Урок в китайското училище

Преди време, Павел Петков участва с “Приключения в китайския автобус” в конкурса за пътеписи, който проведохме. Понеже материалът му много ни хареса, го помолихме да ни изпрати кратък откъс от книгата си за Китай “Децата на дракона”.*

Един майски следобед, по времето, когато живеех и работех в китайския град Нантонг, заместник-директорът господин Хуанг се обади по телефона и с конспиративен тон ме помоли да отида в кабинета му. Понеже това се случваше често и по най-различни маловажни поводи, реших, че най-вероятно ще трябва да подписвам някакви документи, свързани с преподавателската ми дейност, или просто да си поговоря с Хуанг, комуто е доскучало да седи сам в кабинета и е решил да упражни разговорния си английски.

Щом влязох при него, той ме покани да седна в дълбокото кожено кресло до бюрото си, предложи ми димяща чаша ароматен чай, отпи със задоволство от своята и подхвана:
– Господин Петков, ние сме едно от малкото училища в Нантонг, които могат да се похвалят с чуждестранен преподавател по английски. Повечето от останалите никога не са имали, което прави нашата гимназия особено престижна. Училищата в Китай обикновено поддържат помежду си тесни връзки и имат обичай да си помагат взаимно.

Наблюдавах как в чашата ми плуват зелените листенца на чая и се опитвах да отгатна защо Хуанг ми казва всичко това и каква е истинската цел на разговора ни.
– Директорът на средно училище номер пет в Нантонг е решил догодина също да наеме чуждестранен преподавател и иска да види как протича учебният процес в такъв час. Затова той ви кани да изнесете при тях два демонстративни урока с техни класове.

Приех веднага, макар че идеята ми се стори странна. Ако директорът на основното училище наистина искаше да види как преподавам, можеше спокойно да дойде на посещение при нас и да влезе в толкова мои часове, колкото му е угодно, без да му се налага да променя графика в своето училище. Пък и беше ясно, че първи и единствен час с ученици, които не познавам, няма да е особено типичен и показателен. Истинската причина за поканата беше друга, по-прагматична.

Китайските училища получават субсидии от държавата. Колкото повече хора се запишат в дадено училище, толкова повече пари получава то следващата година. Затова между училищата има много остра конкуренция и ръководствата им полагат големи усилия да привлекат колкото може повече ученици и се надпреварват да предлагат кое от кое по-добри условия за живот и учение.

Чуждестранните преподаватели са един от силните козове в тази рекламна кампания, поради което са особено търсени от всички учебни заведения. Повечето англоезични чужденци, работещи в Китай, живеят с приятната заблуда, че са търсени и примамвани заради качеството, което могат да предложат в обучението по разговорен английски, и не осъзнават, че играят ролята на стръв. В това, разбира се, няма нищо лошо или непочтено, защото никой от тях не е сляп и всеки може, при желание, да прецени защо всъщност го наемат.

Точно по тази причина бяха поканили и мен. Появяването ми в Пето училище щеше да произведе силно впечатление на всички ученици, много от които до този момент не бяха виждали жив чужденец. После те щяха да разкажат на родителите си за европееца, който изнесъл урок при тях, а родителите, от своя страна, трябваше да решат, че училището е много сериозно и отговорно, щом му гостува чуждестранен лектор. Това, разбира се, щеше да се разчуе. Авторитетът на заведението щеше да се вдигне, а ръководството постига две цели наведнъж –отмъква от другите училища кандидати за следващата година и придумва завършващите осмокласници да останат тук, вместо да се местят в друго училище.

Нищо не задължаваше ръководството на моето училище да се отзове на подобна молба. Според принципа на взаимната изгода обаче, двамата директори по всяка вероятност се бяха договорили жестът по-късно да бъде върнат на нашето училище, когато се представи удобен случай. Китайската образователна система се подчинява на неписаните правила, които управляват цялото китайско общество. Едно от тях е именно правилото за взаимната подкрепа. За даденост се приема готовността да бъде направена “безкористна” услуга, за която се подразбира, че рано или късно ще бъде върната, не по принуда, а по същия “безкористен” начин. Отхвърлянето на отправена молба се счита за невъзпитано и недалновидно. “Никога не казвай не!”, гласи един от основните принципи в Китай и хората го спазват по-често, отколкото един европеец би си представил.

