Самоводската чаршия

Няма друг град в България, където можеш да се снимаш до комините, и то съвсем спокойно. Неповторимото му очарование привлича като магнит. Когато дойда в Търново, винаги намирам какво да видя – той е неизчерпаем и неповторим източник на знания и вълнения.

Една от основните културни атракции на града е Самоводската чаршия. Това е старият пазар на Търново. През втората половина на XIX век, възрожденският град започва да расте на запад от площад “Баждарлък”.

В пазарни дни идвали селянки от близкото село Самоводене и върху постлани направо на земята чергици, продавали зеленчук. Оттам дошло новото име – Самоводски пазар. По тротоара, от фурната до хана на хаджи Николи, пък заставали селянки от Беляковец, които продавали мляко, масло, сирене.

Постепенно около пазара започнали да отварят врати дюкянчета, работилнички и ханове. Днешният архитектурен облик на чаршията се оформя постепенно и се съхранява през годините. Така изглежда днес – високи дувари, старинни къщи с надвесени балкони, малки работилнички на приземния етаж. Всичко това носи неповторимо възрожденско очарование.

Самоводската чаршия

Докато се разхождаш по чаршията, можеш да влезеш в някоя от работилничките и да си купиш красив сувенир. Все още може да се види грънчарска, ножарска, резбарска, работилница за кадаиф, иконописно ателие, тъкачница, шекерджийница, фурна.

В много от работилничките са запазени старите технологии на работа, но майсторите – художници, като истински чеда на днешния век, предлагат истинска вакханалия от художествени стилизации и модерни интерпретации на едновремешните практични и функционални вещи.

На стана – този вечен символ на женския творчески труд, може да се изработи почти всичко, което въображението замисля. За мен това ателие беше най-привлекателното. Помолих обитателката да снимам стана, казах й, че много искам да се науча да тъка, а тя ми обясни, че изобщо не е сложно. Сигурно е така, щом в миналото всяка жена сама е изработвала тъканите за дома си – от платното и кърпите до чергите и завивките.

Повечето от изложените образци са търсения на едно по-модерно световъзприемане и интерпретация на фолклорната култура, че са предназначени за търговски цели, а не за етнографски музеи, но от това чара им не намалява. С тези маски не може да участваш в кукерски игри, но са чудесно украшение на дома. Имам една приятелка, етнографка, тя със сигурност ще има много възражения срещу тяхната близост с автентичните образци, но ако някой ми ги подари, със сигурност ще си ги сложа в хола.

Като видях тези чорапи и терлици, веднага си спомних приказката за келеша и царската дъщеря. Сигурно пантофките на царкинята са изглеждали приблизително така, затова си е струвало да бяга от разкошния дворец.

Самоводската чаршия днес е тихо местенце в шумния и забързан град. По калдъръмените улички някога са трополели каруци и файтони, днес колите си пробиват път с усилие. От тях не може да се разминеш. Въпреки това, атмосферата е съхранена – животът върви с друг по-спокоен темп, или просто така му се иска на туриста, който е в отпуск или ваканция, идва да почине, да позяпа, да си купи нещо красиво.

Долу на булеварда бясно препуска настоящият живот – автобуси, автомобили, джипове, бързане, динамика. Горе – пъстро, цветно, красиво и очарователно, всяка къща, балкон, дюкянче е безкрайна изненада. Докато учех във Велико Търново, много често ходехме да пием кафе на Самоводския пазар, само за да се потопим във възрожденската атмосфера. Стояхме си безгрижно с часове в кафенето със сенчест двор, говорехме дълго, по ориенталски или по интелектуален маниер, все там, и усещахме как умората и стресът от претоварената програма си отиват.

Разбира се, тези посещения не оставаха ненаказани, някак така, без да искам краката ме отвеждаха към фурната, а там изложени купища вкусните тестени изкушения. Сбогом стройна фигура! Утешавах се с професионални аргументи – тестените изделия са съществена част от българската, а и от балканската кулинарна традиция. Срещу това нищо не може да се направи. Симидчета, кравайчета, козунаци, погачи – как да не ги опиташ, а и съм за малко в града, след това ще наваксам с диетата.

Една сграда винаги е привличала вниманието ми, но не бях влизала в нея. Знаех, че това е ханът на Хаджи Николи, знаех и кой е хаджи Николи, няма как да учиш в Търново и да не знаеш това. В миналото е имало и други страноприемници, но е оцелял само ханът на Хаджи Николи. Той е истинско чудо на възрожденската архитектура. Завършен е през 1858 г, дело е на златните ръце на Уста Кольо Фичето.

Това лято ми се отдаде възможност да надникна в „тайните” на хана. Докато си вървяхме уморени след поредното изкачване на Царевец към първата възможна пицария и за по-напряко минахме през чаршията, ни пресрещна един мъж и ни тикна листовка в ръцете. Не обърнах внимание на листовката, защото те обикновено са за мол, ресторант, нощен клуб, пиано бар, а това не са най-неотложните ми „дестинации”. Освен това разпалено обяснявах кой е Никола Пиколо. Любезният човек беше твърд и настоятелен – накрая се вслушах в това, което говореше – канеше ни да видим тракийски съкровища – Рогозенското, това от Могиланската могила и … Боровското. Боровското ли? Че ние сме от Борово! Забравихме пицарията и веднага влязохме вътре.

Когато влязохме вътре, забравихме за съкровищата, покори ни красивата сграда. Вътрешен двор – чудо! Самата сграда е типична за Търново с раздвижената си архитектура. Същинският хан, този, строен от Кольо Фичето е задната триетажна сграда, втората – успоредна на първата е строена доста по-късно – в началото на ХХ век.

Ханът е облегнат на един от многото търновски хълмове – към вътрешния двор има три етажа, а в северната си част, от където се излиза на друга улици – на един. Там в миналото спирали колите със стоките. Към тази северна улица днес води единствената съхранена автентична част от стария хан – дървена двукрила порта.

Най-голямото бижу е фасадата на втория и третия етаж с открити галерии и сводове. Изтеглих тази снимка от интернет, защото аз нямаше как да направя такава, а на нея се вижда отлично плетеницата от балкончета.

Неповторимо преживяване е да се разходиш по тях, между другото те са с лек наклон към вътрешния двор – много странно усещане, като че ли се плъзгаш към красивия парапет.

Няколко думи за собственика на хана – Хаджи Николи х. Димов Минчоолу – български търговец и поборник за самостоятелността на българската православна църква. Хаджи Николи е роден в Търново през 1826 г., между 1853 – 1856 г. се премества да живее в Цариград. Това се налага не само заради търговските му дела, а и заради подетата борба на търновчани с владиката – грък Неофит. /Неофит е доста зловеща фигура във възрожденската история на Търново. Но от неговите „злобни” дела произтекло нещо хубаво. Докато Неофит „царувал” в Търново, за даскал в търновско школо се главил П. Р. Славейков, тогава бил на 16 или 17 г. Младият поет написал присмехулна песен за владиката, а той го затворил за наказание в кокошарника. Там имало кокошинки, които не оставили младият поет да дремне. Вечерта дошъл един дядо и донесъл на Славейков малко маслинки, кора хляб и стомна с водица. Старецът съжалил младежа и решил да го поучи с народна мъдрост – „Да би мирно седяло, не би чудо видяло”. Славейков признава, че тогава, в кокошарника, му хрумва идеята да събира пословици, поговорки, гатанки и др. фолклорни образци./

Хаджи Николи е от онези позабравени български търговци и възрожеденски деятели, които са далече от революционните заслуги към отечеството, но затова пък, от тези, които са вложили сили и средства в борбата за отстояване самостоятелността на българската православна църква. През 1857 г. владиката Неофит е отстранен, но борбата от местна търновска инициатива неусетно преминава в борба за автономността на българската църква. Хаджи Николи работи за тази идея до 1870 г. – до издаване на фермана за българска екзархия.

Интересна и типично българска е съдбата на този достоен възрожденски деятел след Освобождението. Хаджи Николи се завръща в Търново през 1879-та, чакат го години на лишения, разорение, липса на средства, отказана държавна пенсия. Умира в немотия през 1892 г. За личния му, търговския и обществен живот остават малко свидетелства – малко писма, биографична книга, издадена през 1907, и ханът, построен за склад на стоката му от Никола Фичев. Днес името му се знае и споменава повече заради сградата.

В каменните стаи на този хан Хаджи Николи складирал манифактурни стоки, внасяни от Западна Европа и Близкия Изток, освен това събирал стоки, произведени от местни търновски майстори – чохаджии, коюмджии, бакърджии и др. През годините съдбата на сградата е толкова нелека, колкото и на нейния собственик. Помня, че докато учех в Търново, обществеността се вълнуваше от факта, че сградата се руши и Търново ще загуби последния оцелял възрожденски хан.

През 1992 г. сградата е реституирана, през 2006 г. е купена от пенсиониран американски бизнесмен, в ремонта й са вложени 2 млн лв, през 2010 г. тя придобива настоящия си вид и печели наградата „Сграда на годината”, в категорията за запазване на националното архитектурно наследство. Щастлива развръзка! Днес в нея освен търговска част, има множество изложбени зали, в които се настаняват различни експозииции. Едва ли щях да вляза в скъпия ресторант, но виж съкровищата бяха голямо предизвикателство.

Срещу скромната сума от 5 лв /3 лв – за група/ успях да разгледам няколко изложби – на тракийските съкровища, на икони от Варненската катедрала, самостоятелни изложби на търновски художници. Така тракийското наследство стана повод да вляза в красивата сграда за едно незабравимо преживяване. Разходка в миналото е любимият ми лайтмотив, но никоя не ме е правила толкова радостна, очарована и удовлетворена. За два часа научих толкова много, а разказах толкова малко, но какво да се прави – емоциите изтощават.

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева