Пристигайки в Дафни към 12 без 15 ни прави впечатление колко оживено е всъщност това пристанище. Хора щъкат насам-натам. Има магазинчета които предлагат всевъзможни сувенири на невъзможни цени, поща, кафене в което има Кока-Кола кутийка за 1 €, митница през която се минава напускайки Атон и една будка в която се продават билети за големия ферибот за Ouranopoli.
Разбира се, отново няма никакви указателни табели или информация на език различен от гръцки. Ето и разписанието: 9,35 – taxyploo; 12,00 – taxyploo; 12,10 – ферибот. За да се отиде към манастирите надолу от Дафни се взима корабче Св. Анна, което отплува от тук в 12,45. От Дафни има автобусчета за столицата на Света Гора – Карея. Оказа се, че има и микробус за манастира Симон Петра към който се бяхме запътили, но никъде не пишеше за това, а и никой не ни каза, така че ние се поразходихме, позяпахме, пихме по кола, поседяхме и накрая се качихме на корабчето Св. Анна.
След около 30 мин пътуване през кристално чистата вода и наблюдавайки красивите пейзажи, пред нас се разкри първо манастира Св. Григорий в далечината. И докато го снимахме от корабчето забелязахме как гърците пътуващи около нас започнаха да се събират на лявата палуба и да очакват нещо. Разбрахме много скоро какво бе то. Появи се внушителен, величествен и плашещ манастир – Симон Петра.
Бързо хванахме багажа си и заслизахме на долната палуба. Междувременно се питахме дали да слизаме, дали има и други хора луди като нас? Бяхме уплашени от пътя който ни предстоеше и се чудихме дали не правим грешка. Вече се спускаше фермата по която се слиза от фериботчето. Хората се раздвижваха. Имах чувство, че ще се изсипе на брега маса народ. Запристъпвахме напред и в този момент приятелят ми ме попита да слизаме ли, а аз отвърнах „Разбира се! Нали толкова искахме да го видим.”
С много смела крачка стъпих на сушата, гледайки си в краката. До мен вървеше приятелят ми, зад нас…. само още двама души. Усетили силата на твърдата земя погледнахме пред нас или по-точно би било да кажа погледнахме нагоре и оооооооооо „Дали да не се върнем назад?”- попита ме Пепи (така се казва спътника ми), а аз само успях да кажа „Както кажеш ти!”. Обърнахме се назад и видяхме как корабчето отплува, хората са се струпали на ръба на палубите и гледаха величието на манастира и 4-мата кукувци, които щяха да изкачват този стръмен път нагоре.
За жалост никоя снимка не може да пресъздаде усещането, когато си в подножието на Симон Петра. Ето сега разбирахме, защо това е манастирът с най-смелата архитектура. Пред нас се разкриваше път покрит с калдъръм между дървета и храсталаци, а горе на една скала се издигаше внушителната 7 или 8 етажна сграда на манастира. Имахме само едно решение – да тръгваме напред и нагоре.
Правя уточнението, че е около 13,30 часа през юли, останали сме без вода, защото на Дафни в чешмите не течеше нищо. Единствено сме купили 2 кутийки Кола. Нямаме шапки. С дълги панталони сме и с тениски. Багажа колко тежи няма да споменавам. Така описани се заизкачвахме, оставяйки другите двама души далеч зад нас. Не бяхме минали и 500 м и вече едва дишахме. Беше ни горещо и бяхме жадни. Няма да се спирам на катеренето и на мислите които ни минаваха през главите. Молихме се само да ни приемат в манастира, защото не си представяхме как ще стигнем до друг манастир след това катерене.
Неочаквано стигнахме до площадка за почивка. Имаше голям навес, пейки и най-важното чешма. Веднага се насочихме към нея с надеждата да се освежим. Завъртяхме крана, но …… уви, вода не потече. Само самотни капки се появиха. В металното канче, завързано до чешмата, започнахме да събираме така ценната течност. И докато почивахме се събра около половин чашка. Разквасихме си устните и продължихме нагоре под парещите лъчи. Вече всяка крачка беше правена с мъка, но връщане назад нямаше.
Подминахме и втората площадка за почивка, но и там от чешмата не потече вода. И така след около час вече бяхме в подножието на манастира. След задължителните снимки и трета почивка закрачихме последните метри. Пътеката бе покрита с асма, в ляво се простираше манастирската градина, а напред – странен и величествен Симон Петра.
След по-малко от 5 минути вече бяхме във вътрешността на манастира. Потърсихме монаха, който отговаря за посрещането и настаняването на гостите. Още щом ни видя ни попита накъде сме се запътили и ние му отговорихме, че бихме искали да пренощуваме тук. Отговорът му ни довърши обаче – манастирът разполагал с малко места за гости и в момента всичко било заето. Посъветва ни да отидем до манастира Свети Григорий, който се намираше на около час път от тук и да се надяваме да има места там и да ни приемат разбира се. Обясни ни също така, че тук по принцип е прието да се обадиш по телефона или да пуснеш факс за да си резервираш място. Останахме като гръмнати. Пред нас стоеше само един изход – час път до другия манастир под изгарящото слънце и нищо сигурно. И докато се чудихме какво да правим, монахът любезно ни покани в съседната зала, за да ни поднесе задължителните чаша студена вода, локум и чашка узо.
Докато изчаквахме да ни ги поднесе едно момче, ние разговаряхме с монаха. Питаше ни от къде сме, с какво се занимаваме, къде сме били предния ден, как сме дошли и когато разбра, че сме се изкачили от пристанището до тук искрено се изненада. Вече ни бяха поднесли водата. Монахът стана и ни се извини за малко. Излезе.
Останахме сами, уморени и стреснати от предстоящия път. Щяхме да разгледаме Симон Петра набързо и после да се отправим към Св. Григорий. Оказа се, че няма никакво значение това, че още от България сме заявили желанието си да посетим този манастир. И докато си седяхме похапвайки локум и събирайки сили нашият домакин се появи с усмивка на уста. Попита ни наистина ли бихме искали да пренощуваме тук. Отговорихме положително, а той се усмихна още повече и каза, че имало две свободни легла, че очаквали двама души, но било 99 % сигурно вече, че нямало да дойдат. И така съдбата се смили над нас. Вписахме се в книгата за гости. Бяхме много доволни, щастливи и де да знам какви още, че нямаше да се наложи да вървим сега към друг манастир. Вдигнахме багажа и последвахме домакина си. Отведе ни в една постройка непосредствено до главната манастирска част.
Там се настанихме в стая с още три гръцки момчета. За нас това не беше проблем, но те определено не бяха доволни. Както и да е. Оставихме багажа и веднага се спуснахме да разглеждаме манастира. Разбира се, църквата бе затворена.
Спуснахме се веднага по разни коридори и излязохме на нещо като площадче. От него имаше два изхода единия към гърба на съборната църква, а другия, по който ние тръгнахме ни изведе на дървена тераса. Всъщност тераса не е точното определение. Това е балкон – коридор, който обикаля цялата сграда. В началото нищо особено не ти прави впечатление, освен че пода омеква под краката ти. Поглеждаш надолу и осъзнаваш, че си доста нависоко. Петър смело тръгна напред, а аз отзад с доста неуверена крачка. След няколко метра се озовахме на ъгъла и на мен ми прималя. Вече висяхме буквално над пропастта.
Изминахме целият път до края на този коридор. Аз долепен плътно до стената разбира се и треперещ, защото имам страх от височини. Оказа се, че там няма изход и трябва да се върнем назад обратно. Красота. Единственото за което съжалихме по-късно е, че не бяхме взели с нас фотоапарата, за да снимаме от тази тераска изгледа надолу. По-късно така и не ни остана време да се върнем пак там. А и не съм сигурен дали аз щях да измина пак пътя. След тази разходчица се прибрахме в стаята, в която държа да отбележа имаше до всяко легло контакт. Следваше подремването, което след този тежък преди обед си беше задължително.
