Филипините (7)- По пътя към Манила

Към Филипините (6)- Пастолан

ДЕЦАТА НА СЛЪНЦЕТО

Това не е бергенският дъжд, който вали хладно и методично, със завидно упорство цяла година, без отпуска и денонощно. Равно, равно… Филипинският е дъжд със съвсем друг характер – много по-емоционален и избухлив. Както се развилнява, така и бързо му минава, без сянка от злопаметност. А е и топъл, както въздухът и земята, която го попива. Мусонен. Не е подтискащ, нито скучен – кара те да мечтаеш за пътешествия, след като спре. Дробовете се изпълват с тръпчиво – сладостния мирис на цветя, мокра зеленина и земя. Понякога вали и през слънце, като на шега, колко пъти вече дяволът се жени. Но в някои дни влагата, примесена с жегата, създава усещането, че сте потопени в горещо лепкаво желе… Често силен вятър възвестява началото, небето почернява и се спуска заплашително ниско. Гръмотевиците трещят достатъчно дълго, за да внушат страхопочитание сред земните твари. След увертюрата и първите едри капки, пороят се хвърля безстрашно надолу като водопад. Непробиваемата водна стена се лее с часове, след това също така внезапно спира и слънцето се усмихва: „Разбягахте се, нали? Спокойно, тук съм, няма да ви изоставя.” И това се повтаря всеки ден – от юни до ноември. Стигна се дотам, че ако не вали два – три дни, се затъжвам…


Но не навсякъде е така. Тук сме закриляни от планините Редондо, Сусонг Далага /в превод от тагалог Момини гърди/ и Балинпуйо. На други места обаче нямат този късмет, природата показва зловещото си лице и откъм Тихия океан често ги връхлитат тайфуни с трагични опустошения… В средата на юли през Филипините премина тайфунът Гленда – първият за сезона. Скоро очакваме Хенри – вторият. Докато премине цялото страшно сборище – към 20 такива свръх бури, ще мине и септември.

За щастие Гленда ни удари с опашката си само, но от Манила прибра двадесет човешки живота… В нашата провинция Замбалес се задоволи само с изтръгнати дървета и наводнени къщи. Високата зелена стена на джунглата проредя – откриха се прозорци от падналите дървета, корени сочат към небето… Вятър с бързината на мисълта и водопади – няколко часа. Хората се молят на божията милост, защото нямат друго оръжие срещу стихиите. Свикнали са и очакват всеки нов удар с горчива обреченост. Евакуират се хиляди хора, но все пак не минава без жертви…

Вали на поразия… В Олонгапо улиците редовно се наводняват, полуголи деца скачат радостно във вода до кръста, наслаждавайки се на топлата баня.

Но на излезлите от тяхната възраст не им е толкова весело, чудят се как да преплуват, за да стигнат до целта си. А тук, в Свободната зона, американците са направили прецизна отводнителна система за своята военна база, вече бивша. Иронията е, че тя е свободна само за тези, които живеят в нея. Филипинците извън Зоната се подлагат на полицейски проверки на подстъпите към Района на богатите и трябва да имат основателна причина да влязат – например да работят като хотелски персонал. Трябва да докажат това с карта, която показват на поста. Втората ирония е, че американците отново се завърнаха, или поне военните им части – след 23 – годишно отсъствие…

Когато вали дълго и се събере повечко вода, от високото се смъкват с нея всякакви влечуги и земноводни. Градинарят изкопава трапове – капани за вараните, така хвана този на снимката, охранен е, ще му вземе едно 300 песо на пазара (десет лева). Водният варан е вторият по големина гущер в света след комодския, достига два метра дължина. Мускулестото му тяло завършва с мощна странично сплескана опашка, която използва за бой, а и за да пори водата. Съскаше заплашително и отчаяно, докато градинарят го отнесе нанякъде с вързани крачета…

По тъмно гръмва мощният мъжки хор на жабите бик и напълно засенчва квакането на по-обикновените жаби. Звукът е нещо средно между оркестър от контрабаси и зимна виелица, която ми звучи много уютно в жегата. С него мъжете си търсят дами, но изглежда са толкова много, че жените никога не достигат и винаги при силен дъжд ще чуете плътното им и монотонно бучене. Заради него носят това респектиращо име. Въпреки агресивния си характер жабокът бик е много грижовен баща. Той пази яйцата, скривайки ги в гласовата си торбичка, като ги гълта. Щом се излюпят поповите лъжички, той ги пуска на свобода и следи дали са в безопасност. Жабешките бикове ядат всичко, което няма първо тях да изяде. Живеят до тридесет години, ако не ги хване някой филипинец за храна…

Всяко създание, всяко насекомо или животно има своето неповторимо място в живота. Те са точно толкова важни, колкото сме и ние.

Но тогава беше април – разгарът на лятото, наближаваше Великден. Тази година нашият и римокатолическият празник съвпаднаха. Умувахме с Полин как да го посрещнем в Манила, където тя живее със семейството си.
– Няма да са отворени музеите – предупреждава ме, – а само църквите.
– Ами чудесно, ще видя тях.
Взеха ме с колата рано, както обикновено. Не ние хващаме пътя – пътят хваща нас, мен поне ме е хванал здраво…

Добре, признавам, Антонио, лятото ви е по-горещо от зимата. Зимният термометър се издига на не повече от 32 градуса, а летният преминава спокойно 42. При това в Субик има лек намек за полъх откъм морето, а в Манила – нито следа. Най-хладното място в цялата страна е град Багуио, високо в Кордилерите. През 1903 той е определен за лятна столица и правителството се прехвърля там през април и май, за да избегне жегите в низината.


