Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Ха, ето го и щъркелът! Най-после. „Кими, как се казва тази птица?” – „Не знам името на птицата, но тя е българска и когато в България е зима, тя идва тук на топло при нас. Птица с двойно гражданство” – рецитира паметливо Кими.
ето го щъркелът!
Хубаво, сега вече спокойно можем да посрещнем Коледа. Първата ми тропическа Коледа. Трогателни са снежните човеци, Дядо Коледа с дебели червени дрехи и украсените елхички под палмите, контрастът е впечатляващ. Като се замисля, Христос не е роден сред снежни преспи, а именно в жегата на юга. Колко трябва да е силен и натрапчив общоприетият европейски стереотип за празнуване на Рождество Христово с шейнички и елхи, за да завладее целия свят…
под палмата – елхичка
тропически цветя по елхата
пред входа на хотела
на входа на казиното – свята сцена
Лунапаркът цяла година е затворен предколедно
Лунапаркът е затворен през цялата година в очакване на Коледа, любопитна съм най-после да вляза да го видя… В подготовката на празника има и нещо детинско – като например персоналът на болницата или на хотела да трябва да подготви танц и да го представи пред гости – официални лица; съвсем като в детската градина. Обикновено докторите са разделени от медицинските сестри, но тази година ще е по-демократично, всички заедно ще танцуват, а Агнес има честта да подготви тържеството, което я хвърля в ужас…
В нашия хотел е същият кошмар, и старите служители пред пенсия трябва да се включат във веселяшкия танц. Предполагам, че не е филипинска традиция, а е взето назаем от онези инфантилни американски филми с мажоретките. Силно е влиянието на последните господари на островите.
предколедни ученически представления пред мола
публиката си е намерила място
преди състезанието
През декември и януари ще се наслаждаваме на най-хладното време по тези земи – температурата пада до 25 градуса – много уютна топлина за човешкото тяло. Може би за европейското, защото местните пак не са доволни – сутрин е толкова студено, бр-р-р, навличат якета, а на обяд пък става прекалено горещо – няма угода за тях…
Чужденците, които срещам тук, нямат желание да се слеят с околната обстановка, да попият от новите многоцветни светове и да се почувстват истински свободни. Те питат само за луксозните плажове и това е всичко, което ги интересува. А луксозните курорти навсякъде по света са еднакви и в тях няма никаква загадка. Загадката е най-прекрасното нещо. Когато нещо не може да се предвиди – ето, това е за мен.
Рон тъкмо навлезе в разказите ми като един от героите, когато внезапно изчезна. И друг път се е случвало да отсъства от работа, да си взема неплатена. Веднъж беше пристигнала дъщеричката му, взе си десет дни, за да бъде с нея. После няма да я види дълго – може би година… Друг път го изненада приятелката му от Канада, и на нея посвети няколко дни. Поиска и един ден след атаката на кобрата, за да се съвземе от уплахата.
Но този път го нямаше без причина. Попитах на рецепцията – момичето не знаеше нищо. Отсъствал от работа, звънили му, не отговарял, телефонът бил изключен. Попълниха набързо освободеното място, без повече да се интересуват от Рон. Назначиха друго момче.
Рон пристигна на работа в хотела едновременно с нас – преди десетина месеца. Първите разкази за филипинските обичаи, за растенията и животните чух от него. Умен и с широк поглед, той имаше отговор на всичките ми въпроси. Той пък се съветваше с мен по житейски проблеми като с човек, повече живял. Тогава цялата му обърканост го напускаше и отново ставаше предишният – свободен и ведър. Завършил е колеж за полицаи, харесва си работата: „От малък разпознавах лошите хора”. Преливаше от гордост, че му възложиха да ръководи момчетата от охраната, повишиха му и заплатата. Планираше да остане още година и да замине в Канада при Дорина. Ще събира пари, за да може да вижда по-често детенцето си. Филипинецът споделя охотно, особено като срещне дружелюбно и искрено отношение. Така научих и житейските кривулици на много от таксиметровите шофьори, без да съм целяла ни най-малко това.