Към 18 часа станахме и отидохме на вечерната служба. Църквата е изцяло нова. Дори не е изографисана по стените и тавана. Има много икони естествено, много златни орнаменти, но като цяло не е така пищна като нашата. Трябва да се отбележи и това, че е доста по-малка от нашата. Друго нещо, което е важно да се каже за службата в Симон Петра и което го отличава от останалите манастири в Атон е, че тук богослуженията са по-кратки и във всекидневните служби участва не един певец, а два неголеми монашески хора.
След службата директно от храма се влиза в трапезарията, където пак след молитва седнахме да вечеряме. Менюто бе много семпло – зелена салата, вид паста с доматен сос, маслини, хляб и за десерт прасковка. Тук отново следва традицията за камбанките и за притчите които се четат. И докато аз оглеждах рисунките по стените, масите от масивно дърво, разделението в йерархията на монасите и съответно разпределението им в столовата чух третата камбана и всички станаха.
Случи се това което бях чел в нета – който ял – ял. Станах и последвахме монасите, които пред входа на трапезарията направиха шпалир и всички поклонници се оказахме отново в църквата, където ни показаха някои от реликвите на манастира. След тази церемония всички се пръснаха и за секунди всичко се обезлюди. Сякаш потънаха в дън земя. Дори нашите съквартиранти се изгубиха.
Ние пък поседяхме на тераската на нашата сграда от където видяхме една беседка с прекрасен изглед към задната част на манастира. След кратко двоумене вече бяхме там и снимахме залеза и манастира. Разбира се и похапнахме някои неща които носихме от София. Към 23 часа бяхме по леглата, уморени и решили вече, че утре ставаме към 4 за службата, след което към 6 – 7 тръгваме за манастира Св. Григорий.
В заключение може би трябва да спомена, че манастирът Симон Петра разполага с ток денонощно и с много приличен санитарен възел – три отделни кабини, като във всяка една от тях има душ, тоалетна и мивка. В помещението пред кабините има три мивки. Може да ви се вижда смешно отбелязването на тези неща, но след цял ден по прашните пътеки на Атон, човек има нужда от един освежаващ душ. Освен това спокойно може да си заредиш батериите на фотоапарат, лаптоп, gps или gsm.
И така на другата сутрин се събудих към 4 от топуркането на двама от съквартирантите, които се оправяха за сутрешната служба. Колкото и да ми се искаше да идем нямах сили да се надигна от леглото. Затворих очи и поспах още около час. Към 5 – 5,30 започнах да будя Пепи. Станахме и си направихме кафе с пакетчетата 3 в 1 и каничката за загряване на вода, които си носихме нарочно от България. И слава богу, защото тук както и в Зограф няма от къде да се снабдиш с кафенце сутрин. И след като приготвихме дозите седнахме да ги пием на тераската пред стаята. Всички поклонници, които минаваха през терасата (защото по нея се стига до санитарния възел) искрено ни завиждаха. Допихме с наслада чашите черна течност, взехме сутрешния тоалет, стегнахме багажа и се отправихме към следващата дестинация. Знаехме, че ни предстои около час път. Предстоеше ни слизане, а не катерене.
В 7 часа вече се спускахме надолу по пътеката която вчера катерихме с толкова усилия. Като изключим факта, че бях със сандали в които ми се пързаляха краката, всичко беше нормално. Стигнахме до разклона с големия навес и чешмата без вода. В ляво се виждаше малка и много стръмна пътечка водеща към Св. Григорий, а в дясно пътеката към пристана на Симон Петра.
Поглеждайки стръмната тясна пътека ми се прииска да продължим към пристана и направо да се качваме на ферито за към Ouranopoli, но разума надделя. Заклатушках се като пате надолу, а пред мен уверено стъпваше Петър. Неговата сила бе в слизането по камънаци, докато моята в катеренето. И сега за него пътя бе приятен, а за мен истински кошмар. В 7,15 бяхме стигнали до една симпатична пейка. На отсрещния склон се извършваше някаква строителна дейност. Чухме страшна пукотевица. Вдигнахме глави и видяхме камиони които разтоварваха камъни, пръст и кой знае какво друго директно в пропастта между двата склона. Пепелта стигаше и до нас, а и не бяхме сигурни, че в даден момент няма да се озовем на по-несигурно място.
Събрахме сили и продължихме пътя си към Св.Григорий. Скоро слизането свърши и се озовахме на равно място с изглед към пристана на Симон Петра. Намирахме се някъде по средата между двата манастира. Над нас се стелеше прах от свличащите се камъни, зад нас се издигаше величественият манастир, напред предстоеше да се изкачваме, а отстрани се разкриваше неповторима гледка към морската шир.
Времето напредваше. Плановете ни бяха да посетим Свети Григорий, а от там да се качим на корабчето до Дафни и после на ферибота, за да стигнем до манастирите Ксенофонт и Дохиар. В един от двата искахме да пренощуваме. Започнахме да се изкачваме по пътеката и да следваме кабелите за ток. Мисълта за времето не излизаше от главите ни. Слънцето ставаше все по-силно. Най-после видяхме указателни табели, но за жалост се оказа, че пътя е затрупан от свлачище и трябва да заобиколим. Това не удължи кой знае колко пътя ни. Излязохме на новопостроен път и разбрахме, че камионите които сме видели са работили точно по това трасе, за да свържат двата манастира. Само на един участък имаше опасност, но бяха поставили табели да се минава бързо в следващите 50 м защото има опасност от падащи камъни.
След 5 мин вече виждахме манастирът. Слизайки надолу към него пред нас се зададе джип. В него пътуваше монах, който спря и ни попита накъде сме. За жалост той се движеше в обратната посока и не успяхме да се възползваме от предложението му. След по малко от 10 мин бяхме на пристана на манастирът Свети Григорий. Проверихме в колко минава корабчето за Дафни и се отправихме към вътрешността. Пътеката бе широка и покрита с калдъръм. На пристанището товариха мулета с които пренасяха храните към манастира. Пред нас се появи чудесна градина с цветя, палми и дървета. Имаше разбира се и пейки на които човек можеше да поседне и да наблюдава морето. Ние ги пропуснахме, защото искахме да видим колкото се може повече.
И така се оказахме в центъра на манастирската обител пред самия вход на съборната църква. Изненадата ни бе пълна, когато за наша радост тя се оказа отворена. Веднага влязохме и я разгледахме. Беше малка, мрачна, но за разлика от тази на Симон Петра бе цялата изписана. Красива и уютна, сгушена сред високите зидове на манастира. Над нея се извисяваха манастирските постройки. Пред нея бе трапезарията чиято врата бе отворена, и успяхме да видим прекрасната гледка – кристално чистото море и небето, които се сливаха в едно. Естествено имаше и какво друго да се види, но за времето с което разполагахме, мисля видяхме най-важното и най-красивото.
Иначе самият манастир се поддържа през всичките сезони изцяло бял. Времето напредваше и ние се заспускахме към пристанището. Пропускам пътуването и прекачването на ферибота в Дафни, защото едва ли има да добавя още нещо към вече казаното. Само отбелязвам, че преживяването е чудесно. Отново наближавайки Симон Петра всички се спуснаха да го снимат и точно тогава си помислихме колко големи късметлии бяхме. Освен да се изкачим успяхме и да преспим и да го видим в детайли.
Минахме отново покрай манастирите Ксиропотам (който моят приятел Пепи още от България започна да нарича Хипопотам) и Свети Пантелеймон (това е руският манастир).
Почти два часа след като бяхме тръгнали от Григорий вече бяхме на прага на манастир Ксенофонт. Още със слизането на пристанището си помислихме, че предпочитаме да не ни приемат там, за да може да видим и другата ни цел Дохиар, но все пак ще попитаме за места, за да не се окажем накрая с пръст в уста и да спим кой знае къде.
След кратък преход се озовахме в приемната. Появиха се и още трима гърци след нас, а малко след тях и един самотен дебеланко. В средата на стаята имаше маса с голяма купа локум. И докато ние петимата стояхме и чакахме домакина да се появи, дебеланкото придърпа купата и лакомо започна да се тъпче. Имаше и две чаши с по малко вода в тях. Познайте дали ги надигна? След минути се появи монах, който ни попита кой от къде е и след кратка проверка прие гърците, а на нас супер НЕЛЮБЕЗНО ни каза, че нямаме резервация и не може да ни приемат. Дори ако трябва да цитирам думите му бяха буквално „Тц”. Егати възпитанието на божия човек. Но все едно. Излязохме от приемната и решихме да разгледаме.
Пред нас точно бе църквата. Отправихме се към нея. През отвореният прозорец на преддверието видяхме монах които почистваше вътре нещо. Надникнахме да го попитаме дали може да разгледаме и бяхме поразени – монахът бе момче на видима възраст около 18-19 години. Все още нямаше мустаци и брада, а само мъх по лицето си. Любезно ни каза да минем от другата страна, където е голямата съборна църква. Отидохме там.
Дворът на манастира е широк и просторен, за разлика от тези на Григорий и Симон Петра, но някак празен и не уютен. В средата на двора се намира и голямата църква. Влязохме в преддверието в което нямаше стенописи и точно в този момент иззад един ъгъл се появи друг монах. Не можехме да повярваме на очите си – отново момче на около 20 години. Попита ни какво търсим и ние му обяснихме, че искаме да разгледаме. След като разбра, че тази вечер няма да спим в този манастир мина от другата страна и отвори централната врата на църквата, за да може да влезем.
Първото ни впечатление бе за просторна църква, светла, всички кандила и свещници бяха спуснати за почистване, много икони, красив олтар и много стенописи. Чувствахме се доволни, че имаме възможността да я разгледаме. След прекараните минути тук вече нямаше какво да търсим в този манастир и отново се сетихме за грубостта на монаха-домакин. Поразгневени си нарамихме багажа и се отправихме към другата ни цел – Дохиар. На излизане направихме и някои снимки. И така час след пристигането ни вече си тръгвахме. Предстоеше ни час път.
Закрачихме с нови сили по пътеката край брега и след около 20 минути бяхме в началото на прекрасна маслинова градина. Уморени от слънчевите лъчи и горещината решихме да поседнем на сянка под една стара маслина и да обядваме. Това бе единственото място на което можехме и да се съблечем до кръста, да оставим тениските да поизсъхнат, да се разположим на сянка и да опънем трапезата. Извадихме каквото имахме в чантата и похапнахме сладко сладко. Около 30 минути след това отново ни зовеше пътя към манастир Дохиар.
Все още не знаехме какво красиво място ни очаква. Моят приятел Пепи по пътя каза, че ако и тук не ни приемат, ще се съблече чисто гол и ще се опъне на плажа да се попече и че ще каже на монасите ако искат да викат полиция, която да ни отведе в Ouranopoli. Това доста ме развесели. Идеята да се опънем на прекрасните плажове ми се хареса много. До този момент все за това си мислих – как ми се иска да плажувам на тези прекрасни места, които виждахме от ферибота. И така в шеги и закачки премина този преход.
Ето, че вече виждахме стените на манастира. С всяка крачка, крайната цел се приближаваше и красотата ни завладяваше. В мига в който се намирахме пред портите единствената ни мисъл бе дали ще ни приемат. Оставихме багажа си в преддверието на манастира. Приеха ни в стаята за гости, последваха задължителните узо и локум и разбира се студената чаша вода.
Монахът, който отговаря за посрещането на гостите беше кротък и мил човек, спокойно ни изслуша от къде сме, къде сме били и какви са ни плановете, попита имаме ли разрешителни за Атон и след като се увери в надеждността ни каза, че може да пренощуваме в Дохиар. Отидох до входа да взема документите ни и на връщане пред вратата на стаята за гости се сблъсках с игумена на манастира. Това бе човек с много голямо чувство за хумор. Попита ни от къде сме, с какво се занимаваме и накрая каква религия изповядваме. Когато му казахме, че сме православни християни, той попита а не сте ли католици, протестанти и когато ние потвърдихме отново, че сме православни християни той се засмя и каза а не сте ли мюсюлмани. С тези няколко думи се разделихме с него и последвахме един младеж, явно помощник, който щеше да ни заведе до стаята.
Вървейки през двора на манастира пред нас се разкриваха една по една красоти. Двора е терасовиден, с много цветя, храсти и дървета. Прекрасен калдъръм, чудесни дърворезбовани тавани, чардаци, балкони и разноцветни сгради. Стигнахме и до постройката, в която щяхме да спим. След като изкачихме стръмното стълбище достигнахме и до нашата стая. Настаниха ни в „килия” с още един гръцки младеж. По всичко личеше, че това бе най-скромния манастир от тези които бяхме посетили.
Тук нямаше лампи, нямаше генератори, обстановката не бе нещо особено. Това, което е важно обаче, е че беше чисто и по свой собствен начин те зареждаше с енергия. След заслужената почивка, която си взехме, след вечерята и след съзерцаването на залеза, към 21 часа ни поканиха да се присъединим към празничната литургия. Днес се посрещаше Петровден.
На нас ни се стори доста досадна идеята, особено след като чухме, че това ще продължи до към 2-2,30 през нощта. Както и да е, с неохота и досада се отправихме към храма. Както споменах по-рано, този манастир нямаше електричество. И в църквата както и в жилищните постройки нямаше лампи. Когато влязохме в храма си казахме „Ще поседим час и ще се измъкнем да спим”. Разбира се, това не се случи.
И не защото ни беше неудобно да се измъкнем, а затова, че събитията случили се по-късно не ни дадоха възможност не само да станем и да си тръгнем, ами и да си поемем въздух. Сякаш нещо ни прикова към местата които бяхме заели. Нямам думи да опиша това което се случи. Само ще кажа, че църквата бе невероятна. В нея се намира и един от най-красивите олтари на Атон.
Когато влязохме в храма, бе към 21,15 и през малкото прозорче се виждаше как деня си отива и небето от синьо се превръща в сиво-черна маса, готова да се покрие с милиард звезди. С началото на службата в църквата имаше запалена само една свещ.
Редуваха се монаси които четяха от светите книги, от двете страни на водещия службата имаше монаси разделени на два хора, които пееха отделно или заедно и създаваха някаква магия. Виждахме как един монах минава пред различни икони и пали свещи и кандила в различни моменти от службата. И така около 12 часа през нощта цялата църква грееше. Невероятният дървен иконостас, облян от светлината на свещи и кандила, грееше като злато. Беше невероятно. Наистина празнично и омагьосващо.
Така останахме до към 1 след полунощ, залепени за местата си, вперили поглед в олтара и забравили за всичко. След всичко това се отправихме безмълвни към килията ни, където някой бе минал и запалил газена лампа. Така си и легнахме и прекарахме последната нощ на Атон.
На другия ден след празничния обед и разговор на всички гости на манастира с игумена си тръгнахме към цивилизацията – заредени, духовни и може би променени от тези невероятни дни в тази Света обител.
Бяхме категорични – ще се върнем отново на Атон.
Вижте всички снимки във висока резолюция
Автор: Росен Белов
Снимки: Росен Белов
4 Коментари
Благодаря за интересния пътешественически разказ.
Вълнуващо очакване да се случи НЕЩО , това изпитвах докато четях , но и научих доста за манастирите в Атон. По момчешки приключенски , разказът те увлича да продължиш нататък… И накрая – запленените от Божията благодат сетива и души по време на нощното бдение…-молитвено дихание и ангелско пение, изпитах го веднъж, пожелавам го на всички…!
Благодаря, Росене!
Снимки от вътрешността на манастирите има доста малко, по простата причина, че във всички манастири е забранено да се снима. И все пак имам няколко “забранени” снимки от Зографския манастир и от Дохиар.
http://ourpics.eu/mount_athos/
Ако имате снимки от вътрешността на манастира,моля да ги публикувате,защото не се допускат жени вътре.Някой има ли разумно обяснение на този факт в 21-ви век?