маршрута София-Москва-Уланбатор и до Москва не ни отне много време. Но там започна голямото чакане.

След десет часа престой на Шереметиево се качихме на борда на старичък ТУ-154. Бях вече настинал от течението в аерогарата, но още не разбирах, че в следващите дни ще се разболея. Пътуването бе през нощта и изморени от дългото чакане се настанихме удобно на креслата и заспахме. Сутринта воят на двигателите и поканата да затегнем коланите ни събуди и не след дълго кацнахме на летището в Уланбатор.

Монголците са кръстили столицата си на Сухе Батор. В превод Уланбатор звучи като „Червеният вожд”, а града се изписва като „Улаан баатар”. Веднага разбрахме, че монголците ползват нашата азбука, в която са добавили няколко знака от латиницата. Радостта ни бързо се изпари, защото въпреки, че пишеха с наши букви, произношението бе различно и трудно. Цъкащи, съскащи и други звуци, трудни за определение, правеха езика неразбираем. Приветствието за добре дошли се изписва като :Сайн байна у.у.у!, но звучи като „Сайбайно!” .

В Монголия

В Монголия

Летищният комплекс на столицата е нов и чист, но една миризма на добитък леко се прокрадваше в залите. Настаниха ни в сградата на нашето Обединение, изградена от гранит, стъкло и алуминий и веднага пролича, че идваме на работа в предприятие, в което се добиваше злато. Освен централното управление в столицата, Обединението имаше база в Баян Хонгор-областен център и отправна точка към обекта за добив на злато.

След два дни се отзовахме там след преход от 700 км по път, който бе асфалтиран до средата. По нататък продължихме по макадам през долини и хребети, които поразително си приличаха. Дървета-никакви, само трева и камъни. В долините пасяха стада от коне, якове и камили. Самотни юрти прислонени до някой хълм на завет украсяваха монотонния пейзаж. Пастирите яздеха малки кончета и поздравяваха колата, като минавахме покрай тях.

Територията на Монголия е 13 пъти по-голяма от България, а населението и е два милиона и половина. Още в самолета запитахме един студент монголец, който се връщаше в Уланбатор, защо са толкова малко? Той ни отговори целомъдрено:
– Монголците са били жестоки към другите народи-избивали са ги ако не се подчиняват и затова бог ни е наказал!

Областният център се състоеше от централна част от стотина сгради, обградени от пояс юрти, в които живееше 2/3 от населението.
Настаниха ни в апартамента на Обединението и още вечерта ни поканиха на празненство в клуба им. Седяхме и гледахме. Имаше танци, песни, състезания. Народът се веселеше, защото сезона за работа още не бе започнал. Беше началото на март, всичко бе замръзнало и за работа на обекта не можеше и дума да става.

Шофьорите ремонтираха камионите си, нашите механици се включиха да им помагат, а ние се заехме с изучаване на геоложката документация за обекта. Изследванията бяха много – от руски геолози и геофизици, на българските специалисти работили в района и няколко дисертации. Мненията бяха различни, по някой път коренно противоположни. Данни по запасите почти нямаше или имаше само откъслечни сводки.
Представата ни за обекта не се подобри от получената информация, а нивото на знания на монголските геолози беше много ниско, а тези които знаеха нещо си мълчаха или се правеха, че не ни разбират, като ги питахме. Официалният език бе руски и по-голямата част от тях го знаеха, а някои от тях бяха завършили висшето си образование в Русия.

В края на месеца с колата на нашия директор се качихме на обекта. Той се намираше на височина 2800 м, обграден в кръг от хребети, които бяха с златоносни жили. Интересно защо жилите никой не бе изучавал, но разсипите образувани от тях към вътрешността на долината се разработваха усилено от няколко прибора за промиване.

Настаниха ни в няколко юрти и директорът набързо ни заряза. Заедно с моя колега разгледахме нашата юрта и останахме изненадани, че на покрива нямаше прозорчета. Нямаше и завивки, маса, мивка и дърва за огрев. По средата на юртата се кипреше малка печка тип „кюмбе” и ….нищо друго. Огледахме и юртите наоколо. На тях бяха сложени прозорчета и аз помогнах на колегата ми да ги свали от едната.
После се оказа, че това била юртата на Генералния Директор.

Двамата технолози

Двамата технолози

Извадихме геоложките чукове и отпорихме от оградата няколко дебели чамови дъски. Надробихме ги, колкото можахме и запалихме печката. С прозорчета и бумтяща печка, положението ни не бе толкова трагично. След малко на вратата се потропа и вътре нахлуха всички българи, взели със себе си ракия, луканки и салами. Техните юрти също нямали прозорчета, а и дърва за печките нямало. Това бяха хората на механика, който пътува с мен-пернишки миньори, монтьори, ел.шлосери и готвач. Приехме ги и това бе първото ни запознанство. В следващите дни ни бяха докарани прозорчета, дърва и завивки, а след седмица стартира и единия от генераторите за ток. Сдобихме се и с осветление.

Посетих цеха за отделяне на златото от пясъка и бях много учуден от гледката. Вътре като че ли се бе взривил снаряд. Опушени стени, разхвърляни ламарини, маркучи, казани и неработещи прибори. Това бе моето работно място. Персоналът бе предимно от жени, шлосер и охрана от полицията на предприятието. Впрегнах всички в разчистването и обиколих съседните складове. Намерих нова концентрационна маса изцапана от гълъбите живеещи в склада, нови помпи, нови сита и боя.

През следващия месец цеха се ремонтираше, боядисваше и машините се монтираха и свързваха. Монголците работеха ентусиазирано и изпълняваха всички мои препоръки. Цехът не спря да работи през цялото време на моето пребиваване на обекта. Бе изваден, изчистен и рафиниран 150 кг златен пясък с пробност 23,5 карата, на стойност 1,5 милиона долара. Но, да не изпреварвам събитията.

Злато

Злато

Посетих приборите за промиване на златоносния пясък и се учудих, че коритата-уловители са с дупки и скъсани ребра. Оказа се, че българската страна в лицето на „Булгаргеомин” е обещала пълна подмяна на машини и съоръжения и за това предишната година машините са експлоатирани до издъхване. Такова бе и състоянието на багерите и камионите.

Явно, че обещанията бяха дадени на маса, защото през цялата година от българска страна не ни бе пратена и една гайка. Това измени отношението на ръководния монголски персонал към нас и на едно от събиранията им техният Директор бе заповядал да блокират дейността по добива. Добивът забави темпове, а през нощта смените не работеха. Това продължи няколко месеца, докато в един момент пернишките миньори решиха да се приберат в къщи. Това направиха един по един, а останалите се напиваха вечер и играеха хоро покрай юртите.

Монголците започнаха ехидно да се усмихват и да гледат сеира ни. Реших да направя няколко шлихоуловителя /система KEENY/ с подръчни средства. Първият бе монтиран до един хидромонитор и при опробването се разбра, че не изпуска никакво злато. Старите-продрани шлюзове изпускаха. По този повод ще разкажа една случка.

Помолих нашия геолог да донесе една кофа пясък, взета под шлихоуловителя. Още не работехме и пясъкът бе от предишната година. От промиването на пясъка отделих 2 грама злато. През това време при нас дойде и една от работничките на цеха. Млада жена с маска на лицето. Всички жени от цеха ходеха с маски. Обясниха ни, че това било заради пясъка носен от вятъра. После разбрахме, че това не е съвсем вярно, защото като им поднасях кафе се криеха в малката стаичка на цеха, за да го пият. Показах и златото, а тя ме помоли да го доизчисти на масата. Дадох и пликчето и тя постави в една тавичка бял лист, на който изсипа златото. Разтри купчинката с показалец в равномерен слой и тогава моя колега се обади:
-Тая с тия мазни пръсти ще полепи златото по тях!
Жената леко се усмихна, но не реагира. След малко, като си свали маската, за да издуха ненужните песъчинки, колегата ми добави:
-Тая е по – хубава с маска!
Лека усмивка и като ни предаде идеално изчистеното злато, тя си тръгна. Тази история щеше да бъде забравена, ако нямаше продължение.
Минаха месеци и веднъж същата жена беше дежурна по цех. Дежурният почистваше сутрин цеха и го подготвяше за работа. Като пристигнах я попитах:
– Где другие?
Тя ми отговори: – Още няма никой.
От начало не обърнах внимание, но после до съзнанието ми доплува отговора и. Той бе на български.
Попитах я какво каза, но чух само:
-А ничего, ничего!
Тогава я хванах за ръката и я попитах по-строго, откъде знае български?
Тя ми обясни, че жените от цеха три години са ходили на курс по български, а тя шест месеца е била в България. Чак сега разбрах ехидната и усмивка, като чу епитетите на моя колега.

Монголският генерален Директор
В споразумението между двете Обединения бяха разпределени длъжностите, които трябваше да бъдат заемани в Съвместното предприятие от двете страни. Генералният Директор, Главния геолог, Ръководителя на обекта и Началниците на отделните участъци, както и охраната и отговорника по съхранение на златото бяха монголци.

Всъщност това бяха ключовите длъжности и участието на българските специалисти-механици, електротехници, технолози, геолози и маркшайдери имаха подчинено значение. Директорът в предишната експедиция е бил главен инженер, а Генералния-българин. Оттам и ненавистта му към българите. Отначало монголските работници идваха след работа при нас, но след няколко месеца това им бе забранено, а тези които все пак се осмеляваха да поддържат контакти бяха уволнени. По-късно се разбра, че освен този обект монголците имат още един, който държаха в тайна от нас.

Директорът имаше син, на който бе купил промприбор за промиване на злато и той го бе монтирал в близост до единия от участъците за добив. Негов колега-началник на участък нощем тайно му докарваше златоносен пясък и за два месеца синчето изпълни договора си с банката и си замина в Уланбатор. Тези и други мафиотски дейности на Директора след нашето заминаване са били разкрити и той е бил съден и вкаран в затвора. Така или иначе по наше време той нарочно пречеше и провокираше работата ни.

Главният инженер
Той бе българин-профсъюзен деятел и от кариери за пясък нищо не разбираше. Реши да направи стена на едно от езерата, което захранваше помпата на единия прибор и започна да насипва стената с промит материал. Предупредихме го, че стената ще бъде като сито и вода няма да задържи, но от пуста гордост той продължи. Изгради стената, но езеро не се получи. Наложи се камионите да изсипват торф от съседно находище, за да запушат промития материал. Монголците веднага го кръстиха „малката дарга”. Дарга на монголски е началник и повече не изпълняваха разпорежданията му. Бе наранена гордостта му и той си измисли болест и отпътува за България.

Пернишката бригада
По какъв критерий бяха избирани специалистите от ръководството на Болгаргомин АД така и не ми стана ясно. Заместник Директорът – представител на нашата група бе пернишки мафиот, прекарвал през границата консерви копърка по време на сръбското ембарго. С него дойдоха неговите пернишки познати, които бяха виждали злато само на венчалните си пръстени.

След няколко месеца работа, перничани един след друг се върнаха в България при жените си. Не винаги приказката „Миньор е моят татко, миньор ще бъда аз” е вярна. Поставени в нехарактерни за тях условия /вечер не можеха да с върнат в къщи при сготвената манджа/, те не издържаха. Нехайството на ръководството на Булгаргомин АД за условията, при които работим, не спазване на уговорките за доставяне на резервни части и оборудване, накараха монголците да гледат на нас с лошо око. За това не малка вина имаха и перничани с техния Директор.

Юртите
Когато Чингиз хан е завладявал Азия и Европа неговата многобройна конница, като се установявала на място за почивка, построявала своите юрти. Бързината, мобилността, подготовката и доброто въоръжение са всявали страх и ужас в обсадените градове и държави. Чингиз не се е задържал дълго на едно място. Оставял е своите наместници, които в някой случай са управлявали завзетите градове по-добре от предишните им управители. Така Чингиз си осигурявал тила.

– А юртата? Едно изобретение на монголите, което е преживяло вековете и е предпочитано от тях и сега. Юртата се прекарва разглобена с камион и се сглобява на определеното място за няколко часа. Тя позволява на хора и стада да мигрират в райони с по-добра паша или да се заселват в покрайнините на големите градове. Когато ни казаха в какво ще живеем, ние приехме предложението като подигравка, но много бързо се убедихме, че не сме прави. Юртата може да бъде малка, средна и голяма колкото двустаен апартамент.

Пред юртата в Монголия

Пред юртата в Монголия

Поставена е на чамово дюшеме, монтирано върху чакълена подложка. Казвам-поставена, а не закрепена. Върху дюшемето тя не се крепи с нищо. Обтекаемата и форма я притиска към него при ветровито време.

Кръглата форма се оформя от дървена ромбоидна решетка, а покрива от дървени спици, напомнящи чадър. Спиците лежат върху дървено колело, на което се монтират четири радиално разположени прозорчета. Колелото се крепи от две греди опряни в пода. Следва външна изолация с кече от камилска вълна, непромокаем брезент и бял непромокаем плат най-отгоре. Юртата е пристегната /опасана/ с колани, изплетени от конски косми, а вратата е дървена, винаги ориентирана на изток. От вътрешната страна юртата е облицована с копринен плат. За изолация между пода и решетката се използва брезентов ръкав-възглавница, който е засипан с пясък.

В юртата

В юртата

Печката се намира по средата между двете колони, а коминът е прокаран през едно от прозорчетата. Нашите юрти бяха оборудвани с дивани, маси, мивки и телевизори. След запалването на печката, температурата се повишава моментално и може да достигне 30 градуса, като навън студа е свалил термометъра на -40. Поради ниската влажност, която е около 10%, юртата е винаги суха и в нея може да се къпе човек. Подът след това изсъхва за пет минути. За гориво се използват най-ситно натрошените въглища, защото едрите буци изгарят много бързо. Монголците събират по терена изсъхнали фъшкии и с тях се отопляват. Казват, че горели бавно и равномерно, но миризмата от комините им хич не бе козметична.

Очаквайте скоро продължението…

Автор: А.Вълчев
Снимки: А.Вълчев

Публикувано в категория: Монголия . Тагове: , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

4 Коментари

  1. Сълафуян
    Изпратен 19.09.2011 на 13:16

    Здравейте, интересно, но само това успях да открия писано за Монголия, което е много жалко.
    Следващият месец пътувам натам и ще се радвам, ако има откъде да намеря повече информация.

  2. Изпратен 27.05.2010 на 12:19

    Уважаеми инж. Пачников,
    благодаря ви за отзива за пътеписа ми за Монголия, но явно, че нещо не сте доразбрали от написаното и учудващо е, че не сте видели поместените снимки на мои колеги, които едва ли познавате. Пътеписа се отнася за ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ЕКСПЕДИЦИЯ, работила на обекта през 1998 г. От първата експедиция, в която сте работил имаше само едно семейство – Кольо стругаря и жена му Вили. От тази експедиция познавам някои хора и съм чувал най-.ласкави отзиви за работата, както на българския така и на монголския персонал.
    Моя съвет е да прочетете внимателно написаното и тогава да коментирате пътеписа.
    Адреса, поместен в писмото до мен, който сте упоменал е грешен и не можах да Ви отговоря директно.

