Приключения в китайския автобус

Още като зърнах раздрънкания автобус, който изхвърляше пáра като уморен кит, разбрах, че пътешествието няма да е леко. Тогава живеех в китайската провинция Джъдзян и трябваше да пътувам до град Лан Ши, разположен отвъд планината.

Полето и планината

Полето и планината

В Китай пътуването с влак е за предпочитане пред това с автобус, най-вече заради удобството, ако имате запазено място. Независимо обаче че железопътната система е сравнително модерна, удобна и безопасна, влаковете са толкова претъпкани, че често се случва да няма места дори за правостоящи. В такива случаи нямате друг избор, освен да се оставите на милостта на китайската автобусна система, заедно с всички рискове, което това решение носи, особено в по-отдалечени и неособено развити райони.

Ако имате приключенски дух и си падате по необичайни преживявания, пътуването с автобус може и да е най-добрият вариант. Стискайте палци шофьорът да не е бил на смяна предишните 24 часа (както често се случва) и да е пил само вода. От момента на тръгването животът ви е в неговите ръце.

По пътя

По пътя

Стана време да потегляме, предната врата гостоприемно се разтвори и всички чакащи пътници като един се спуснаха да се качват. В Китай чакането на опашка почти не съществува, или се практикува като силов спорт. Затова пред вратата на автобуса се образува огромна тълпа, в която всеки използваше енергично лактите и раменете си, за да се покатери в автобуса преди останалите. Младежи, строителни работници, фини девойки на токчета, сбръчкани старици с торби на гръб – всички участваха в сражението с еднакъв ентусиазъм и никой не се сърдеше, че го дърпат и лашкат насам-натам.

Момичета

Момичета

Вече бях прекарал в Китай достатъчно време, за да знам, че ако имам желание да се кача на автобуса, не мога да си позволя да чакам да се качат останалите, защото те ще прииждат в неограничени количества до запълване на капацитета на автобуса. По тази причина включих в употреба собствените си сили и се врязах в тълпата, решен да не допусна да ме изпреварят няколкото десетки китайци, напиращи зад мен. Един лакът тук, едно рамо там, и ето, че вече се придвижвах съвсем прилично към вратата.

Дете с царевица

Дете с царевица

Помагаше ми и обстоятелството, че почти никой от спътниците ми не беше виждал чужденец наживо. Затова, щом се доближех до група хора с намерението да се боря с тях за място под слънцето, те толкова се изнанадваха от присъствието ми, че за момент спираха борбата. Това ми даваше несправедливо преимущество, от което се възползвах не само да се кача, но и да заема едно от малкото останали свободни места.

Трафик

Трафик

Когато се понесохме по градските улици стана ясно, че изпитанията не са свършили. Китайските шофьори обичат да карат бързо и по възможност в средата на пътя. Едва когато насреща ти се зададе друг автомобил, понесъл се със същата шеметна скорост в центъра на платното, правиш рязко движение с волана, няколко правостоящи пътници се строполяват, а автомобилите успешно се разминават на десетина сантиметра един от друг. В същото време минаващите пешеходци се стараят да опазят живота си като отскачат в последната секудна от пътя на задалия се бибиткащ звяр.

Из Китай

Из Китай

След двайсетина минути на напрегнато оцеляване в централния трафик, излязохме от града и се понесохме покрай жълто-зелените оризови полета към издигащата се в далечината планина Хонг Шан.

Оризища

Оризища

Оризищата се редуваха с портокалови горички, а тук-там край блатата бяха спънати да пасат водни биволи, покрити с кал от върха на носа до края на опашката. Върху широките им гърбове бяха накацали бели корморани, които въртяха глави и наблюдаваха неодобрително пейзажа. Когато ги наближавахме, те отлитаха сепнато, като оставяха по гърбовете на животните отпечатъци от птичи крака.

Воден бивол

Воден бивол

Тази идилична част от пътуването се оказа кратка. Не мина много време и се заизкачвахме по склона на Хонг Шан.

Храм в планината

Храм в планината

Нашият шофьор точно тогава получи вдъхновение и натисна газта с всички сили. Заподскачахме по изкъртения асфалт като футболна топка, а по завоите малко оставаше да подкараме на две колела. Разбрах, че съм подценил възможностите на раздрънкания автобус и че напълно му стигат силите да причини в бясно планинско изкачване гибелта на няколкот десетки пътници. Едно малко китайче се забавляваше като непрекъснато тичаше от единия края на автобуса до другия, а по завоите се хващаше за дрехите на произволно избран пътник и увисваше на тях.

В целия този хаос никой не забеляза, че наближаваме спирка. Без предварително да намали скоростта, шофьорът изчака да се изравним с чакащите вън хора и натисна рязко спирачката. Малко остана да се покатеря на врата на седящия пред мен човек, а няколко правостоящи направиха опит да изпълнят задно салто. По пода се затъркаляха чанти, торби и чували. Шофьорът хвърли доволен поглед към настаналия хаос и отвори вратата, за да може към нас да се присъединят още жертви.

