Морето

Днес въздухът беше оранжев. Не миришеше на нищо, просто беше оранжев, никога не бях виждала такъв. Настроението ми веднага скочи и се зарея в небето, излязох навън, за да видя дали навсякъде въздухът е цветен. Да, цветен е, кехлибарен и леко блестящ – като във филм на Дисни. Минувачите се преструваха, че не го забелязват или наистина не им правеше впечатление; само аз се наслаждавах на гмуркането в трепкащите портокалови вълни…

Едва по-късно разбрах причината – финият оранжев пясък, носен от пустинята Гоби (най-студената пустиня след Антарктика), маскира въздуха по този въодушевяващ начин. Въздушните реки го отнасят чак до Корея и Япония. Усети се и лек хладен повей в горещото лято – прахът отразява слънчевите лъчи и охлаждането е подобно на ефекта при слънчево затъмнение, само че прашните потоци се носеха през целия ден.


След далечната пустинна милувка се спуснах бързо към морето. Отлив е (височината на прилива е повече от три метра).

Израсла съм на морето, детството ми е преминало на брега. Изгреви, лунна пътека, истории за бури, моряци и рибари… В моето семейство има култ към огромната вода; слънчево време и плаж са пряко свързани. Затова и толкова голямо беше стъписването ми при първата среща с пънлайския плаж. Пред него е прочутото водно сливане на двете морета – Жълто и Бохай. За тази единствена в света водна граница вече съм разказала.

Паметникът на водната граница между двете морета - Жълто и Бохай

Дългият мост

и така се носят обувки - в чадър...

Но Море ли е това? Нито цветът му е морски, нито има вълни. Очите му гледат жълтеникаво – кафяво, разстлало се е кротко и тихо като езеро. Жълтата река (Хуанхъ) се влива недалеч от тук и от нейните льосови наноси и то е пожълтяло.

Тракторът избутва лодката във водата

Доста плитко е и в далечината, хората не му се плашат – рибарите са нагазили до кръста с въдици в ръце и чакат неподвижно.

Рибар, нагазил до кръста

На едно място се е скупчила цяла флотилия от стари дървени рибарски лодки. По брега след отлива крачат бавно и замислено, приведени като чапли, хора от всички възрасти, вперили поглед надолу. Газят по мочурливия пясък, осеян с дупки на раци, които светкавично се стрелкат насам – натам. Често се навеждат между водораслите и прибират миди, медузи и всякакви водни животни. Морето е винаги щедро, сигурно затова и не остава никога само…

Мидите са изсипани за сортиране

Уловът е богат

По-надолу двама мъже загребват с вили хлъзгавите зелени водорасли и ги мятат в малки камиончета. Ще ги разстелят направо по асфалта на слънчевите крайбрежни улички, ще ги изсушат и цяла година ще имат за супа. Така видях да сушат и лековити билки пред една частна клиника.

Морето денем е работно място

Тук лесно ще останете насаме със себе си, въпреки оживения плаж. Спокойствието се влива във всяка клетка от тялото ви. Една – две лодки – изкорубени и с прорасла по дъната им трева – са се наклонили под странен ъгъл върху пясъка и са на път постепенно да се слеят с него.

Старите лодки

Всеки е вдълбочен в отработените движения за изкарване на прехраната. Няма да видите излегнати по бански хора да почерняват – това е непозната и вероятно шокираща гледка за местните, най-вече заради презрението им към тъмната кожа.

В търсене на храна

Oпасен мост

Зона за джетове

Ако продължите до края на плажа, ще стигнете скалите, над които се извисява древната крепост около историческия комплекс Пънлай Г – гордостта на града.

Старият фар в Пънлай Г

Скалите под Пънлай Г

Лифтът в Пънлай Г

Над целия залив ехти призрачният звук от старата храмова камбана, която туристите блъскат с един дебел дънер – с ентусиазъм, за здраве…

Неизменната камбана, която се бие с дънер, закачен до нея

Oт тази кула над залива се разнася камбанният звън

Вляво се издигат пъстрите арки пред входа на историческия комплекс „Трите свещени планини” – също много обичано и посещавано място. До него е топлият минерален басейн с няколко вида сауни и водни масажи. Идвам с радост да плувам тук, морето така и не ме привлече…

Арките пред историческия комплекс Трите свещени планини

Маратонките ми оставят леки следи в сбития пясък. Тук новият ден пристъпва по тиха слънчева пътека, но не над морето. А залезът разлива по водата мекото си млечнооранжево, прозиращо някак неуверено през опушеното стъкло на мъглата, вечната омара над града.

Туристи

Учителите са с розовите блузи

Крайбрежен хотел

Стигам до изкуствения полуостров на Осмината безсмъртни.

Схема на Полуострова, вляво се виждат Безсмъртните

Част от Полуострова

Едва на пет години е, но от хиляди години това място е било посещавано от мнозина императори, за да отправят молитвите си за небесен благослов. Вълшебни разкази са останали след императорите Цин Шъхуан, Хан У и Тан Таицон. Най-обичана е легендата за Осмината безсмъртни богове, които са прекосявали морето без плавателни средства. Навсякъде ще видите техни изображения, най-вече скулптурни.

Паметникът на Осмината безсмъртни

Лете се събират много туристи от цяла Азия, но аз го разгледах в един ветровит зимен ден. Вихрушката беше навяла снега там, където в топлото време е тревата. Високата красива пагода се вижда от целия залив. Дълъг каменен мост води до острова с форма на кратуна. От брега не се виждат нито вътрешните езера, нито водопадите или причудливите скали.

Мостът към Полуострова и арката на входа

Нямаше други посетители, така илюзията е пълна. Яростните пориви на вятъра вдигаха вълни в езерцето, обграждащо пагодата. В хубаво време там се излежаваха тюлени и морски лъвове, но сега и те се бяха прибрали на по-уютно място.

Пагодата в езерото

Притичвам, подгонена от вятъра и търся вратата на пагодата. Пробвах няколко, и все заключени. През прозорците виждах едри цветни фигури на яростни зли духове, но как да вляза при тях… Накрая неочаквано една невзрачна странична врата поддаде и ме пропусна в тесен полутъмен коридор. Повървях така, докато видях да просветват запалени малки лампи с форма на лотос. Когато излязох на по-светло, се видях обградена от десетки огромни надвиснали зли духове с разкривени зелени и сини лица… Нищо няма да ти направят, ако не посегнеш към съкровищата, които пазят…

Някои от духовете

А съкровищата – ето това е приказката! Колко нефрит, порцелан, коприна и лакирано дърво под формата на вази, скулптури, паравани и всякакви фигури. Красота! С крайчеца на окото си забелязах девойка, която дискретно ме следеше, явно духовете пазители не са достатъчни…

Ръчно изрисуван порцелан

Изкусна изработка от рядък вид нефрит

Познахте ли ги? - Осмината безсмъртни, този път върху параван

Част от Безсмъртните, завинаги усмихнати

Цялото въображение на китайския творчески гений беше събрано по етажите на тази пагода. А последният е панорамен етаж с много прозорци и коридор, постлан с килими, който водеше към уютни малки зали за дегустация на чай. Преди да поема по него, се вгледах в посивялото море, излъчващо студ дори през стъклото.

От панорамния етаж на пагодата

Отсреща е стъпил насред водата остров Чандао, по това време пуст и неуютен. На границата на пролетта и лятото над морето се виждат миражи, затова и наричат Пънлай – града на миражите. Но сега е зима – какво прави в оловната вода веселата компания на Осмината безсмъртни, носещи се над вълните… Не им е време, разбудила съм ги от зимен сън… Проследих с поглед своенравните божества, докато се скриха зад острова. Нали са безсмъртни, позволени са им всякакви приумици…

Отново Безсмъртните, този път от камък, се носят по езерото

Още няколко пъти видях образите им, докато разглеждах старинната мебелировка от далечни епохи на малките зали, всяка в различен стил. След като обещах, че ще си купя от техния чай, тънка девойка в традиционно чипао разигра пред мен изящна чаена церемония като ми наля да опитам десетки видове превъзходен чай. За всеки от тях тя обясняваше надълго нещо на китайски, не се разбира, но е приятно да се слуша. Накрая си купих най-красивата кутийка чай с вълшебен аромат, който по-късно напразно търсих по магазините из града…


Излязох със стоплена душа, бях попаднала в дивен свят. Усещането не се повтори никога повече.

Водопадите не бяха замръзнали, а и тюлените бяха излезли да се раздвижат. Но сърцето ми беше вече преизпълнено с красота…

Водопад на полуострова

Тюлените излязоха да похапнат

Навън пак е лято, свечерява се… Оранжевото на залеза се е размило, полека измествано от спускащия се мрак. Тъмно е, вървим с Нини, Никос и малкия Стелиос по посока към скалите, чуваме наоколо и стъпки на други хора. Черните сенки от клоните сякаш рисуват калиграфски надписи върху напечените от слънцето бели каменни плочи. Изведнъж пред нас се ширва плажът, ярко осветен от мощни прожектори, като ден е.

Плажът нощем

Не мога да повярвам на очите си – там, където денем стърчат самотни рибари, сега не можеш да се разминеш от народ – млад и весел. Устремени като пеперуди към лампа, пънлайчани се разхождат по бански на лунна светлина, от луната не се почернява… спокойно… Някои даже се къпят, разбира се, с пояси на кръста, и възрастните също. С тези пояси на кръста те прекосяват града и гордо се появяват край морето по тъмно – време е за разпускане, ще се веселим.

Плажът е развлечение само нощем

Дълги сребърни ивици показват къде се прелива водата на едва забележими вълни по плиткия бряг. Единственото капанче е изнесло маси на пясъка – рядка гледка. Седнахме и ние да си хапнем сепия на шиш, вкусно е. Внезапно Никос трепна: Чу ли това?! – Вслушах се в гласа по високоговорителя, който се смесваше с музиката от заведението. Гласът говореше нещо на китайски, но после ясно и отчетливо произнесе на английски: Пазете се от акули!!! Това беше откровение за Никос, нашия съсед – той живееше в Пънлай от години, но едва сега чуваше, че в морето имало акули! Така и не стана ясно до края на престоя ни – има или няма акули в плиткото море Бохай, вътрешно за Жълто море. Местните жители не бяха на едно мнение: едни яростно отричаха и се смееха с глас, други уплашено потвърждаваха за кръвожадните риби, а трети си признаваха, че никога не са си задавали този въпрос…

Продължаваме по плажната ивица на другия ден. Стигаме до паметника на Осмината безсмъртни, почитани почти като национални герои. Мястото е любимо за снимки, най-вече на младоженците. По целия плаж можете да видите младоженци и сватбари, режисирани от майстор фотограф по много емоционален начин…

Булки чакат ред за снимки на плажа

Тук младоженецът държи букета

Ох, какво направих...

Нататък по улицата са струпани сергии със сувенири и множество малки ресторантчета, чак до входа за историческия комплекс.

Празнична музика се разнесе в нощта – стигнали сме до Летния театър. Имаме късмет да случим на концерт, края му, нищо – пак е хубаво. Песни, народни танци, пъстри костюми, щастливи хора…

Концертът в Летния театър

Основното удоволствие от Пънлай е просто да бъдеш тук – да бродиш по плажа и по улиците, да се смесваш със суматохата по пазарите, да снимаш и да бъдеш част от китайския живот.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева