Към Пътешествие до Прованс – с дъх на лавандула и средновековна история (част 1)
Ден 3 – Марсилия и Люберон
След закуска потеглихме към Марсилия. Пътят щеше да е кратък, но като навлязохме в града попаднахме в големи задръствания. Понеделник-обичаен работен ден. Доста се забавихме и това намаляваше престоят ни тук. Вариантите бяха или да отидем с лодка на остров Иф или да разгледаме нещо в града. Нямаше време и за двете. Аз имах разпечатан графика на лодките, но преценихме, че ще ни е по-интересно да останем в града. Решихме да се качим до Базиликата Нотр Дам де ла Гард. От нея щяхме да видим целия град. Предварително бяхме прочели, че до там има туристическо влакче, което минава през забележителностите на града. С купен билет всеки може да слиза и да се качва на него от различни места. Цената е 7 евра. Но тези влакчета са на половин час. Затова се качихме на един автобус, който се качваше до Базиликата – номер 60. Билетът е 1,90 е и се купува от шофьора. За 10 мин бяхме в подножието на тази внушителна сграда, която се вижда от цяла Марсилия.
А градът е огромен. Това е най-големият френски пристанищен град и втори по големина след Париж. Марсилия е един от най – космополитните френски градове със смесицата си от култури, етноси и религии. Седмица щеше да ни е нужна, за да го разгледаме. А ние не разполагахме с никакво време. Поне от височината на хълма щяхме да му се порадваме.
Гледката вътре беше впечатляваща.
С удоволствие разгледахме богатата украса и пищни орнаменти. Респектиращо и с блясъка и с мащабите си творение. Излезнахме на терасите, от които се виждаше градът. Чак сега видяхме и хора от нашата група, пристигнали с влакчето. Бяхме постигнали известна преднина.
Време беше да слезем и да погледнем и други неща. При пристигането с автобуса ние бяхме харесали една църква до портовете – Cathedrale La Major.
Взехме пак шейсетката и се запромъквахме надолу по тесните улички. Погледнахме маршрута му и видяхме, че последната му спирка е много близо до нея. Там и слезнахме. Оказа се много по-голяма и внушителна. Вътрешността излъчваше хлад.
Останалото ни време мислехме да оползотворим като се зареем из уличките на Старият град. Малко да усетим от атмосферата на този град.
Последен поглед към Базиликата, извисила се над града, и пристанището. Групата се събра и поехме към следващата дестинация за деня – Природният резерват Люберон. Там трябваше да видим цъфнали поля с лавандула. Очаквах го с нетърпение.
И тук беше голямото ми разочарование. И не само мое. Защото се оказа, че се предвижда само разглеждане на Музей на лавандулата. Не си го представях така. Влезнахме вътре и ни показаха филм за производството на лавандула в района. Как и къде се отглежда, как се събира и преработва. За какво се използва. И това беше.
Това щеше да е цялата лавандула, която щяхме да видим. И в автобуса назря бунт. Целта не ни беше само купуване на сувенири и пробване на техните продукти. Бяхме подведени. Искахме си поля с ухаеща лавандула. И екскурзоводката реши да ни заведе. Но какво стана-гледахме я тази наша лавандула през движещия се автобус. Това стана. Само ни издразни повече.
И се отправихме към следващата спирка за деня – селището на борите в близост до град Горд.
Тук съответно част от хората отказаха да ходят, защото беше много горещо, а до там щеше да се ходи към километър и половина пеша. И групата се раздели. Ние останахме в автобуса , а тях оставихме да разглеждат Горд или просто да седнат някъде на сянка да почиват.
Скоро пристигнахме на паркинга, където щеше да ни остави автобуса и тръгнахме към каменното селище.
Подобен тип каменни постройки са се появили на голяма територия във Франция през 17-18 век. Тогава с кралски указ се е позволило на селяните да облагородяват и превръщат в обработваеми нови земи. И те са се местили от място на място. И камъкът се превърнал в удачен строителен материал. Постройките са служели за укритие на овчарите, за складове, хамбари за реколтата, а също така и за сезонни жилища на селяните, обработващи околните земи. Около борите те засаждали лозови и маслинови масиви. Развъждали животни и се занимавали с копринарство. В средата на 19 век тези селища запустели.
През 60-те години частично или напълно разрушените бори били възстановени, което отнело 8 години. Сега са популярна туристическа дестинация.
Вътре в къщичките беше приятно хладно. Спасение от жаркото слънце. С тези надписани каменни плочи пред вратите, човек имаше усещане, че ей сега от някъде ще се появят Уилма и Фред Флинстоун. Обиколихме всичките и поехме обратно по пътя към паркинга. Изобилстваше от кактуси наоколо.
Голяма жега. Накрая се събрахме всички и потеглихме към Горд , за да приберем останалите там хора. Много им беше харесало градчето.
С това програмата за деня беше изчерпана. Много ме беше яд за лавандулата, но така стояха нещата. Прибрахме се в хотела да отморим и да се подготвим за следващия ден.
Ден 4 – Пон дю Гар и Авиньон
Пак сме в автобуса. Отправяхме се към един разкошен римски акведукт, пресичащ река Гардон, която е приток на Рона. Бях гледала снимки от един руски туристически сайт, но това което беше пред нас, беше по-впечатляващо.
Агрипа, родственик на Август, през 19 г. пр.н.е. решил да построи голям акведукт, за да захрани с вода град Ним. Неповторимата красота на Пон дю Гард е възпята от много художници, поети и писатели. Ние сами се убедихме в това – имаше доста рисуващи го хора. Новаторството в неговия строеж е, че се състои от три реда арки, разположени една над друга и абсолютно независими една от друга. Височината на съоръжението, измерена от нивото на водата, е 40 м. Не си го представях толкова голям.
Искахме да се качим на най-горното ниво и от там да видим реката. От двете страни имаше стълбички. Заизкачвахме се по стръмна пътека под сенките на дърветата. Качихме се и горе се оказахме пред заключена врата. Не можехме да минем. Голямо разочарование. Бяхме изплезили език от бързане. През решетката снимахме улея, по който е текла водата.
Видяхме, че успоредно на реката има пътека в гората и тръгнахме по нея. В един момент пак се заизкачвахме. И попаднахме на малко голо място, където на земята в пълна тишина седяха пет жени. Гледаха акведукта и реката и не помръдваха. Чак ми стана неудобно, че се озовахме там и нарушихме усамотението им. Направихме няколко снимки и тръгнахме обратно. Щяхме да пробваме да минем от другата страна.
Слязохме по същата пътека и по най-долното пешеходно ниво минахме от другата страна на реката. Не може да се отрече, че сме упорити хора. Пак се заизкачвахме и пак попаднахме на заключена врата. Но входът беше от тази страна. Пишеше, че може да се влиза само групово (с местен водач) и с предварителна резервация. Ние нямахме такава. Е, поне бяхме опитали.
Освен да се види акведукта по реката можеше да се плува с кану. Имаше маркирани туристически маршрути в околността, някои от по 12 км. Хора с раници се връщаха или поемаха по някоя пътека. Тук имаше много възможности за чудесен по-дълъг престой.
В определения час се събрахме и пак поехме на път. Предстоеше ни да разгледаме Авиньон. Преди две-три години бях проучвала какво има насам с идеята за самостоятелно идване. Не се получи. Сега щяхме да получим тази възможност- освен време за разглеждане на града имахме и едночасова разходка по река Рона с лодка.
Това място е обитавано от древни времена. Преди почти 2000 г. тук живеели каварите – сурови войни и рибари. На келтски Авиньон означава Господар на водите. Градът е бил седалище на папската институция през 14 век. Затова нашата обиколка започна от Папския дворец.
Стигнахме до Place de I’Horloge или площада с часовниците. Тук е пълно с кафенета, където младите хора в града обичат да се срещат. Околните сгради са много красиви и на местата на прозорците има опънати изрисувани платна. Това придава една много артистична атмосфера. Тук се намира и Операта на града.
Свихме встрани от площада и моят човек мерна нещо. Вход омазан със строителни материали, скеле имаше над главите ни , но той реши да влезе вътре. Оказа се страхотна църква в процес на реставрация – Saint Agricol. Но вътре витражите бяха невероятни.
Дойде времето за качването ни на лодката. Тя щеше да ни повози по реката около островчето срещу града в рамките на един час. Понеже се качихме последни, настаниха ни в покритата част. Но пък щяхме да сме на сянка и после пак да имаме сили да поемаме слънчевите лъчи по уличките на града.
Останалата част на лодката беше пълна с ученически групи и детска глъч огласяше реката.
Потеглихме нагоре към моста Saint Benezet. Строежът му е започнал през 1177 г. и завършил през 1185г. За създаването му се разказва красива легенда. И песен има за него. Та той е пресичал и двата ръкава на Рона, бил е дълъг почти 900 м и е бил изграден от деветнайсет арки. През 1226 г. е бил почти разрушен и чак през 1680 г. е започнало възстановяването му. Но така и не е довършен. Днес от него са останали само 4 арки.
Островчето е покрито със зеленина и много хора се разхождаха покрай водата и ни махаха. Други седяха по пейките и изпращаха с поглед движещите се съдове по реката. А те са много. Имаше много от речните круизери, които возеха хора от градовете по течението на реката. Бледи възрастни германци събираха тен. На палубата имаше изградени миниголф игрища и хора се забавляваха там.
Единият час изтече бързо и пак се озовахме на мястото, от което потеглихме – при Виенското колело.
Сега пак щяхме да се загубим по малките улички на този красив град.
Бяхме стигнали до южната порта на Старият град. Той е ограден с крепостна стена. Тук са красивите сгради и църкви. Имаше много приятна атмосфера. Всичко беше на мястото си и допълваше останалото.От другата страна беше железопътната гара на града.
Поехме обратно и пак стигнахме до Папският дворец. Последни снимки преди тръгване.
До паркинга, извън крепостните стени, беше се ширнала поляна с лавандула и набързо и се порадвах преди тръгване.
Всичко, което видяхме през днешния ден ми хареса. Успяхме да се приберем доста рано в хотела и затова решихме да пообиколим пак нашето малко селце. То беше разположено на хълмове в близост до морето. Предимно двуетажни спретнати къщички с много озеленени дворове. Почти нямаше движение на коли. Стигнахме и до ЖП прелез. От любопитство слезнахме до перона. Билети се купуват от автомат. Всичко е на френски и за нас би било голям проблем да отидем с влак до Марсилия например. Същото се оказа и положението в ресторантчетата. Менюто е само на френски, сервитьорите не ползват друг език, и поръчката е нещо с повишена трудност. Особено за невсичкоядящи хора. До последно не знаеш това, което ще ти донесат с какви продукти ще е. Някои от съставките ги схванахме. Все пак да ядем рапани примерно –моя човек желание няма.
А някои квартали бяха недостъпни – имаше табели забраняващи влизането. Успяхме да разлаем доста кучета по дворовете. Там никой не се разхожда по улиците. Жив човек не видяхме. Изобщо селцето все едно беше заспало. Има само доста тичащи покрай морето.
Ето няколко снимки от вечерната ни разходка.
Този огнен залез беше краят на нашия чудесен ден. Време беше за релакс. Утре ни очакваха нови красиви места.
Следва >> Ден 5 – Арл и Ле Бо дьо Прованс
Автор: Елза Градева
Снимки: Елза и Павел