  3. инж. Христо Пачников
    Изпратен 27.05.2010 на 11:07

    Аз съм инж. Христо Петров Пачников. Понеже Авторът не е споменал имена и време, за което се отнася написаното, а от друга страна съм от бившите „Директори от българска страна ” на смесеното монголско-българско предприятие за добив на злато в централна Монголия, и по-точно в Аймак Баянхонгор, за периода 1989 г. до 1991 г. И понеже съм от Перник, се приемам за един от „героите” на пътеписа и си позволявам мнение.
    Нямам честта да познавам Автора, въпреки твърдението, че сме работили заедно. Впрочем, в написаното освен вече споменатата държава, предмета на дейност на съвместното предприятие и това за еделвайсите, няма никаква друга истина, с уговорката, че се отнася за периода на моята работа и за мен.
    Нямам намерение да оборвам всички абсурди в писанието, но все пак за някои от тях.
    Освен мен, когато ме назначиха на обекта, нямаше нито един перничанин. Не че перничани са такива, каквито ги описва авторът, но за това после. Наследих от предходния Директор инж. Коев, един изключителен миньор и мениджър, отлично комплектован български екип от около 60 души, повечето с дългогодишен опит на обекта, от които всеки по смисъла на своята дейност много добре знаеше какво е злато и как точно се добива. На обекта работеха отлични специалисти като Гл. геолог и изтъкнат учен Тодор Ненов, легендарния техник- геолог Шокадаров, Гл. енергетик инж. Любо Колев, Гл. икономист Иван Кожухаров, Гл. счетоводител Васил Найденов, отлични механици, багеристи, булдозеристи, шофьори до готвачите. На всички от тях, които ще прочетат тези редове, желая дълъг живот и много здраве. За всички, с които работих, отначало като Гл. механик, а после на споменатата длъжност, пазя отлични спомени, дано е взаимно. Екипът действаше като национален отбор по златодобив. Ако се съди по резултатите, представянето ни е било успешно. Моголските колеги ни ценяха, имахме си пълно взаимно доверие и уважение. Смея да твърдя, че там оставихме само приятели, наши и на България.
    Всички българи, освен с работата си, се занимаваха и с обучение на монголските колеги, за което освен благодарност, донесоха в България много монголски правител-ствени и ведомствени награди. Сега на някой това може да му звучи смешно, но тогава там имаше голямо значение.
    Всички българи през добивния сезон бяха „на вахта” 24 часа в денонощието, пълен брой дни в месеца, когато това се налагаше. Всички, включително и моя скромност, по време на добива живеехме на обекта. По изключение служебно или при извънредни обстоятелства отсъствахме за по няколко дни. И никой не си е тръгвал от обекта за България преди края на добива, уплашен от иначе суровите условия.
    Тениката на обекта беше и се поддържаше в прилично състояние. Добивните машини бяха руски багери и челни товарачи L 34. Вярно, не бяха от най-тихите, но това не ни пречеше, защото по време на добива повече се работеше и по-малко се спеше. Не сме купували други багери. И пещи за топене на метала не сме купували, нито с, нито без автоматика.
    А що се отнася до промиващите прибори ППИ 850, ще съм по-подробен, защото написаното е пълен абсурд. Тези инсталации са проектирани в Перник от водещи конструктори – машиностроители, а именно инж. Мишо Димитров, инж Стоян Милчев, инж. Радко Христов, специалисти с международно признание. Със скромен дял в разработката и като основно действащо лице при производството на инсталациите, три на брой, е и мое смирение, така , че ми се наложи много преди да се кача на обекта да изуча и експериментирам златодобив. Впрочем като монтажник на тези инсталации за пръв път се качих на обекта. Но не това е важното, а абсурдното твърдение на Автора за загубите при промиване на пясъка.
    Да оставим настрана факта, че при внедряване на инсталациите се направиха стотици проби за ефективността на промивката, и всички са били в рамките на заданието или по-добри. Но тук се твърди нещо невероятно, че от една произволно взета кофа шламов пясък са извадени 2 (два) грама метал. Кофите на обекта, а и на всякъде по света, са 10 (десет) литра. Което значи, че в 1 м3 (един кубически метър) от този шлам има 200 (двеста) грама от метала. Такова концентриране на метал е невъзможно, (освен нарочно на определено място и при ползване на много специални съоръженея в шламохранилището, след което пробата е взета от там), не да е скъсано дъното на шлюза, а и изобщо шлюза да няма дъно, като се има предвид, че дебита на водата при промиване е 160 л/сек. Който се е занимавал със златодобив от разсипи разбира за какво говоря.