Как се правят оризови питки

Как се правят оризови питки

Докато седях, гледах преминаващия пейзаж и се питах каква е вероятността да стигна до Лан Ши в пълно съзнание, автобусът спря отново. Поучени от предишното преживяване, пътниците се бяха уловили кой за каквото свари и стискаха до побеляване на кокалчетата, така че сега се получи значително по-малко безредие. Вратата се отвори с недоволно свистене и при нас не качи брадат здравеняк, сякаш току-що излязъл от оризовото поле. Краката му бяха покрити с кал до коляно, текезесарският потник тъмнееше от пот, а дочените му панталони се придържаха към едрото туловище посредством парче канап. Този мъжествен вид много добре се допълваше от слънчевите очила с розови пластмасови рамки, които здравенякът беше закрепил на носа си.

Типичните китайски фенери

Типичните китайски фенери

Още с влизането си той се огледа за свободно място и с изненада откри, че се е удостоил да се вози в един автобус с истински чужденец, толкова повече, че до мен имаше и свободно място. Като ме дари с широка приятелска усмивка, повечето зъби на която липсваха, мъжът тежко се настани на седалката и ме попита от къде съм. Общуването ни се оказа трудно. Китайският ми бездруго не беше кой знае колко добър, а тежкият южняшки диалект на събеседника ми объркваше разговора още повече.

Като чу, че съм от България, той видимо се изненада и сърдечно раздруса ръката ми, след което се облегна и се загледа в тавана. Реших, че е изгубил интерес към разговора, но след минута-две той сякаш се сепна, обърна се към мен и бавно произнесе: “Суо Фей Я”. Мой ред беше да зяпна от изненада, защото това е начинът, по който китайците произнасят “София”.
Останах поразен от това, че този селски работник, който явно прекарваше времето си в усилен полски труд, знае столицата на толкова далечна и малка държава. За да заздрави още повече приятелството ни, здравенякът бръкна в джоба си, извади шепа сушени динени семки и ми ги предложи. За разлика от повечето китайци, никак не обичах тези семки, но на човек с такива размери не е лесно да кажеш “не”.

Събеседникът ми слезе на следващата спирка и то тъкмо навреме, както се оказа, защото от този момент нататък пътуването стана още по-лошо. Започнахме да се спускаме по склона на планината.

Друг храм

Друг храм

От едната страна на пътя скалите се спускаха отвесно надолу, а мантинела нямаше. Това сякаш даде вдъхновение на шофьора да натисне още повече газта и по завоите толкова се приближавахме до ръба на пътя, че се чудах как още не сме полетели в пропастта. Докато бършех студената пот по врата си, хората в автобуса ме наблюдаваха с интерес и лека насмешка. След като взеха мерки да не падат от местата си при всяко натискане на спирачките, сякаш вече нищо не можеше да ги смути или уплаши. Не стига това, ами някои от тях подвикваха на смахнатия шофьор да кара още по-бързо, та да може преживяването да е по-вълнуващо.

По някакво странно стечение на обстоятелствата оцеляхме. Не помня някога да съм бил толкова радостен, както когато зърнах табелата с двата йероглифа “Лан Ши”, възвестяваща пристигането ни. На автогарата слязох с несигурна стъпка от автобуса. Докато нарамвах раницата си шофьорът се ухили широко, потупа ме по рамото и ми пожела приятен ден. Усмихнах се немощно и се отправих да попитам от къде тръгват влаковете за навръщане.

Пагода

Пагода

Автор: Павел Петков
Снимки: Павел Петков

Публикувано в категория: Китай, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. . Тагове: , , , , ,

  

8 Коментари

  1. Лидия Бояджиева
    Изпратен 26.12.2009 на 23:34

    Колко жалко, пожелах успех, а конкурсът вече е приключил, но това в никакъв случай не намалява доброто настроение след прочитането на този пътепис.

  2. Лидия Бояджиева
    Изпратен 26.12.2009 на 23:28

    Случайно попаднах на пътеписа, с любопитство го прочетох… и се забавлявах от сърце. Добър стил , чудесна история, а и прикрепените фотографии са интересни. Успех на конкурса!

  3. Н.Милкова
    Изпратен 15.12.2009 на 2:23

    Признавам си, беше ми фаворит в конкурса….но нищо…Остават емоциите от съпреживяното с историите от разказа…

  4. Изпратен 13.12.2009 на 21:06

    Прекрасен разказ.Е, би било чудесно, ако беше прикрепил снимки от автобуса- отвън и отвътре, тълпата пътници и гледките по пътя.Супер ми хареса наистина.А и все пак случайно попаднах на него:)

  5. Галя Динева
    Изпратен 12.11.2009 на 21:45

    Свежо, забавно, добре поднесено. Хареса ми!

  6. Georgi Velikov
    Изпратен 26.10.2009 на 13:00

    mnogo interesna istoria,sulzi mi potekaha ot smqh….Uspeh

  7. Georgi Tanev
    Изпратен 24.09.2009 на 5:56

    hubavo zabavno bravo
    mnogo mi haresa tozi putepis
    pozdravlenia

  8. Даниела Сиймор
    Изпратен 22.09.2009 на 11:45

    Страхотно ! Докато четях пътеписа, все едно бях автобуса. Искрено се забавлявах, благодаря! Успех в конкурса

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>