Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
„Дни наред след заминаването на християните, всичко което се чуваше през нощта, беше плачът на котките. Те заглушаваха славеите и косовете, плачейки и оплаквайки се…Те бяха по покривите, по улиците, по стените, на бадемовите дървета, в двора на джамията, в гробището на християните, щураха се напред назад, стресирани, самотни, хленчещи. Стонът им беше ужасяващ, плашещ. Лежах на възглавницата и не можех да заспя, разбирах защо плачат в ужасната самота и отчужденост на града” Луис де Берние, „”.
Имало едно време едно градче Ливиси /на гръцки/ или Каякьой на турски/, на западното турско крайбрежие на десетина км. от гр.Фетие /някога Телмесос/, в което живеели десетина хиляди души. На единият баир – гърци с двуетажни къщи, църкви и училища. На отсрещният – турци, с техните джамии, хамами и затворени едноетажни къщи с харемлъци. По средата мегданът и кафенетата. Живеели в мир и разбирателство. Били приятели, женели се помежду си.
Денем турците отглеждали плодове, лозя, животни, а гърците строели къщи и търгували. Жените им шиели дрехи из цяла Турция. И така до края на І световна война. После Гърция завладяла тези земи с повсеместен погром, издевателства и мъчения. След това Турция си ги върнала, по същия начин.
Хората, които векове са живели заедно в мир и разбирателство, били са съседи, приятели, любовници, съпрузи, постепенно се намразили. И била подписана безумната изселническа спогодба. 1200 000 гърци трябвало да напуснат Турция и да отидат в Гърция, и около половин милион турци от Гърция по обратния път. Християните а от Каякьой /наричали ги християни, а не гърци/ не искали да го напускат. Били гърци по произход, но самите те се смятали за отоманци. Повечето не говорели гръцки. Най-добрите им приятели от детските години често били турци. Мъжете седели заедно на мегдана и по кафенетата. Жените ходели заедно за вода и в хамама. Били заедно при раждане, сватби и смърт.
Продължение