Затова беше важно, в името на добрите отношения с ръководството, да подходя отговорно към задачата и да се представя възможно най-добре. Разбира се, както често се случва в Китай, и тази акция беше обречена да придобие абсурден привкус.
Подготвих се добре за урока, който трябваше да изнеса пред деца на около 12 годишна възраст. Вечерта преди събитието се порових в интернет, за да намеря най-подходящия план за действие в присъствието на тълпа напълно непознати китайчета с рудиментарни познания по английски и подчертан вкус към безредието. В уречения ден се стъкмих с костюм, избръснах се и се сресах, та да правя по-силно впечатление.

Подпътихме се към портала тежко-тежко, като делегация, четирима души – заместник-директорът господин Хуанг, две млади учителки по английски език и наша скромност. Включването на госпожица Ма и госпожица Шао в състава беше част от тънък замисъл, който преследваше двояка цел. От една страна, да се учат момичетата от чуждестранния експерт, и от друга – да му превеждат пред децата. Чуждестранният експерт в това време стоеше умислен и се чудеше как се е хванал на това хоро.

Точен както винаги, господин Лиу – училищният шофьор и мой голям доброжелател – вече ни чакаше в паркирания пред портала бял микробус с широка усмивка на сипаничавото си лице и цигара между зъбите. Настанихме се важно-важно и колата смело се гмурна в невъобразимото улично движение. Цялата работа хич не ми харесваше.

След двайсет напрегнати минути на оцеляване в безконтролния трафик, най-после стигнахме училището и слязохме с несигурна крачка от микробуса. Пред широкия портал от ковано желязо вече пристъпяха притеснено няколко служители. Щом известиха за пристигането ни, появи се и директорът – дебел, авторитетен китаец с величествена осанка и зъби на птеродактил.

Официалното посрещане Снимката във висока резолюция

Официалното посрещане

Посрещнаха ни толкова радушно и официално, като че пристигаше управителят на провинцията. Пред входа блестеше огромна табела, на която с червени калиграфски букви пишеше на английски и китайски: “Добре дошли, учители от Зиланг!” Здрависах се с всички посрещачи, което отне доста време, защото в системата на китайското държавно образование персоналът не се пести. Докато преминавахме през двора, усетих върху себе си погледите на стотици очи – по всички прозорци на жълтата четириетажна сграда се бяха натрупали на гроздове любопитни ученици, на които появата ми произведе силен ефект. Ако подобен хаос се случи по всяко друго време и децата изведнъж се накатерят по прозорците, докато трае урокът, учителите няма да се поколебаят да вземат най-строги мерки за възстановяване на обществения ред. Сега никой не реагира – предвидливо ги бяха предупредили за пристигането ми, за да може повече народ да ме види и да разказва.

Първо ни въведоха в просторната заседателна зала. Насядахме около кафявата дъбова маса, голяма колкото футболно игрище, и се разговорихме приятелски за най-различни неща. Над нас тихо се въртеше огромен вентилатор и едва доловимо разклащаше листата на декоративните палми, наредени покрай стените.

Домакините видимо се вълнуваха от посещението ни и се разтапяха от любезност, за удоволствие на господин Хуанг, който се усмихваше снизходително и разсеяно кимаше в съгласие с похвалите за училището му. Почерпиха ни с много освежителен гроздов сок, който трябваше да смучем направо от шишетата. На няколко метра от масата имаше старателно приготвени чаши, но домакините толкова се бяха объркали, че никой не се сети за тях.

