Родопска одисея

Какво се крие в мистичните Родопи? Легенди за тракийски владетели, проспали няколко хилядолетия, гори и възклицания за магнетизма им, символите на вярата, съхранявали, обединявали… природните чудатости, диханието от пасторалните картини… Едно вселенско уединение, което приютява, утешава, размисля дните ти…

Още по криволичещия път от Асеновград, прокрадвайки се на малка предавка в дебрите на родопското туловище, тайнствено и живо, ти се иска да поспреш за минута, да нагазиш до колене в реката от ляво, да намокриш лицето си с това хилядолетно усещане за чистота и да извикаш прероденото си име, олекнало от грижите и съвестта. Отвесните скали, като пазители на портите към Oрфеевите покои, отсяват достойните да бъдат посветени в тайнството и застрашително натрошени се заканват отгоре.

По меандрите на реката въздишат къщурките на Бачково, Наречен, Хвойна, Орехово, Смолян и все по-навътре и все по-навътре… Накъдето и да поемеш няма да сгрешиш. Отворил двери, Бачковският манастир посреща откровено всяка вярваща душа. На тридесетина километра, съвсем в сърцето на планината е Кръстова гора – гората на чудесата, гората на надеждите, където божието слово помилва…

Ние бяхме една дружина ентусиасти, поели към прословутата пещера Дяволско гърло, а открихме толкова много и толкова много не открихме… Всяка стъпка с грубите ни планинарски боти бе стъпка към знанието и едно нескончаемо приключение. Неколкодневното ни скитане из Родопите постави фунадмента на една традиция всяка година да тропосваме планината на шир и длъж и да зареждаме батериите си.

И така… планината ни водеше, а ние й вярвахме… и неусетно маршрутът ни сви към Чудните мостове. Те бяха първата спирка от асфалтираната одисея към Чепеларе.

Не бяха предвидени в плана, но се заинтригувахме защо пък ли са чудни. И когато заизкачвахме скалата, която по-късно разбрахме, че е един от мостовете всъщност, гледката ни запрати над върхарите, изтощи ни с необятност, а боровата горичка в дясно ни удави със спокойствието си.

Чудните мостове

Тези природни феномени бяха сякаш сътворени и изваяни от нечия ръка, толкова бяха съвършени. Притихнали, полузакрили огромните си гладки тела в горската тишина, ни накараха да се почувстваме толкова нищожни пред богинята Природа.

Чудните мостове

След впечатлителното катерене и хилядите светкавици на фотоапаратите ни, на поляната ни чакаше спретната кръчмичка с бунгала, където се настроихме за следвашата точка. Такава точка от дневният ред вече нямаше, защото бяхме като волни птици и отивахме натам, накъдето ни духнеше смолестия ветрец от гигантските борове.

Родопчаните, червенобузести и дружелюбни хорица ни насочиха към Белинташ – вулканичен масив, опакован с мъгли и тайнственост. Дали защото ни казаха, че там се случват странни неща, сякаш че сътворени от чуждоземци или защото си е било тракийско светилище и имаше магическа аура, ние чувствахме че отиваме на много специално място. За да стигнем дотам се върнахме през Асеновград и пак на ниска скорост на тридесетина километра оттам се озовахме до местността.

Макар, че бе слънчево, вятърът режеше лицата ни и искаше да ни откаже. Още отдалече видяхме масивна скала, която приличаше досущ на човешки профил – един горд мъж – пазител или роб?

Върху нея имаше кладенци във формата на очи и интересни белези по камъните – сякаш малки горещи звездици се бяха разсипали върху скалата и бяха оставили миниатюрни езерца… Казват, че било космическа карта. Точно там траките са принасяли даровете си на боговете и Орфей е свирил божествените си музика… Местните твърдяха, че скалата е космодрум на … извънземни цивилизации. Незнам къде е истината, но мястото беше уникално с местоположението си – една скала, заобиколена от върхове, а тя – като център на Вселената. И все пак за мен най-голямото чудо там си остава един достолепен, с огромна корона дъб, единственото широколистно дърво в иглолистната усойна сянка. Оставаш с впечатлението, че трябва да се допиташ точно до него дали да вярваш на скалата или просто да си откъснеш листенце за късмет.

След като оставихме Белинташ на спокойствието на есенното слънце, поехме към първоначалната ни цел : Широка лъка и Триград.

Оказа се, че ще пренощуваме в едно спретнато, в битов стил разбира се, хотелче в Широка лъка. Вкусната храна от традиционните пататник, млин и цедено мляко със сладко от смокини съвсем ни унищожи и предадохме силите си в меките юргани.

Неусетно бузите ни бяха станали румени, досущ като на тукашните – Родопите ни кръсти със здраве и късмет.

На сутринта нарамихме дисагите и с огромни очаквания тръгнахме към Ягодинската пещера, Дяволското гърло и Триградското ждрело.

Като пещерняци, стоически издържахме на постоянната температура от шест градуса в Ягодинската обител, които доста се разминаваха с двадесетте и няколко навън. Бяхме попаднали в странен свят на пещерни бисери, „леопардови кожи”, досущ като в детска приказка, особено когато стигнахме и Новогодишната зала, с шарената елха и с около стотина брака, сключени около нея.

„Дяволското гърло” се предшестваше от Триградското ждрело – високата планина бе разсечена безмилостно от Дяволската река. Буквално бяхме притиснати от този скален свят – ту страшен , ту гостоприемен със зеленината си и птичите арии.

Пред Дяволското гърло имаше струпани групи от желаещи да видят вратата към царството на Хадес, но едва ли и да я пристъпят. Точно там Орфей слязъл да прибере своята Евридика…но не спазил условието да не я поглежда преди да излязат на повърхността и тя завинаги останала на Долната земя.

Дяволското гърло

И ние поискахме просто да надзърнем през портата и да се приберем по живо по здраво. Пещерата коренно се различаваше от Ягодинската. Дали заради преданието и името си или заради тътена на реката, която я прекрояваше, гърдите ни се стегнаха от безименно очакване… Казват, че каквото попадне в Дяволската пещера не излиза.

Прилепите допълваха призрачното усещане… Странно бе и желанието хем да разберем къде ли точно в недрата се губят речните води и хем да искаме да си тръгнем час по-скоро. Огромната зала ни пое в тъмната си прегръдка, а глътката светлина беше някъде много горе, в един процеп, до който сe стигаше по най-стръмната стълба, мокра и хлъзгава…

Оцеляхме, на крачка от Ада, и задъхани приехме слънцето в душите си, а след това си купихме по бурканче боров мед и връзка мурсалски чай от една симпатична бабичка.

Нощувахме в Триград, приятно селце, на километър от пещерата. Конната база с чистокръвни породи ни заинтригува. Музеят на мечката беше доста атрактивен. Едно разбрахме – не бягай от мечката в гората, свий се кротко с ръце върху глава и чакай да си тръгне. Кой ли пък ще се сети в такъв момент точно за тази препоръка?

На следващия ден с абсолютна неохота изоставихме Родопите. Бяхме оставили по късче от сърцата си, но и бяхме взели от широкоскроеното родопско сърце. Имаше толкова много тайни, до които трябваше да се докоснем… Заклехме се, че пролетта е наша и на планината и се помолихме да не ни забрави!

Автор: Деляна Лазарова
Снимки: Деляна Лазарова