    И още нещо. Това „Помолих геолога да ми донесе една кофа пясък, промих я и от нея извадих 2 гр метал” е от поредните абсурди. Опробването, промиването и обдухването на материал, пък бил той и от шламохранилище, стават по план или със заповед на определени места на обекта, от определени хора, под охрана, и са съпроводени с оформяне на куп документи. Такива „ураганни” резултати биха предизвикали куп действия, задължително едно от които е пълна преработка на материала от шламохранилището. Иначе за находище с такова съдържание ще е необходима охрана като в цеха за окончателна чистка.
    А монголките са си хубави, и с маска и без маска. Освен че не е верно, не е мъжко да се говорят и пишат такива неща изобщо за жена.
    Няколко думи за написаното за заемалия длъжността „Директор от българска страна”, т. е. за мое смирение. Не че съм се докачил, за мен са писани и по-големи небивалици, понякога даже положителни. Но отговарям „за честа на пагона”. Защото длъжността беше с куп задължения и само едно право, да ги изпълняваш.
    Наречен съм „пернишки мафиот”. Да си мафиот в Перник е много, ама много трудно. Конкуренцията е жестока. За това благодаря и приемам квалификацията като комплимент, макар с уговорката, че не е напълно заслужен. Но с консерви по време на ембаргото не съм се занимавал преди работата ми на обекта, най-малкото защото ембаргото беше обявено години след завръщането ми от Монголия.
    Това за секретарката – монголка не стига че не е верно, за съжаление, ами доведе до дълги обяснения пред жената с копие до тъщата. При това с 20 годишна давност. И това не е мъжка постъпка, Вълчев!!
    Джипове в предприятието нямаше. Имаше УАЗ – и. Никой не ми е давал кола, просто когато ми е трябвало съм ползвал, без за това да се налага да благодаря на когото и да било, каквито внушения се правят.
    Накрая две молби към Автора. Когато пише третата част на пътеписа, нека да не обяснява какви калпазани сме българите. Такива писания хем не са верни, хем нищо добро не са ни донесли до сега.
    Докато бяхме там никой от нас не чу от монгол нещо лошо за друг монгол. Това е разликата. Може би това е и една от причините по-малко от три милиона монголи да запазят територия от 13 Българии за поколенията си, при това с всички несметни подземни богатства. А на свой ред ние, българите, макар много повече, сме запазили много по-малко, при това от всякъде сме оградени с исконни български територии, уви, в границите на други държави. Нека да сме по-толерантни помежду си. Имаме причина – кризата.
    За Монголия могат да се напишат много неща. Бих помолил Автора, защото видно писането му се отдава, да разкаже повече за тази далечна велика страна. За богатата история, за бистрите реки и езера, за разнообразната фауна, за богатия музей на динозаври, за макар и бавно прохождащия съвместен бизнес между нашите две страни, за нашите приятели, монголите, с които имаме толкова еднакви моменти от историята. Това ще е от полза за тези читатели, които нямат възможност да отидат да там.
    И втората, вярно, че напоследак е модерно да се говори и пише какво ли не за Перник и неговите трудови хора. Но че сме „мамини синчета” и при първите труд-ности бягаме, категорично не е така. Повечето от перничани поколения наред са си изкарвали хляба в прашните галерии на мината и край горещия метал в металургията. Това са корави мъже и жени, които не се плашат от тежък труд. Не е справедливо така да се пише за тях. А и не всякога е съвсем безопасно……….

    ХПП

  4. Лхамсурен
    Изпратен 25.03.2010 на 13:57

    Здравейте г-н Вълчев, хареса ми това което сте написали- обективное, аз проявявам интерес към този жи период от живота и го смятам за много ценен,съюо така се интересувам от вашите профисионални знания, които на свой ред желая да науча, ще се радвам да ми отделите малко време в лицето ма вашия опит и знание. Силно се надявам. С уважение Лхамсурен

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2022. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи