Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Попаднах на чужда територия, която впоследствие, разбрах- беше и моя. Някои мои представи, дълбоко скътани в мен, се сбъднаха при срещата ми с чужденци в космополитния и съседски нам Солун по повод гостуването ми у приятелка. Сблъсках се с културата на няколко народа, усетих и близост и чуждост, което промени нещо в мен – накара ме да стигна до констатацията, че хората сме различни откъм нрави, физика и манталитет, но еднакви в потребността си от загриженост, внимание, обич. В солунските улици имаше и филипинци, и украинци, и руснаци, и негри, и индийци, и гърци, и българи- и всички те оцеляваха по различен начин, всеки според възможностите си и обстоятелствата.
Солун
Филипинките работеха като прислуга, изглеждаха мили, кротки, усмихнати, но с някаква тиха умора в очите, подобно българката през Възраждането, вършеха нещата с отговорност и стоицизъм без да се оплакват (поне това разбрах при разговорът ми с една от тях, съседка на моята приятелка). Каза на развален английски, но перфектен гръцки, че е в Солун, заради единия хляб. В момента учех английски, а гръцки въобще не разбирах, та това разбрах от превода на приятелката ми. И от още нещо- излъчването и жестовете на Лиля, така се казваше филипинката. Беше закръглена мургавелка с трапчинки на бузите, която след всяко изречение се усмихваше, макар от очите й да струеше умора. Това, което ме развесели и озадачи едновременно беше едно “тенкю, тенкю”, коeто тя изговаряше след всеки мой въпрос или отговор.
Помислих си тогава: някои хора са благодарни по принцип, благодарни за вниманието към тях, такива хора ми приличат на светци, независимо от коя националност са, понеже съм срещала и българки такива – баба ми например, за която всички хора бяха добри и поради тази причина се усмихваше на всеки.
Бялата кула в Солун
Индийките продаваха понички из центъра с типичните за тях дрехи и точки между веждите. Вървяха гордо изправени, не подканяха клиентите, но дали заради атрактивното им излъчване, или заради евтината цена, имаха доста купувачи, мислех си тогава. Впоследствие, когато си купих поничка, разбрах, че е заради качеството на стоката. Имаха невероятен вкус не бяха така мазни като нашенските и гръцките. Явно индийките владееха някаква тайна технология, която примамваше купувачите. Обещах си някой ден да я разгадая и направя индийски понички у дома.
Украинките продаваха, предимно, нелегални цигари на пазарчето на площад “Аристотел”. Не ги вадеха от кашоните, но само при въпроса “Хев а сигарет?” те подканяха любезно с едно съзаклятническо намигване към съседния вход на блока и ти предлагаха стоката си на перфектен гръцки. Колко по нешенски изглежда всичко, мислех си тогава с едно весело настроение. Разликата беше, че те, всички, и украинци, и филипинци, владееха гръцкия до най-малката тънкост, а не виждах защо, тъй като гърците са и англоговорящи. Навярно от уважение към територията, на която са, казах си мислено.
Солун, площад Аристотел
Българите в това отношение сме заклети “националисти”, с малки изключения, дотолкова, че се дразним, ако някой не разбира езика ни, макар и да сме в друга държава. :) Имам предвид произведението на Алеко “Бай Ганъо”, иначе и сред нас, мисля, има антиганъовци.
Забавни музиканти на площад Аристотел
Афроамериканците, от тях видях само от мъжки пол, изглеждаха жизнени, едни такива забързани и ефирни. От разминаването с тях по площада ми се повдигаше настроението обаче. От приятелката ми разбрах, че били в Солун заради образованието. Да, бяха все в студентска възраст и с някакъв купонджийски дух. По това приличаха на тийнейджърите ни, макар от тях да имаше и на по 40 години, които физически въобще не им личаха. Един от тях случайно в бързината без малко да ме блъсне, но веднага мило с един трепет в гласа ми каза “Сори, сори, лейди”, което ме трогна до неузнаваемост – в БГ рядко случвах на подобни екземпляри в тийнейджърска възраст. :)
Арката на император Галерий
Гърците – ми някак, против насадената ни от родители, баби и дядовци, представа, че са снобари и дебелаци, ми се видяха снажни, образовани и мили. И нещо, което ме изуми и дълбоко разтърси, навикът им да се кръстят, минавайки покрай църква. Това разбрах като пътник в автобусите им- всички, на почти през спирка, се кръстеха и шепнеха нещо тихичко, защото храмовете в Солун бяха на всяка крачка, улиците, площадите им- носеха имена на светци. Този народ, има вяра в Бога, казах си, ще се оправи и с най-върлата криза.
Ротондата Свети Георги в Солун
Храм Свети Димитър, Солун
Българите – е, бяхме си по нашенски сякаш в гръцко: от една страна, ромите ни, които бяха превзели територията на просяците и се справяха перфектно със занаята си, дори и в друга държава, от друга страна- жените ни, които се бяха вписали във всеки занаят и с гордост и финес го упражняваха, от проституцията до менджмънът и високите постове в йерархията, макар на връщане към Бг (в автобуса) да излъчваха напрежение и отегчение от обстоятелството да работят не за своите си, а за чужди, с едно омерзение към държавата ни, която ги е прокудила далеч от Родината.
Родината, която и на мен ми залипсва на моменти при престоя ми- особено с кухнята си (фасул и шкембе- чорба не бях вкусвала, киселото им мляко беше едно измислено, а супите приличаха на каши в гръцко), особено с необузданите, спонтанни емоции, балкански и недодялани, но за нас си простими някак, с хайдушките потупвания по рамо, кебапчетата, шопската салата, фолклорната ни музика…и пр, и пр.
Римският форум в Солун
Това разбрах, най-вече в къщата, където пребиваваше моята приятелка. Там отпразнувах и 2012-та.
От украсата, сервирането до обноските- всичко беше перфектно просто, такова като по филмите- изискано, чисто, топло, мило, но не нашенско. Слушахме джаз (любима моя музика), липсваха обаче хора и ръченици, ядохме сложни ястия от морски деликатеси, но нямаше таратор например, танцувахме- по двойки и по сами, но някак тихо, схванато и със задръжки, липсваха бурните “Иху,ихууу…ебрееее”. Пожелахме си да сме живи и здрави и пихме шампанско, но без спонтанни прегръдки и просълзени очи- всичко беше премерено и някак без емоции.
Навярно затова като пътник в автобусите гръцки, а и из улиците им, при всяко мое несъзнателно “Йееес”, което звучеше по балкански предполагам, хората ме поглеждаха състрадателно, но с любов. Даже на два пъти ми намаляха от сметката, заради него. Едни мили продавачки, които някак ме харесаха ли, що ли, но ми казваха “едното е толкова пари, а другото е подарък за вас, мис” с искрящи и пълни с топлина очи. До преди това се притеснявах да говоря английски. Когато трябваше да си поръчам фрапе по кафенетата им, изгубвах и дума и ума, поръчаше приятелката ми. Тя знаеше, че знам елементарната фраза на инглиш, но се смущавам, та ми рече “Какво те притеснява, давай, говори, техният английски е по-лош и от твоя”, та ми вдъхна кураж. Не беше по-лош, разбира се, но почувствах приятелско, родно рамо, което въпреки че, по чужбина българите смятат, че не съществува, ми даде сила. И проговорих на чужбински- сервитьорите ме гледаха въпросително, но с разбиране ме изчакваха, питаха отново какво желая и накрая усмихнати, ведри ми носеха поръчаното с хиляди извинения, ако са объркали и с едно топло кимане, придружено с топла влага в очите.
“Любовта на всички езици, няма нужда от превод”, ми каза собственичката на едно от кафенетата, при раздялата ми с Гърция. Бях се спряла пред детенцето й, 3-годишно момченце, и му помагах да се качи на количката си. Беше толкова сладко, крехко и невинно, че единственото, което си помислих в този момент бе да му помогна (беше инвалид – едното му краче бе по-късо), без да мисля гърче, филипинче или украинче беше. Оказа се българче, което още не знаеше български. Та такива ми ти работи, и близки, и далечни, които ме накараха обаче да си мисля, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде нещо, което винаги съм знаела, било е в мен, но ми е било нужно време и среща с друг свят, за да имам куража да го изрека на глас.
Автор: Мариела Соколова
Снимки: Мариела Соколова