И изведнъж – да изчезне просто така, без сбогуване дори… Ама че работа… Питах колегите му за някаква следа – нищо. Изглеждаха искрени. Тревожех се, особено след като Агнес ми каза, че стават убийства в Олонгапо. Жив ли е…
Овенът в мен пробуди детектива и двамата се втурнаха да разрешават загадката. Но често сложността се крие в простотата. Така ненадейно се запознах и с невидимите, паралелни жители на Субик. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек… И няма проблем, който да е толкова сложен, че да не може да му се намери просто решение, ако на него се погледне по правилния начин.
залез над Субик
морски залез
Вечер слизам в двора да се порадвам на залеза, той е особено красив тук, в тропиците. Последните червени отблясъци на светлика потъват в черната паст зад хоризонта. Сякаш огнена планина се топи в пространството. Нощта пада светкавично, никакъв здрач. И тишината е мастилена като небето. В една такава вечер се заговорих с Джей Си, който беше дежурен пред втората от общо трите сгради на хотела, наричани тук вили.
третата вила – през деня си изглежда нормално
поляната пред вилата
„Знам защо го няма Рон – каза неочаквано младежът. – Само на мен каза, преди да замине. Много се страхуваше от призраците, навсякъде ги виждаше, постоянно бяха покрай него. След като избяга, си смени номера на телефона, за да не може никой от тук да го намери.” Това вече е сериозно – в тази криза да загубиш работата си заради духове! Да не сме в някой шотландски замък през средновековието…
Какво ли страховито изчадие се е явило пред клетия младеж, за да го накара да избяга панически и завинаги. Изглежда съм имала изумен вид, защото Джей Си бързо добави: „Тази нощ съм дежурен и на двете вили. Трябва по три пъти да ги обиколя до сутринта, проверявам във всяка стая за крадци. Тъй като третият и четвъртият етаж не са довършени, навъртат се разбойници да крадат кабели и плочки. В сградата не живее никой, само една от стаите е купена от възрастен индиец, но той идва много рядко.” /днес научих, че и той се е изместил в първата вила, където живеят най-много хора./
Джей Си
Всъщност усетих, че страхът на момчето идва не от живите, а от душите на мъртвите, които са дългогодишни господари на това място.
„Страхуваш ли се, Джей Си?”
„Страх ме е, разбира се. Но като си помисля, привиденията не могат да те наранят, само те плашат. А на мен заплатата ми трябва, две деца имам.” Младият човек е на 26, но от две години е вдовец, жена му е починала при раждането на втората им дъщеричка. Реших да се включа в обиколката, когато са двама души, не е толкова страшно. Имах да им казвам нещо на тези отвъдни безплътни създания, ако могат да ме чуят – да спрат да тормозят момчетата, те просто работят тук и не са виновни за нищо.
Въоръжени с електрически фенери, опънахме платна към призрачното царство. Фоайето е осветено, но странно, светлината не намалява усещането за запустялост и забвение. Мъртвешка тишина. Качваме се по стълбите и стигаме до дълъг коридор, безлюден и тъмен в дъното. Никой. Нищо. Потръпнах от ужасното усещане за обреченост, което предизвикваше в мен дебнещата пустота на сградата. Отваряхме вратите една след друга и всеки път бях готова да видя нещо чудовищно, свръхестествено. Тъжни самотни врати, неотваряни никога от обитатели.
недовършена стая в третата вила
Фенерите ни кръстосваха лъчи, докато осветяваха ивици от стените и тавана. Дали някога тук ще живеят хора… И какво е накарало строителите да оставят недовършени половината стаи и да избягат. Не ще да е само липса на средства, както ми обясняваха преди това.
Не изглежда като лунапарк извън сезона, който е потискаща гледка и винаги там се случват ужасяващи неща, а като място, изоставено от живите и обитавано от незнайни тъмни сили. Погледът към улицата попада на осветени от лампи болнични бараки от американско време. Също изоставени. Сега те гледаха със зарешетените си прозорци тихи и смълчани като сърце между два удара.
болнични бараки, снимах ги на другия ден от хотела
Времето спря своя ход, облегна се на оградата отсреща и си почина. Душно се стеле лепкава тишина, тя ни обхвана като усукана лиана и заслушани в нея, чувахме ударите на сърцата си. Камбанен звън в черна нощ. Мислите ми нямаха нищо общо с бодрия разговор за ежедневни неща, който водех с младежа. Ако в този момент изскочеха крадци, щях да въздъхна облекчено – все пак живи хора.
Нямаше дълги безумни въздишки като последния дъх на смъртник. Вместо това обаче иззад една затворена врата на третия етаж се чу ясно детски плач, на дете около три – четиригодишно. Изплака два пъти и зачака за реакция. Спогледахме се с Джей Си, лицето му се смени, и той чуваше същото, но замълча. Странно защо, но този звук не ме изплаши, само събуди майката в мен. Промъкна се като крадец в душата ми тревога за всички бедни създания, чиито измъчени души бродят наоколо безутешни. Едва доловима болка, подобно на повей на бриза в жежка тропическа нощ. Запазихме някакси привидно спокойствие и тръгнахме обратно, без да ускоряваме крачка. Всеки искаше да покаже на другия колко е смел.
Когато слязохме долу, и двамата спряхме. „Чу ли това?” – „Да, детски плач” – „Няма никакви деца в сградата!” – категоричен е той. Над широката поляна пред вилата тегнеше присмехулна тишина. Дори прозаичната жаба, която се прибираше от нощен лов по пътеката, ни изглеждаше подозрителна – дали не е дегизирано мистериозно същество; снимах я за всеки случай.
в отточната тръба бляскат очички
И аз имах трето око като малък, също като Рон – заразказва сломеният от преживяното младеж и гласът му притъмня. – Много ме измъчваха гледките на сновящи наоколо призраци. Тогава баба ми го затвори като го замаза с олио. Настъпи спокойствие, но за кратко, защото вече не ги виждах, но продължавах да ги чувам… Мисля, че не всички са зли, някои са добри и дори ни помагат… Благодаря ти, Натали, благодаря за куража.
Още два пъти ходих за дружина в извънземната вила, мрачната къща на Дракула, както се шегуваме, докато Джей Си реши проблема като просто престана да се качва на последните два етажа.
И околността отвъд оградата си е зловеща, дори и през деня /нощем не бих посмяла да се разхождам там/. Стопаните отдавна ги няма, преплавали са Голямата вода на път за дома.
входът на ресторант Холивуд
залата на Холивуд
стълбите към масите на открито
някогашни казарми
навесът пред спалните помещения
Изоставени американски казарми и ресторанти за военните, днес почти погълнати от разкошната джунгла, тя има навика набързо да изяжда всичко, което ѝ се изпречи на пътя. Особено предизвикателно и загадъчно изглежда самотното голямо огледало на една от стените, с лице към дърветата, в което са се оглеждали самодоволните морски някога, а сега поглеждат само маймуни, змии и папагали. Или пък е вход към един незнаен свят…
огледалото към този свят
По-късно чух безброй истории за срещи с призраци в хотела. Други пазачи са чували същото дете от третия етаж да се смее или да вика някого. Миналата година оплакванията от почиващи зачестили толкова много, че управителят, видял се в чудо, поканил свещеник да се справи с тази напаст. Дошъл той, ръсил със светена вода навсякъде, казал подходящи молитви и си заминал. Привиденията се събрали на съвещание и решили да останат – това е техният дом. Сега живеят паралелно с живите и се стараят да не си пречат… Смърт няма. Съществува само преход между два свята.
По този повод научих и за многобройните народни вярвания на филипинците, но за това – в следващата част.
Към Филипини (14) – Празници и Пълници
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева