Каменни приказки

Скалите се виждат отляво на пътя. Ще ги забележите, ако търсите скали като нас – особени са, привличащи, различни. Моментално завиваме рязко вляво и нагоре по черно пътче, за да стигнем най-високото на скалистия хълм. Щях да кажа „върха”, но няма да е точно – тук, в Източните Родопи, всичко е плавно, разлято и формите преливат една в друга. Нямам търпение! Какво ли сме открили?

От високото се виждат каменни групички във всички посоки. Избираме дългите странни скали, които ни „извикаха” от шосето. И се натъкваме на Крокодила.

Всъщност ние знаем за Крокодила – снимката му, заедно с още няколко неясни снимки и описания на скални фигури, виси във фоайето на Златоградския ни хотел. Просветва ми – това беше мястото – малко след с.Добромирци в посока Бенковски. И наистина е Крокодил! Не можеш да сбъркаш. Изкатерваме Кроки, обхождаме и скалите надолу.

Знаем, че тези места са били религиозен център на траките и че десетките кръгли басейнчета, издълбани в равното било на скалите и преливащи едно в друго са събирали течностите за жертвоприношение. Но дали древните са познавали Крокодила като такъв или просто ние така сме го „видели”? Да постоиш на такова скално „било” е много силно усещане – веригата заоблени „светилищни” скали прелива отвъд шосето долу, чак до река Върбица и те прави могъщ и спокоен точно тук, сред простора на високото, сред кръглите тъмни „очи”, пълни с дъждовна вода. Можем да си стоим тук с часове…

И понеже Кроки и около-Крокските скали се оказаха такова магнетично място, тръгваме да търсим и каменния Слон. Намира се в по-далечното село Каялоба. И по-близо до горната му махала, както ни обяснява граничният полицай пред селото. Отново скалите ни се „обаждат” – спираме до необикновена грамада от нагънати пластове. И пътечката, която води навътре към каменното „поле” е каменна, а край нея – няколко огромни къса „набръчкани” скали и миниатюрни нивички тютюн.

Най-забележителната част от камъняка е островърхо хълмче с най-раздвижения връх на света – като извънземен кораб с отворени люкове и неясно устройство.

Никаква следа от Слон – земен или пришълец. А като прибавим и кръглите кратероподобни дупки по склона… ами съвсем сюрреалистично става. И пак не ни се тръгва.

Връщаме се надолу по шосето до входа на селото и питаме отново. Слон? Човекът не знае за никакъв слон. Да не би да търсим мястото, където отиваш да оставиш дреха, за да оздравееш? Ей там било – нагоре. И поради липса на друга посока, обръщаме пак към извънземните камъни. Как е възможно да пропуснем каквото и да е край пътчето, катерещо баира по края – от едната му страна остават разпръснатите къщи на Каялоба, а от другата стръмен склон… Оказва се възможно.

Оказва се също, че Слонът е Слон и то свещен. Просто трябва да го видиш. Защото „гърбът” му прилича на извънземен кораб с отворени люкове и неясно устройство. Този път спираме малко преди каменното поле и голямата широка скала, която дотогава приемахме като „ограда”, ни води до Слона. Лице в лице!

В краката му и под сводестия хобот намираме шарени блузки и забрадки, а по клоните на околните борчета висят хавлиени кърпи. Не мога да обясня магията на мястото, но знам, че я има. Притегля те, успокоява те и те държи. Всъщност, ти сам оставаш в плен – на причудливите форми, на познатите светилищни ямички по скалния път към Слона, на гледката отвисоко. И най-вече на могъщото усещане да си на място, където от векове хората си дават среща с боговете.

Автор: Кичка Дянкова
Снимки : Валери Василев