Слънцето стана, и аз след него. Днес е 18 април – Добрият петък от Страстната седмица, по нашему Разпети петък. Малък куфар за три дни и зареден фотоапарат.

Паоло и Полин са весели и радостно възбудени от предстоящото пътуване. Ще ми покажат столицата – техния роден град, и то точно на този светъл за всички християни празник. Когато са двамата, шофира Паоло – той е kuya – баткото, който се ползва с голяма власт и авторитет в многобройното филипинско семейство, почти като втори баща. Така, както Полин е ate – най-голямата сестра, тя е заместник – майка. Грижи се за по-малките си братя и сестри и носи отговорност пред родителите си, като така се подготвя и за майчините си задължения. Самите те впечатлителни и любознателни младежи, приятелите ми спираха навсякъде и ми обясняваха всичко, което ме интересуваше.

Пътувахме около час, когато стигнахме един стръмен разклон. Вниманието ми беше привлечено от групичка хора, спрели под едно дърво на сянка. Необикновено беше това, което носеха двама от тях – огромни тъмночервени и черни кръстове. Слязохме от колата, блъсна ни в лицата страшната жега и ни взе дъха; зачакахме да наближат странниците. Скоро се изравниха с нас и продължиха, без да ни обръщат внимание.

Настъпи тишина – тишината на изненадата. Двама млади мъже носеха дълги пурпурни роби, пристегнати в кръста с въжета. Единият беше бос. По един водач държеше другия край на въжето и го подръпваше, насочвайки младежите по пътя – те не го виждаха добре, тъй като лицата им бяха напълно покрити с червени кърпи, завързани на тила. Не ги виждах и аз, можех само да си представя колко изтерзани бяха и как потта се стичаше по тях.

Полин ги попита откъде идват и с лека усмивка, по обичая, ми предаде, че селището им се намира на един час път с кола от тук, Паоло се хвана за главата уплашен – тези хора са тръгнали пеша още през нощта… Филипинският обичай повелява, когато се говори за нещо страшно или болезнено, за болест, смърт или бедствие, човек да се усмихва – така повдига духа на другите, които го слушат и заедно си дават кураж, и превъзмогват мъката. Усмивката скрива много неща – страх, болка, мъка…

Моите спътници знаеха за тази традиция – самобичуването през Добрия Петък, но за първи път виждаха това на живо. За тях също беше травмираща гледка.

Откакто съм в тази страна, попадам непрекъснато в различни епохи, като че ли съм в машина на времето. Бях в Каменната ера, сега съм в Средновековието и едновременно във времето на разпъването на Спасителя….

Тръгнахме с Полин като зомбирани след тях. Къде ли отиват… Паоло ни следваше бавно с колата и когато жегата ставаше болезнена, ние влизахме за малко при него да се охладим. Отдолу се изкачваха по склона нови и нови групи млади хора – пак така – дълги роби, лица, закрити от червен плат и дългите кръстове, подпрени на рамената им, а краят им, вече изтрит с годините, се влачи по асфалта. Мълчат и вървят. Току някой се свлече и коленичи, треперейки от умора, или пък седне на земята. От време на време приятелите им, които иначе ги подкрепят по тежкия път към Голгота, ги удрят с пръчки, за да подсилят мъките им. Без злоба, като нещо, което се разбира от само себе си. Помагат им в постигането на целта.

Поставила съм си предварителната задача да преодолея предубежденията си и да пристъпвам към различната култура и нейните носители с отворен ум и непредубедено, да подхождам към екзотичното и дори екстремното със съпричастност. Но това е нещо, което не разбирам. Как да се отпусна и да наблюдавам активно като гледката ми причинява болка. Какво правят тези младежи, защо се подлагат на това страдание; имитират Христос ли…

Накрая реших, че за мен са по-важни техните специфични вярвания и убеждения, какво е разбирането им за морал, а не да измервам доколко това разбиране се различава от моето.

Дълго вървяхме сред доброволните мъченици, докато стигнахме един импровизиран навес от пръти и сухи листа на бананова палма, явно подготвен за празника.

Под сянката му ме посрещна неочаквана гледка – сред тържествена обстановка, пред опънато червено платно, седяха на столове, облечени в бял плат, мъж и жена с микрофони в ръце. Пред тях на маса със снежнобяла покривка бяха поставени статуи на Богородица и на Исус, както и Светото писание. Двамата четяха откъси от него за насъбралата се публика, също предимно от млади хора.

Като видя дългоочакваната сянка, единия от страдалците го напуснаха и последните му сили и той се просна без дъх на асфалта с лице надолу, а ръцете – разперени настрани. Фигурата му образуваше жив кръст.

Червената плащеница, потъмняла от пот, покриваше тънкото, изтощено тяло. Никой не се смути от гледката, всичко върви по познатия за филипинците сценарий. Нали и Божият син три пъти е падал, докато изкачи хълма. Една девойка – без да бърза – му подаде шише с вода. Момчето пи жадно и се пооживи. Всички го чакаха мълчаливо да си почине с лица външно спокойни и нищо неиздаващи – като на всички хора от Изтока.

Удиви ме това спокойствие на младата публика и пълната липса на съчувствие. По тях се четеше по-скоро увереност, че така е било вече стотици години и така трябва да бъде – традицията трябва да продължи. А настроението да е празнично.

Но напред ни очакваше още по-страшна гледка…

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева