Нагорни Карабах – дипломатически непризната република, „родена“ след жесток етнически сблъсък

Обикаляйки Кавказкия регион, преди да достигна Иран, отделих близо 2 дни на Нагорни Карабах. Това е дипломатически непризната република, разположена в Кавказ между Армения и Азербайджан. Теренът е преобладаващо планински с малко равнини.

Републиката днес е с арменско население от 150 хил. човека. Територията й е 5 хил. квадратни километра, т. е. 6 пъти по-малка от Армения.
Моето впечатление е, че жизненото равнище е по-ниско отколкото в Армения. Цените на основните стоки са съпоставими с тези в Армения или са малко по-високи. Музеите и забележителностите са безплатни.

Нагорни Карабах разполага с всички държавни институции и функционира като независима демократична държава. Икономиката е тясно обвързана с арменската. Използваната валута е арменски драм.


Пътувайки, усещането е почти като в Армения. Хората не се различават по характер и са също така дружелюбни и гостоприемни. Определено са с голямо самочувствие и са горди с това, че във войната с Азербайджан са успели да победят по-многобройните и по-добре въоръжени азери.

Състоянието на пътищата е доста по-лошо, отколкото в Армения. Има две нови и добри трасета Изток-Запад и Север-Юг, изградени със средствата на целия арменски народ. Малка част от останалите пътища е в поносимо състояние. Има разбити пътища, такива без настилка и обикновени черни пътища.
Към основните градове и към някои от главните туристически обекти има ясни указателни табели, например античния град Тигранакерт. За други забележителности няма никакви указателни знаци, поради което се налага да се спира и да се разпитват хората как се стига до съответното място, например пещерата Азок.

В централните части на основните градове има свободен достъп до безжичен интернет.

Не забелязах никакви следи от престъпност, и в това отношение навсякъде е спокойно. Впечатленията ми от Кавказкия регион са, че там престъпността е много по-ниска отколкото у нас и Западна Европа. Също така спокойно и безопасно пътувах малко по-късно в Иран. Действителността е по-различна от представите, които медиите са създали у нас. По отношение на вандализъм и кражби съм имал сериозни проблеми в Централна и Западна Европа, за разлика от по-бедните страни. В Ирландия хулигани са ми чупили стъклото на колата с бутилка от вино, в центъра на Прага са ми чупили стъклото за да откраднат GPS-а, в Словения са обирали колата, в Норвегия се бяха изповръщали върху капака на двигателя и така нататък.
Отношението на полицаите е аналогично като в Армения: обясняват любезно при запитване, а на дадени места следят за превишаване на скоростта с радари.

Лошо впечатление ми направи поведението на правителствените кортежи. Черни автомобили с висока проходимост, които се движат бързо по тесните планински пътища. Всички коли трябва да спират и да им правят място. Първия ден бях изненадан, когато от завой срещу мен изскочи такъв кортеж, а пилотния джип се насочи срещу автомобила ми и ме принуди да изляза на банкета до канавката. Втория ден пак срещнах такъв нагъл правителствен кортеж, но вече си знаех какво да правя. Веднага отбих в дясно и спрях.

Името на републиката представлява непонятно съчетание от три чуждоезични думи: Нагорни е руската дума Планински; Кара е турската дума Черен; Бах е персийската дума Градина. В превод Планинска черна градина звучи напълно безсмислено. Арменците използват краткото наименование Република Арцах.

Етнически конфликт и война между Арменци и Азери.

Нагорни Карабах е територия, която в продължение на няколко века преди и след Христа е в състава на Кавказка Албания, държава съвсем различна от днешна Албания. След персийските нашествия около 3-ти и 4-ти век от н.е. много арменци се заселват на тази земя, поради което я считат за исторически арменска територия. Значително е културно-историческото и религиозно влияние на Армения върху Кавказка Албания. През последните няколко века там постоянно се заселват азери, които са мюсюлмани. Процесът започва когато Армения и Азербайджан са под персийско владичество. Град Шуша става местна столица и културен център на Мюсюлмански Карабах.

През 1805 година Руската империя завладява региона, много мюсюлмани се преселват в Иран, а пък арменци от Иран се заселват в Карабах. Сблъсъци на етническа основа има два пъти в началото на миналия век. През 1921 година областта е включена в състава на Азербайджан, чието население е с тюркски произход. Тогава това е приятелски политически жест към Турция, където под ръководството на Кемал Ататюрк се извършват революционни промени.

През съветския период много азери се заселват в Нагорни Карабах и в края на 80-те години на миналия век азерското население превишава значително арменското. През 1988 година, още в състава на СССР, започват първите конфликти и сблъсъци между арменци и азери. Дадени са и първите човешки жертви. Напрежението ескалира и въоръжените сблъсъци нарастват. Започва изселване на азери от арменските територии и на арменци от Баку и от други азербайджански територии.
Истинската война между арменци и азери избухва през 1991 година, след разпадането на СССР.

