Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Това беше първото ми пътуване до южната ни съседка, в Турция дотогава не бях ходила. Одрин видях само за един ден- посетих го по време на една екскурзионна дестинация за уикенд. Градът е западният вход на Турция за Европа, първата спирка на гостите на тази страна на два континента. Разстоянието от моя град до Одрин е по- малко, отколкото до София. Затова тръгнах така, по комшийски. Разположението на града е на стратегическо място- близо и до България/ на 20 км. от българската граница/, и до Гърция/само на 7 км. от гръцката граница/. Чувствах се наистина като у комшии- навсякъде те посрещат приятелски, свикнали са непрекъснато да общуват с много гости българи. Винаги, когато за първи път отивам някъде- у нас или в чужбина, търся да усетя атмосферата на града, вкуса на живота му. Градът ми хареса още от пръв поглед.
В Одрин знаех, че ще намеря много български следи от миналото, затова тръгнах с усещането колкото за гостуване у съседи, толкова и за връщане у дома. Предварително си припомних историческа информация, за да съм по- добре запозната къде отивам и какво ще видя.
Одрин е разположен върху земята на Тракия. На мястото на старо тракийско селище римският император Адриан основава града, който естествено носи името Адрианополис/ Адрианопол. И до днес старите хора използват името на турски- Едирне. От 1369г. градът е в пределите на османската империя и е столица до падането на Цариград през 1453 г. Заради стратегическото си разположение той е бил център на десетки битки. Многократно край Одрин българите са воювали- хан Кардам, цар Симеон, цар Самуил, цар Калоян- градът е обсаждан, превземан. В по-новата ни история от особено значение са боевете през Балканската война, когато е извършена първата бомбардировка от български самолет/ октомври 1912 г./ и градът е превзет от българските войски. След Междусъюзническата война той вече не е дом за многото живеещи там българи, затова след 1913 г. не функционират българските мъжка и девическа гимназии, а от няколкото църкви са запазени само две- българските места в Одрин, които с интерес очаквах да видя.
Богатата история на града е илюстрирана с множество интересни исторически и културни паметници от различни епохи. По пътя още със стъпването на турска земя силно впечатление прави „присъствието“ на личността на Кемал Ататюрк. Навсякъде /още на граничния пункт/ по пътя могат да се видят негови портрети, фотоси, паметници др. Наричат го бащата на турската нация/Ататюрк/. Предопределеността му да остане в историята е заложена в името му- Избран/ значението на рожденото му име Мустафа/. Кемал/ зрял, съвършен/ го наричат съучениците му заради успехите му в училище.
Ататюрк има много заслуги за Турция- реформатор, военен деец и политик, писател, основател на Република Турция и неин пръв председател на Парламента (1920-1923), министър-председател (1920-1921) и президент (1923- до смъртта си в 1938). Бил е военно аташе в София, голям приятел на България. Негови са думите, поместени в българската преса в 1931 г.: „Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция”.
Връзката му с българите има и интимен характер. Ататюрк никога не е криел любовта си към българката Димитрина Ковачева, признава, че у нас е оставил частица от своята младост. Драматичен, интересен е личният живот и на двамата, но съдбата не ги събира. Заинтригуваният читател може да потърси информация и да проучи много любопитни подробности по тази тема.
А ние вече сме в Одрин. Градът ни посрещна в мъгла, но това не попречи на настроението ни. За съжаление снимките не станаха много качествени, но пък са автентични.
Символът на този град е джамията Селимийе/ Селим джамия.
След панорамната обиколка на града избрахме първият обект за посещение да бъде прочутата джамия на султан Селим II. Тази величествена постройка е вече на 436 години и е дело на най- големия майстор архитект и строител от онова време- Мимар Синан. Когато Селимийе е завършена, нейният „автор“ е вече на 85 г. Негово дело е и джамията в София. Красива, впечатляваща е на вид Селимийе със своето архитектурно решение.
Специалистите ще кажат- функционална, с отлични пропорции, оригинална- във вътрешното пространство/ побира 5000 души/ липсват подпори, което дава възможност ясно да се наблюдава красотата на купола.
Любопитна гледка е щраусовото яйце, което предпазва във високото 43 м. помещение да се образуват паяжини. Джамията се слави и с най-високите си в Турция минарета- почти 71м./данните са различни/. Те се извисяват над града и са се превърнали в символична гледка, която се вижда от различни краища на Одрин. По площ вътрешното пространство на джамията е колкото площад „Народно събрание“ в София. Всеизвестна е и друга нейна слава- 999- те прозореца.
Всеки, който посети Селимийе, научава легендата за нейния строеж. По проект джамията била изградена с 1000 прозореца- внушителна като идея, изпълнение и гледка. Но за тогавашните поклонници на вярата произношението на цифрата се приемало за невпечатляващо, кратко. Много по- ефектно звучи „джамията с деветстотин деветдесет и девет прозореца“ и затова М. Синан променил първоначалното си архитектурно решение и зазидал един прозорец. Друга версия обяснява скриването на единия от прозорците с опасението на архитекта да не го помислят за много богат и алчен. При влизането в Селимийе ни /про/дават найлонови торбички за обувките, другият вариант е да се събуем. Гледката вътре си заслужава.
Следващият обект е доказателство не само за географската ни близост, но и за историческата ни обвързаност. Отиваме към мястото, свързано с геройството на българските войни- битката за Одрин и превземането на града по време на Балканската война/март 1913г./. Оттук гледката е невероятна, но пак мъглата ни попречи да видим отвисоко истинска красота на Одрин. На хълма е изграден мемориален комплекс в чест на Шукри/Шюкрю/ паша, има и негов паметник.
Пространството в бункерите е уредено като музейна експозиция.
Някои елементи от композицията много ми напомняха на експонирането на историческите събития в Плевенска панорама.
Запис на гид на турски език съпровожда обиколката из мемориала.
А сега по българските места в Одрин!
Църквата „Св.Св. Константин и Елена“ се намира в югоизточния край на града, в тих, уютен квартал.
Казаха ни, че наблизо преминава Тунджа и вече се влива в Марица. За съжаление това не можахме да видим. Храмът е построен през 1869г. от родолюбиви българи- преселници от Тракия и Западна Македония. Помни се името на главния майстор- Константин Казака. Паметна плоча, поставена на западната фасада на църквата, пази надписа:
„За слава на едносъщната, животворяща и неразделна троица отца, сина и светия дух с благоволението на негово императорско величество султан Абдул Азис хан започна да се изгражда този храм… на 3 март 1869, а беше завършен на 25 септември същата година… с дарения на българското джелепско народно общество в Одрин.“
Инстинктивно, влизайки в храма, ставаш смирен, по- добър. Тишината и красотата радват душата ти.
Особено силно въздейства иконата на Св. Константин и Елена.
Най-новият знак за времето в това свято българско място е паметникът на Екзарх Антим I, открит през 2010г. Намира се в двора на църквата. А дворното пространство е отлично поддържано, красиво озеленено.
В ранните есенни дни, когато бях там, уютното място ухаеше на дъхав български двор с много цветя. Силно енергийно място в двора е стативът с камбаните.
Скорошната реставрация е запазила и освежила сградата, която не е само църковна обител, а истински храм на българския дух.
На другия край на града, на североизток, се намира българската църква „Св. Георги“.
Храмът е в махалата „Барутлук“, населявана в миналото с много българи. Стилът му ни е познат от строежите на късното българско Възраждане. Строежът започнал през април 1880 г. и завършил за няколко месеца. Всичко се случва с разрешението на тогавашния султан Абдул Хамид II. И до днес храмът е действащ. Разгледахме с интерес иконописта, запалихме и тук свещица. Тук се помещава уникална българска библиотека.
Част от пространството е истински малък етнографски музей.
Чувстваш се като у дома си. Постоянно в храма се стичат много хора. С грижите на много благодетели и на правителството преди няколко години храмът е реставриран. Макар и скромна по мащаб, църквата „Св. Георги“ привлича посетители с уюта и излъчването на църковната утвар.
Това е мястото, което, всеки българин, дошъл в Одрин, трябва да види.
Благодарение на родолюбиви българи и с помощта на правителството през 1995 г. в църквата започва деветгодишна реставрация.
И до днес храмът е добре поддържан.
Не можеше да не си оставим малко време и за разходка по улиците и интересните кътчета на Одрин.
Не толкова за „шопинг“, приятно е просто за разглеждаш, да се спираш пред шарените магазинчета.
Освежаваща е гледката по много от търговските улици- прохлада и красота излъчват малките интересни фонтанчета
А как да подминеш сладкарничките за всеизвестната сладка турска баклава. Тя е задължителният вкусен подарък, който близките очакват. Навсякъде си посрещнат с „комшу“ и поканен да вкусиш, да купиш. Без това не може. На много места по уличките ни посрещат търговци на ядки- цели чували с всякакви лакомства- с лешниците дълго време посрещах гостите си. Накрая пътят на българските екскурзианти минава през Kipa- за характерния турски чай, за други лакомства и подаръци. Никъде езикът и парите не са проблем. Говориш на български и те разбират, домакините сами ползват нашия език. Можеш спокойно да пазариш и с български левове. Дребни доказателства за комшулука.
Не всичко интересно в Одрин може да се види за един ден. Нали винаги в такива случаи сe казва: Да има за какво да се върна пак тук! Заслужава си човек да се връща в този град, защото той е част от историята ни. С това усещане си тръгвам от съседите ни в Одрин.
Автор: Валентина Райкова
Снимки: Валентина Райкова
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от 
Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!