С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия (2.2)

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

Към С автомобил от Беларус до Японско море, през Монголия (2.1)

След Байдраг, на картата видях населено място, носещо името Бургас, също като нашия черноморски град. То беше на 25 км. в страни от главния път, стана ми любопитно, но не се поддадох на изкушението да отида до там.

Баянхонгор е симпатичен провинциален град, разположен в подножието на планината Хангай. Той е с население близо 30 хиляди и център на едноименния аймак (област). Площта на тази област е малко по-голяма от територията на България. Както и повечето областни центрове в Монголия, градът разполага със собствена аерогара.

Баянхонгор дава представа за типичния монголски град със средни размери. Имаме централен площад с административни и обществени сгради. После са панелните блокове, а с отдалечаване от центъра започват къщите, обикновено дървени. До тук се наподобяват руските малки градове, което е обяснимо, тъй като градоустройството се е развивало по съветски образец. По-различното в Монголия е, че крайните квартали на градовете са с юрти.

Градският парк е неголям, но добре проектиран с детски площадки, езерца с фонтани и големи скулптури на животни. Той беше заграден и трябваше да отвори по-късно сутринта. Вмъкнах се през полуотворена задна врата и започнах да го разглеждам. От малка къщичка излезе човек, явно пазача или отговорника на парка, и започна с гневен глас да ми вика нещо на монголски. Като стигна до мен си показа часовника и пръстите на двете ръце, очевидно казвайки ми, че парка ще бъде отворен от 10.00 часа. После на развален английски ми поиска 5000 тугрика (2 евро). Отидох с него до къщичката, извадих си портфейла, но първо пожелах да ми покаже ценоразписа и да ми даде билет. Човекът ме изгледа учудено и вдигна рамене, а пък аз му казах на английски: „няма ценоразпис, няма билет – няма пари“, и си прибрах портфейла.

В условията на действаща пазарна икономика в Монголия се срещат хора, които гледат на чужденците като на „касичка с пари“, опитвайки се да измъкнат нещо повече от тях. Веднъж, на един пункт за плащане на пътни такси в началото на асфалтирано шосе служителят ми поиска пари, равни на 2 евро, без да ми даде билет. Тогава слязох от колата, отидох до ценоразписа и показах с разтваряне на ръце, че исканата сума е за голям автомобил. Посочих Опела и с ръка показах на ценоразписа числото, което смятах, че отговаря на цената за лек автомобил. Човекът разбра, че не съм от „загубените чужденци“, които плащат колкото им поискаш. Даде ми билет и ми взе законните 0,50 евро. Убедих се, че е важно да се противопоставяш на такива изнудвачи, и те веднага „притихват“. В същност, тези дребни разправии ми бяха интересни, просто част от туристическите атракции.

До парка в Баянхонгор се издига хълм, на върха на който има наблюдателна площадка и е поставена Ступа. В будистката религиозна практика ступите представляват малки постройки с конусовиден силует. В началото те са служели за съхранение мощите на видни будистки монаси и на религиозни текстове. В последствие ступите стават обекти на религиозния култ. Счита се, че обикалянето около тях носи благословия и е част от будистката практика.

Арвайхер е последният посетен от мен голям град преди столицата. Въпреки че той не беше отбелязан в моя туристически пътеводител нямаше как да го пропусна. Най-малкото трябваше да съчетая разглеждането му с почивката от шофирането.

Столицата Улан Батор (на монголски се изписва Улаанбаатар) има 1,35 млн. жители, т.е. по мащабите си тя е съпоставима със София. Тук живее 45% от населението на Монголия. В буквален превод името означава Червен герой. Градът е основен в средата на 17-ти век и до 1924 година носи името Урга.

Улан Батор е политически, икономически, финансов, научен и културен център на страната. Тук се произвежда половината от промишлената продукция на Монголия. Четирите топлоелектрически централи, разположени в района на града, генерират 85% от електроенергията в страната.
Още с влизането се в столицата разбрах, че това е съвременен град, доста различен от останалата част на Монголия. Бих казал, че в много отношения Улан Батор прилича на големите руски градове в Източна Европа и Сибир. Като човек зад волана ми направи впечатление сравнително хаотичното движение на автомобилите и лошата дисциплина както на шофьорите, така и на пешеходците. Неспазването на маркировката, знаците и сигналите на светофарите в голяма степен ми напомняха движението в Иран и арабските страни.

Статуята отразява момент от речта на Сухе Батор, когато като главнокомандващ на революционната армия провъзгласява независимостта на страната през 1921 година. Лъвовете на постамента са елемент от будисткото изкуство и символизират защитата от злините и враговете.

Националният музей на историята на Монголия съдържа артефакти от каменната ера до наши дни. Отразени са историята, традициите и културата на монголците през вековете. От посетените в Монголия музеи този ми хареса най-много не само заради богатата колекция от експонати, но и поради създадения чудесен ред за разглеждане и разбираемите надписи на английски.

Определено ме впечатли и следващия музей, който разгледах в Улан Батор – този на изобразителното изкуство. Тук са изложени предмети и артефакти от религиозните култове, богата колекция живописни творби, будистки скулптури.

Самият град беше много приятен за разходки и разглеждане. Навсякъде беше пълно с хора, включително и чуждестранни туристи.

Най-големият будистки манастир в Улан Батор е Гандан. Разположен е близо до централната част на столичния град.

В будистките манастири и храмове има поставени многобройни цилиндри с различни размери. Традицията повелява поклонниците да минават покрай тях и да завъртат всеки един цилиндър, което носи благословия.

Последния музей, който разгледах в Улан Батор, беше Музеят на железопътния транспорт. Монголия разполага само с две ж.п. линии, построени по времето на социализма. Трансмонголската ж.п. линия се отклонява от Транссибирската ж.п. магистрала при руския град Улан Уде, минава през Улан Батор и продължава към китайската столица Пекин. Втората ж. п. линия свързва Русия с индустриалния град Чойбалсан в Източна Монголия.

Пренощувах в Улан Батор, там където бях паркирал автомобила – между жилищни блокове близо до центъра. Докато се разсънвах в тъмни зори взех окончателно решение накъде да продължи маршрутът ми по-натам. Първоначално крайната ми цел беше обиколка на Монголия, като планирах да отделя 15-20 дни на тази страна. След това смятах да мина покрай езерото Байкал и да се прибирам към Европа. Но като видях, обаче, как се чупи автомобилът ми по монголските пътища и колко често се губех реших да съкратя обиколката на тази държава. В съзнанието ми се утвърди мисълта, че следващата цел трябва да бъде Владивосток. И така, към 5.00 часа сутринта реших, че няма да оставам още един ден в Улан Батор, а ще потеглям към Японско море.


На петдесетина километра източно от столицата е изграден голям мемориален комплекс, посветен на основоположника на монголската империя от 13-ти век Чингис хан и на неговите завоевателни походи. За мое съжаление, комплексът отваряше от 9.00 часа, а аз бях там в 7.00 часа. Нямах време да чакам и продължих по пътя си.

Източният монголски аймак (област) Хентий е родината на Темуджин. Бъдещият Чингис хан е роден край бреговете на свещената за монголците река Онон. Сред степите на Хентий той израства и се формира като политик и военачалник, обединил монголските племена. Областта носи името на планината Хентийн Нуруу, разположена североизточно от столицата. Областен център е малкият град Ондорхан с население 20 хиляди.

Пристигнах в Ондорхан по обяд в неделя, но полицаи не ми разрешиха да спра на паркинга до общината. Етнографският и историческият музеи бяха затворени. Досетих се, че в града се готвят за някакъв празник, но какво точно става разбрах когато огледах централния площад. Над издигнатата трибуна имаше надпис „Халхын Гол 1939-2014, 75 жил“. Ясно – предстоеше тържествено отбелязване на 75-годишнината от военния конфликт с Япония при река Халхин Гол.

За нас европейците локалната война в Източна Монголия през 1939 година е малко известно историческо събитие. Накратко. През 1931 година, провеждайки своята завоевателна имперска политика, Япония окупира Манджурия (днешен Северо-източен Китай) и създава марионетна държава, наречена Манчжоу-го. През 1937 година започва война с Китай, завладявайки крайбрежната част на тази страна. През май 1939 година Япония напада Монголия с цел да завладее най-източната й част, като начало. Крайната цел е разширяване на японската империя до езерото Байкал. Изпълнявайки своите съюзнически задължения, съветската армия се включва в боевете срещу японските агресори. В началото съветско-монголските войски търпят неуспехи и отстъпват. Тогава като командващ е назначен командира на корпус Жуков. При Халхин Гол се проявява за първи път неговия талант на военачалник, по-късно превърнал се в един от символите на победата над нацистка Германия. При осъществяване на добре подготвената настъпателна операция съветско-монголските войски обкръжават японската армия през периода 20-26 август. Обкръжените японци са унищожени и в средата на септември военните действия са прекратени. В интерес на истината следва да се отбележи, че японските войници са се сражавали самоотвержено, до последния боец. В много редки случаи са се предавали в плен. Настъплението спира на границата и не продължава на територията на Манчжоу-го, тъй като съветското ръководство иска да избегне въвличането на страната в голяма война с Япония. Победата на съветско-монголските войски при река Халхин Гол става една от основните причини Япония да не посмее да нападне Съветския съюз през Втората световна война.

И така, в неделния следобед на 24-ти август 2014 година присъствах на официалните тържества в град Ондорхан. Първо на площада започнаха да се събират монголски граждани, криейки се на сянка от палещото августовско слънце.

Пристигна военен духов оркестър, а след него и монголски войници, включително жени. В единия ъгъл на площада беше изложено стрелково оръжие от времето на Втората световна война и ученици се надпреварваха да докосват картечници и автомати. Трима все още живи монголски ветерани от боевете през 1939 година заеха място на трибуната. Пристигна официална руска делегация от Иркутска област. След тях с камиони КАМАЗ пристигнаха руски младежи във военно-спортни униформи. На площада се строиха монголските военни и тези руски младежи. Монголските военнослужещи бяха с руски георгиевски ленти на реверите, като символ на военните победи.

Водещите на тържеството представиха един по един членовете на монголската официална делегация, които заемаха местата си на трибуната под ръкоплясканията на присъстващите. По същия начин бяха представени и членовете на руската делегация, които се качиха на трибуната. Военният духов оркестър изпълни химните на Монголия и Русия, след което започнаха речите на ръководителите на двете делегации. Без проблем се настаних сред фоторепортерите пред трибуната и наблюдавах случващото се от близко разстояние.

Преди това, докато чаках да започне официалното тържество разгледах града.

За национални спортове в Монголия се смятат борбата, сумото, конните надбягвания и стрелбата с лък. По брой олимпийски награди на 1 милион жители страната изпреварва много високоразвити държави. В градския парк на Ондорхан имаше скулптурна композиция в чест на няколко прославени борци.

В будисткия храм присъствах на молитвен ритуал. Тъй като снимането вътре е забранено, можах „нелегално“ да фотографирам интериора, след приключването на молитвата.

Продължавайки на изток пренощувах в малкото градче Баян Ово.

Пътят се виеше покрай река Херлен.

Минах покрай останки от древния град Херленбарс.

Най-североизточният монголски аймак (област) се нарича Дорнод. Негов административен център е Чойбалсан, град с 40 хиляди жители. Носи името на революционера, военачалника и политика от първата половина на 20-ти век Хорлогийн Чойбалсан. Той е съратник на Сухе Батор и един от създателите на социалистическа Монголия през 20-те години на миналия век. Заемал е различни държавни постове, като през 1939 година командва монголската армия по време на военните действия при река Халхин Гол. Присвоено му е воинското звание маршал. От 1939 година до смъртта си през 1952 година е министър-председател. Бидейки начело на държавата, Чойбалсан подържа сталинската политика, допуска създаването на култ към своята личност и провежда масови репресии, при които са избити 25 хиляди бивши аристократи, монаси и други противници на социализма в страната. Поставен е в мавзолея на Сухе Батор в столицата, който мавзолей е разрушен през 2004 година.

Тук искам да вмъкна историческия факт, че предшественикът на Чойбалсан на поста министър-председател Генден отказва да извърши политически репресии и обвинява Сталин в „червен империализъм“. Ръководството на Съветския съюз го кани на „почивка“ на Черно море, където е арестуван и разстрелян през 1937 година.

Чойбалсан е главният промишлен, търговски и транспортен център на Източна Монголия. Той е четвъртият по големина град в страната. Развити са производството на електроенергия, добива на въглища, леката, химическата, строителната и хранително-вкусова промишлености. В града има международно летище, а започващата от там ж. п. линия го свързва със Забайкалската ж. п. линия в Русия.

Будисткият манастир в града е бил затворен през 1937 година, а дейността му е възобновена през 1990 година. Там практикуват 15 монаси, които бяха приятелски настроени към туристите.

Продължавайки по пътя си на северо-изток на два пъти „засякох“ колона от руски бронирани машини. Безспорно бяха такива, тъй като на много от тях се вееше руският национален флаг. Имаше танкове, зенитни установки, бронетранспортьори, самоходни артилерийски установки. Реших, че най-вероятно това са участници в тържествата при самата река Халхин Гол, които сега се прибират към Русия.

Продължих да шофирам до късно, държейки посока към руската граница. Следвах добре утъпканите коловози. Започнах да срещам автомобили с китайски номера, които явно идваха от граничния контролно-пропускателен пункт с Китай. По тъмно се изкачих с автомобила на един хълм, където пренощувах.

Още преди разсъмване слязох от хълма и продължих в посоката от предишната вечер. Започна да зазорява, но дълго време просветляващото небе беше срещу мен, което означава, че се движех на изток, към Китай. А за Русия трябваше да се движа на север, т. е. просветляващото небе трябваше да бъде от дясната ми страна. В ляво от мен трябваше да бъде ж.п. линията, но такава не виждах. В дясно от мен се появи река, която на картата ми следваше посока към Китай. Убедих се, че предишната вечер в тъмнината въобще не съм видял къде пътят се отклонява наляво за към Русия. Все пак продължих в същата посока, надявайки се да срещна някого и да го питам накъде да вървя. Станаха 2 часа и 30 минути, през които се движех без да срещна автомобил или юрта. Получих SMS „Welcome to China“ (Добре дошли в Китай).

Най-после видях пет юрти и реших, че това е крайграничното село. Само една от тях беше отворена и вътре имаше монголец, който си вареше чай на огнището. Показах му картата и посочих за къде пътувам. За мой късмет се оказа, че този възрастен монголец говори много добре руски. Каза ми, че има хубав пряк път, по който мога да изляза на главното шосе за към руската граница. Тъй като наоколо виждах само трева го попитах не е ли по-добре да се върна и да намеря разклона, който съм пропуснал предната вечер. Той ме погледна учудено и ме попита защо трябва да се връщам 80 километра назад и после да пътувам още толкова до мястото, където излиза прекия път. Общо 160 километра. Още веднъж ми повтори, че този хубав пряк път е само 60 километра, трябва да карам само по него, без да се отклонявам, и като видя ж. п. линията да завия надясно. Продължавах да гледам неразбиращо защото не виждах път. Тогава монголецът ме хвана за ръка и ме заведе на двадесетина метра от юртата си. Там сред тревата видях тесен коловоз, а монголецът ми каза да тръгвам по него. Потеглих по този „хубав“ път през ливадите и баирите. Успокоявах се с това, че изгрялото слънце беше зад лявото ми рамо. Значи се движех в правилната посока на север-запад. Три часа не срещнах автомобил, човек или животно. Видях само няколко степни орли. Стигнах ж. п. линията, завих надясно и продължих към границата с Русия.

Пристигнах в крайграничния град Чулунхорот. Исках да заредя гориво за да похарча останалите ми монголски пари. Бензиностанцията, обаче, беше в обедна почивка до 14.00 часа, а пък аз нямах търпение да чакам половин час. Попитах един монголец за посоката към границата, той ми показа къщички в далечината и каза на руски, че това е граничното село Ерен цав.

Половин час ми трябваше за да измина последните 5 километра и да намеря граничния контролно-пропускателен пункт. Много пътища се пресичаха и се „повъртях“ докато разбера кой от тях води до селото. Търсейки сградата на КПП-то, първо стигнах до кметството, а после и до граничното поделение. Накрая намерих къде се минава границата. Войникът на пост ми отвори плъзгаща се врата и докато влизах в района на граничния пункт стоеше мирно козирувайки ми. Предположих, че за това го задължава техният военен устав.

Монголските гранични и митнически служители ми проверяваха колата, багажа и документите в продължение на един час. Бях единствен, който преминава границата и реших, че с мен си запълват времето. Накрая ме пуснаха и войникът на изхода отвори друга плъзгаща се врата. Той също застана мирно и ми козируваше докато напусках територията на Монголия.

Бюджет. В продължение на 9 дни и изминавайки 3 хиляди километра, в Монголия похарчих 228 евро, в това число: 124 евро за дизелово гориво; 20 евро застраховка Гражданска отговорност на автомобила; 30 евро за музеи; 20 евро за храна; 34 евро други разходи.

Юли – Октомври 2014 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Авторът