В началота на 1992 година Нагорни Карабах обявява своята независимост като република със столица Степанакерт. Войната продължава до 1994 година. Азербайджанските паравоенни сили превъзхождат 3-4 пъти арменските военни формирования в жива сила и бойна техника. На страната на азерите се сражават турски офицери, афганистански муджахидини, чеченски доброволци (включително добре познатия Шамил Басаев) и наемници от някои бивши съветски републики. На страната на арменците от Нагорни Карабах се сражават доброволци от арменската армия, доброволци от Русия и други бивши републики на СССР.

До пролетта на 1993 година превеса във военните действия е на страната на Азербайджан, след което арменските военни чести предприемат настъпателна офанзива и в поредица от решаващи сражения завземат градове и територии. През януари 1994 година азерските въоръжени сили отново са в настъпление, но през пролетта с контранастъпателни операции арменците изтласкват азерите обратно.

Загубите на двете страни в крайната фаза на войната са съществени. През май 1994 година се подписва протокол за примирие и бойните действия са прекратени. Общите загуби на двете страни са над 30 хиляди убити. Жертвите от страна на арменците са 6 хиляди, а от страна на азерите около 25 хиляди.

В крайна сметка, в конфликта победител става арменската страна. Въпреки численото преимущество на азерите в бойна техника и жива сила азерската армия губи войната. Именно този факт е причина за изключителната гордост на арменците от Нагорни Карабах.

След началото на конфликта (1988г.) до края на войната (1994г.) всички азери от Нагорни Карабах са принудени да се изселят в Азербайджан. Това са няколкостотин хиляди човека, които са напуснали родните си села и градове. Сега техните домове са полуразрушени. Рушат се и паметниците на тяхната култура: джамии, бани, обществени сгради, чешми. Трагична картина.

Когато гледах порутените жилищни блокове в градовете и останките от къщи в селата, където са живели азерите, от чисто човешка гледна точка, моите симпатии бяха на страната на тези изстрадали хора.
Арменците харесват изказването на азерския политик Елмар Хюсейнов: „Ние загубихме войната за това, защото воювахме не за своя земя. Нашите бежанци не желаят да се връщат за това, защото това не е тяхна земя.“.

Сещам се за разговора ми с един грузинец в Тбилиси. Той ме попита в България има ли мюсюлмани. Отговорих му, че една осма от населението у нас е мюсюлманско, останало от времето на турското робство. Обясних, че спокойно живеят с християните и че у нас няма сериозни религиозни конфликти. На обратния ми въпрос дали има мюсюлмани в Грузия, той ме погледна учудено и каза: „Какво? У нас в Грузия мюсюлмани?“, след което направи еднозначен жест с ръка на прерязване на гърлото и произнесе „Хък“. Само си помислих, че тия „диви“ кавказци нямат никаква религиозна търпимост.

За влизане в Нагорни Карабах се изисква виза. Още при изваждането на арменска виза в консулския отдел на арменското посолство в София, един интелигентен и любезен младеж ми обясни какви документи са необходими и как става издаването на виза за република Нагорни Карабах. Следвайки неговите указания, в Ереван отидох в дипломатическото представителство на Нагорни Карабах, попълних заявление по образец, дадох една снимка и си платих таксата от 12 лева. Въпреки че срокът е 3 дни, получих визата веднага. Двете момичета, които ме обслужиха, бяха много красиви. Не пропуснах да им го кажа, за което те любезно ми благодариха.

Следва кратък разказ за някои от посетените места, в хронологичен ред.

Влизане в Нагорни Карабах
Пътят от арменския град Горис към карабахската столица Степанакерт е изцяло планински, но е добре поддържан. На контролно-пропускателния пункт карабахския граничен офицер провери визата, записа ме в един дневник и ми пожела приятно прекарване в Арцах.

Град Шуши
Малкият град (4 хил. жители) Шуши се намира високо в планината, където е било средновековното арменско селище Шушикент. Някога е бил политически и културен център на Карабахското ханство и един от най-големите градове в Южен Кавказ. Азерите са се изселили преди две десетилетия и е останало само арменското население.

Столицата Степанакерт
Столицата на Нагорни Карабах (република Арцах) има 55 хил жители. Азерите са изселени от града през 1988÷1991 година. До 1923 година градът носи азерското име Ханкенди, след което е преименован на името на революционера Степан Шаумян, разстрелян през 1918 година. В града има няколко малки промишлени предприятия, а единственото в републиката летище е на 10 км. северно. Тук са държавния университет на Арцах, театър, музеи, спортен комплекс със стадион, парк, държавни и правителствени учреждения, търговски центрове, хотели.

Аскеран
Град Аскеран е административен център на Аскерански район, а населението му е близо 20 хиляди жители.
Основната забележителност в града е построената през 18-ти век от Панах хан крепост Майраберд.

Тигранакерт
Тигранакерт е построен от арменския цар Тигран II, наричан Велики, през 1-ви век преди новата ера. Тогава са изградени 4 големи града с това име и един от тях се намира в Нагорни Карабах.

Крепостта е построена през 18-ти век от Шах Буларт и сега е реставрирана. Вътре са експонатите на историко-археологическия музей. Посещението на музея, крепостта и археологическите останки е безплатно.

В Тигранакерт се запознах с Артьом, 60-годишен на пръв поглед невзрачен мъж. Оказа се, че той е бивш артилерийски офицер от съветската армия, служил в Хабаровск. След разпадането на СССР се връща и се сражава в Нагорни Карабах от първия до последния ден на войната. Командвал е различни военни подразделения.
С Артьом се изкачихме на една височина, доминираща над околностите. Разказа ми интересен епизод от войната, който и сега ми звучи по-скоро като военен фолклор. Тази височина е била заета от азерски военни части с численост 570 човека, включително три батареи оръдия, една батарея реактивни установки за залпов огън Град, няколко танка и друга техника. При фронталните атаки на арменците азерите ги обстрелвали от височината и жертвите били много. Тогава, през една безлунна нощ трима арменци, въоръжени с по една лека картечница тръгват от три различни страни към азерските позиции. Първо пускат по 2-3 реда с трасиращи куршуми над височината. После на висок глас започват да издават команди за атака на руски език: „Первая рота слева, в атаку, вперёд!“ и т. н. Следват отново редове от трасиращи куршуми над главите на сънените азери. Чувайки командите за атака на руски, азерите решават, че ги атакува редовна руска войска и панически побягват от височината, изоставяйки цялата военна техника.
Попитах Артьом тези трима арменци оцелели ли са през войната. Той ми обясни, че и тримата са живи, отличени с най-високите военни награди на Нагорни Карабах и Армения. Сега заемали високи военни и държавни постове.

Приех с известно недоверие разказа на Артьом. Останахме до късно вечерта с него, с един младеж и двама по-възрастни арменци. Извадих на масата български консерви, а те домашно приготвено кьополу, домашно сирене, домати от градината и домашно вино. Всичко беше много вкусно. Обясниха ми, че ядат и пият само домашно приготвено и не купуват изкуствени неща от магазините.
Като бивши артилеристи, с Артьом си припомнихме един артилерийски марш от времето на Великата отечествена война. „Артилеристы, Сталин нам приказ: Из тысяч грозных батарей, за слёзы наших матерей, за нашу Родину, Огонь, огонь!“ (Артилеристи, Сталин ни заповяда: Заради сълзите на нашите майки, за нашата Родина, от хилядите страшни батареи, Огън, огън! ).
Пренощувах в Тигранакерт, а на зазоряване се сбогувах с Артьом.


Продължих на север по маршрута си.

Мартакерт
Мартакерт е административен център на Мартакертски район, а населението на града е 5 хил. жители. Старото му азерско име е Агдара. По време на войната тук се водят жестоки боеве и разрушенията са значителни.

Ориентирайки се по картата, смятах да продължа покрай язовира Сарсанг и да разгледам два средновековни манастира. Пътят беше означен като първокласен и планирах бързо да мина разстоянието от 60-70 км. до манастира Ганзасар. Да, ама не.

След Мартакерт пътят се оказа без настилка и покрит с обли речни камъни с диаметър 5-8 сантиметра. За половин час успях да измина само 5 километра. Няколко пъти ударих автомобила отдолу по неравностите. Арменците ме надминаваха с техните УАЗ-ки и Ниви. Минаваше по някоя Лада, Волга и Голф. Изглежда не се притесняваха много, че си трошат автомобилите по този път. Прецених, че ме чакат още 10 хиляди километра и е по-добре да запазя здрав автомобила. Завих обратно и след още половин час стъпих на асфалт, където дупките вече не ми правеха впечатление.

Върнах се до Степанакерт и продължих на юг към пещерата Азок, най-известната в региона. Поради липсата на каквито и да било означения съм я подминал, а като разбрах това реших да прескоча до град Хадрут.

Хадрут
Градът е административен център на Хадрутски район. Поради планинския терен районът е слабо населен и в него живеят едва 12 хиляди човека. 350 души от региона са загинали през войната, а 30% от сградите са разрушени по време на бойните действия.

Пещерата Азок
От Хадрут се върнах обратно и след три спирания за да питам открих разклона за пещерата Азок.

В пещерата са открити следи от човешки живот от преди 10 хиляди години. Намерени са инструменти и съдове, ползвани от древните хора. Това говори за богатата история на региона.
Напразно се бях надявал, че може да има някакъв екскурзовод. Само една табелка при входа показваше, че това е пещерата Азок.
Десетина метра навътре имаше преградна решетка, която лесно се прескачаше. Следваха тъмни тунели, в които не посмях да вляза.

С тази пещера завърших разглеждането на Нагорни Карабах.

Август 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Валентин Дрехарски