Разпитаха ме за някои неща – в кой точно български университет преподавам, на колко съм години, женен ли съм, имам ли деца, защо не съм женен, какво чакам още, искам ли да си взема жена от Китай, избрал ли съм си вече и други типично китайски въпроси, а от стената одобрително ни гледаше Дън Сяопин.

Обясниха ми, че ще изнеса два последователни урока, през които да занимавам учениците с каквото искам, стига да е интересно. С това се премина към същинската част, защото междучасието отиваше към края си. Надигнахме се тежко от местата си и се заизкачвахме в колона по един към четвъртия етаж – пръв директорът, най-отзад главният учител по английски, а между тях господин Хуанг и аз като арестанти. Съдбата на госпожица Ма и госпожица Шао беше неизвестна, тъй като те не се виждаха никъде.

Когато ме въведоха в стаята, почувствах как ми се подкосяват краката – вътре стояха наблъскани не по-малко от сто и двайсет деца! Тарикатите решили да съберат заедно два класа от по 65 души, без да ме предупредят! Добре се бяха сетили, защото ако ми бяха казали предварително, нямаше да се съглася на подобно самоубийство. Сега бях поставен пред свършен факт и нямаше накъде да бягам.

Залата беше огромна, а докъдето стига погледът – развълнувано море от ухилени ученически физиономии. Какво да се прави! Усмихнах се насила и влязох с твърда крачка. Учениците зашумяха още повече, радостни, че няма да карат редовен час, а някакъв чуждестранен хахо ще им прави шоу. Директорът се изстъпи гордо, даде знак за тишина и ме представи на учениците на английски език.

Себепознанието винаги е било една от заветните цели на поколения философи и велики мислители. Още в дълбока древност тази задача не е давала почивка на неспокойния човешки ум. Има неща, които човек не знае за себе си, докато не дойде момент, в който му се открият най-неочаквано. Ето, аз например бях честит в тази минута да науча за себе си неща, за които никога не съм подозирал.

Директорът ме представи като учител по английски в училището Зиланг, преподавател в Лондонския университет и експерт по психология и литература! Насмалко да падна… Много ми се дощя да се разсмея гръмогласно, но нямаше как.

Почна се урокът. Бях им приготвил една игра, в която децата трябва да рисуват по дъската и да отгатват думи на английски. Да играеш игра, в която има сто и двайсет участници, не е лесна задача. Мина добре, само дето трябваше да говоря много силно, за да ме чуват отзад, в резултат на което взе да ми дращи гърлото. Урокът беше наблюдаван от почти всички училищни ръководители, тържествено насядали около вратата.

За следващия час ми донесоха огромен ръждясал микрофон, което породи ред нови проблеми. Включиха го в един стар раздрънкан касетофон, за който ме увериха, че е първо качество и прекрасен усилвател. Последното твърдение се оказа съвсем вярно – като втъкнаха в него микрофона и го включиха към електрическата мрежа, от него незабавно се разнесе мощен звук, поразително напомнящ магарешки рев в завършващ стадий. Техникът отскочи като опарен, на лицето на директора се изписа внезапна агония, а моето настроение се повиши значително. Няколко чифта ръце изтръгнаха припряно щепсела от контакта, а директорът се разпореди да махнат касетофона някъде по-далеч от очите му.
Извиниха ми се гузно и ме увериха, че това няма да се повтори. Отвърнах, че няма нищо и че мога да мина и без микрофон, но това вече се беше превърнало във въпрос на чест. Предложиха ми гроздов сок, казаха ми да почакам и след малко направиха нов опит.

Този път внесоха в стаята свръхмодерна уредба с две огромни, отделни тон колони и безжичен микрофон – последна дума на китайската техника. Този път всичко мина успешно и микрофоните заработиха безотказно. За жалост, часът беше вече към края си, така че малко можах да се възползвам от това.

За завършек също ми бяха приготвили изненада. Когато останаха 5 минути до края на часа, директорът взе единия от микрофоните и без да ми е казал нищо предварително, попита класа:
– Да благодарим на господин Петков за интересния урок! Обичате ли английските песни?
Класът (истерично):
– Дааааааа!
– В такъв случай господин Петков сега ще ви изпее една английска песен, искате ли? – и ме гледа тържествуващо.
– Дааааааа! – реве класът.

Страшно ме доядя, задето си позволява да ме поставя в толкова неудобно положение – да ми вика, както циганинът Къдрьо наредил на маймунката: “Хайде сега, покажи, Пенке, как сее брашно стринка Минка!” Как не! Преглътнах си гнева и усмихнато обясних, че с удоволствие бих попял на дечицата, но за голямо съжаление не съм си взел китарата, а без нея, при всичкото си желание, няма как да демонстрирам певческите си умения!

Вижте всички снимки във висока резолюция
__________________________________________
* “Децата на дракона” ви приканва да се потопите в смайващия свят на съвременен Китай. Павел Петков е прекарал там две години като преподавател в местен университет и споделя с читателя своите впечатления. Случките и приключенията, за които става дума в книгата, илюстрират различни особености на китайския живот.
Авторът ви повежда през примамливите и странни улички на китайския град и ви показва хора, места и ситуации, които създават усещането за един съвсем различен свят.

Автор: Павел Петков
Снимки: Павел Петков

Публикувано в категория: Китай . Тагове: , , , , ,

  

6 Коментари

  1. Павел
    Изпратен 06.07.2013 на 19:59

    Благодаря, г-н Йорданов. Всъщност това е откъс от книгата ми за Китай, “Децата на дракона”. Надявам се това да е приятна новина за вас :)

    Поздрави,
    Павел Петков

  2. Руслан Йорданов
    Изпратен 26.05.2013 на 1:05

    Страхотно разказана история :-)
    За хората, които не са стъпвали в Китай съм сигурен че е интересна. Бил съм там седем пъти и съм обикалял много населени места. Повярвайте ми – четох и се смях със сълзи на очите.
    Изречението: “След двайсет напрегнати минути на оцеляване в безконтролния трафик…” ако сте се возили в автомобил в който и да е град в Китай, особено в часовете между 17 и 19, няма как да не прихнете от смях като четете :-)
    г-н Петков, ако напишете книга със същия привкус и умения, а и после някой я филмира
    (в HENDIAN например – бях там като снимаха КАРИБСКИ ПИРАТИ)
    – тази книга би спечелила повече, от колкото ХАРИ ПОТЪР

    Дали китайците ще започнат да пишат на кирилица или не – не знам, но ви пожелавам още хиляди интересни преживявания в тази необятна страна и продължавайте да пишете!

  3. Изпратен 07.10.2011 на 12:11

    На мен ми беше забавно. :)
    Верно ли, че китайците никога не казват “не”? А на неприлични предложения как реагират? :D

    Дечицата / освен многочислени :))) /изглеждат любопитни и весели. Предполагам, че за две години доста си се привързал към тях…

  4. Валерия Костова
    Изпратен 25.01.2010 на 16:24

    Искрено и дълго се смях, четейки този разказ. Защото съм била в Китай и просто си представям описаните картинки. Не съм виждала по – откровено и истински любопитни хора от китайците. Да те огледат от главата до петите, да те пипнат / ако си бял и атрактивен/ си е нещо съвсем в реда на нещата.:)))
    Еле пък, ако си и много учен, като в случая на автора:)))
    Чакам с нетърпение нататък.

  5. Изпратен 24.01.2010 на 20:58

    Като гледам последната снимка, май се е намерила китара?
    ((:

  6. Vaska
    Изпратен 23.01.2010 на 13:12

    Страхотно! Впечатлена съм…Аз също съм учителка , но…по български ,а имам и начална педагогика… Винаги са ме вълнували Япония и Китай… За съжаление, не владея английски… А и…струва ми се ужасно труден… Но…за автора…Явно е , че има чувство за хумор, а и разказва сладичко… Пожелавам му много ЗДРАВЕ и късмет!

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>