Цветето на България

“Пътни бележки, фотовпечатления, споделени емоционалности, както и нЕкои съображения на един провинциалист при поредното му излизане от София”

Подзаглавието успешно изпълнява ролята на самоцелно встъпление, така че направо да преминем към пространствено-времевите координати на поредната ми забежка. Бих искал да споделя с вас впечатленията си от едно кратко, но много интензивно посещение в един малък градец, сгушен в полите на Балкана, Западна Стара планина…

Не е Берковица. Малко подсказване – вековни традиции в добива на руди и ювелирното изкуство; средище на книжовността и българщината през първите векове на османското робство; брутално потушено въстание против поробителя; килимарска школа. Сетихте ли се? Ако да, представете си къде е на картата Чипровци и елате с мен до там за 10тина минути.

Малко нежна планинска красота, окъпана от дъжда

Малко нежна планинска красота, окъпана от дъжда

Ако за отправна точка случи София – която по-скоро е разпростряло се отправно петно – пътят минава през живописния проход Петрохан. Съответните пътни управления явно подхождат с мисъл за естетските нужди на пътуващите и са се постарали настилката да не позволява висока скорост, така че да можете да се любувате на природните красоти. Има ги през всички сезони. Самият проход в най-високата си част е отправна точка за чудесни еднодневни преходи до връх Ком (на запад) или до връх Тодорини кукли (на изток), но ние сме се запътили към едни други, по-малко известни върхове. Преминаваме и през Берковица, но доколкото там все още витае духа на Патриарха Вазов, аз по-добре да се сниша. Северозапада разкрива една по-особена красота, допълнена с унилата дори в добро време гледка на запустели земеделски земи, но сега няма да навлизаме в дебрите на Резервата, както още е известна тази част от китната ни татковина. По пътя има как да се заблудите и изгубите дори, така че четете внимателно оскъдните табели. За около 2 часа спокойно шофиране ще сте в околностите на Чипровци.

Малко преди града е отбивката за едноименния манастир. Самата обител отбелязва 1010 години от основаването си и има какво да покаже. Оставям на вас да прецените кога - ако въобще си падате по подобни забележителности – да го посетите, преди престоя си в Чипровци или на изпроводяк. Ще се задоволя само да кажа, че лъженабожността е грях, по-голям дори от този да влезете да палите свещ по къси гащи и потниче, докато гаджето ви си говори по мобилния в църквата…

В двора на Чипровския манастир

В двора на Чипровския манастир

Предполага се, че запътвайки се натам сте се поинтересували от местата за настаняване. Има ги, спокойно, а информацията за тях е надлежно качена в Интернет, плюс Информационен център в града, където на драго сърце ще ви помогнат. Има няколко къщи за гости тип „семеен хотел”, плюс други такива със самостоятелни стаи под наем и доколкото подочух, пълни са дори и през седмицата, което говори добре и се надявам да поощри развитието на точно този тип туризъм, а не на грандоманския, тип поп-фолк. Отново по Интернет или от Информационния център може да получите насоки за претворяване в дела на собствените си краеведчески търсения, пречупени през призмата на натюрела ви – обикаляне и снимане или лежане и консумация. Аз лично ще ви препоръчам да отделите време и да посетите музея, който са намира в центъра. Има какво да се види, особено ако човек храни интерес към историята, а естетите няма как да не се полюбуват на залата с килимите.

Вертикален тъкачен стан в музея

Вертикален тъкачен стан в музея

И понеже моята скромна особа намира известно удоволствие в ходенето пеша, с фотоапарат и в добра компания, като следваща заслужаваща си цел горещо ви препоръчвам Чипровския водопад.

Чипровският водопад

Чипровският водопад

Пътят до там е част от екопътека „Демяница”, която е маркирана с табели, но определено помага ако получите предварително максимално подробна информация от местен жител. Най-добре е да го склоните да ви бъде водач. От мястото, докъдето може да се стигне с кола и където е табелата за начало на екопътеката, до водопада, с нормален ход се стига за малко повече от час. Ако сте от хората, на които цял час ходене им звучи налудничаво, можете да останете там и да се любувате на прекрасните ливади и гори, разкриващи се пред погледа ви. Ливадите са чудесни за „разглабяне на чеверме” и интензивно се ползват по това си призвание…Отклоних се.. Та около час ходене, в началото по горски път, който стига до място за почивка с кладенче, което всъщност е чешма и мост над реката. Оттам вече си е обикновена пътека, маркирана, няма как да се объркате, със стъпалца и мостчета над реката, която пресичате на няколко пъти.

По пътеката към водопада

По пътеката към водопада

Атмосферата е омайна – стройни буки около вас, ромона на реката, може би би имало и птичи песни, но голямата ни и шумна компания прокуди всички горски обитатели по пътя си. И точно когато въпроса „къде е водопада” започва все по-настойчиво да се задава, водопада се разкрива пред вас. Чудесен е. Истински 18-метров водопад, който за разлика от други, много по-известни „водопади”, няма как да бъде сбъркан с авария на Софийска вода…

И още един кадър от водопада

И още един кадър от водопада

Оскъдните ми познания по литература не ми помогнаха да разбера бил ли е дядо Вазов на това място. Ако е бил и го е описал, може и да не четете моите драсканици. Ако не е бил, изпуснал е много, завалията. Мястото е изключително „дзен”, както споделих с другите от компанията. Краят на лятото със сигурност не е най-пълноводния период, но има достатъчно вода за да е внушителен и приканващ към съзерцание. Отдайте му дължимото, ще усетите в един момент как се сливате с това спокойствие и хармония. Дори и разни дребни души, отишли там основно за да консумират, няма да ми подразнят – особено ако вземат та ви почерпят.
Пътят обратно е същия, освен ако не тръгнете по екопътеката, цялата дължина на която се изминава за цял ден нормално ходене. Но, ако контакта с водата, освен че ви пречиства в чисто хигиеничен план, ви зарежда и с енергия, имате още една възможност – реката и вировете по нея. Табелка до бившата гранична караулка сочи пътя до най-големия, Сини вир. Става за плуване и дори за скокове, но все пак внимавайте, да не станете зян – ще се чувствам гузен…

След подобни преживявания на духа неминуемо трябва да се отдаде дължимото и на нуждите на тялото. Има къде да похапнете, порциите са доволно прилични, цените повече от умерени, а обслужването – усмивката и желанието компенсират някои дребни пропуски. Местната гастрономическа традиция включва няколко интересни предложения, ще се въздържа да препоръчвам, защото всеки сам трябва да намери своя път – пък било и само по отношение избора на храна.

Описаното дотук уплътни един ден, а за следващия в нашия случай бе оставено само едно – ходене. Много и то нагоре, със съответното слизане.

По пътеката към билото, изглед на изток

По пътеката към билото, изглед на изток

Отварям важна скоба – районът е граничен, по билото минава самата гранична бразда и за да се изкачите до него, трябва предварително разрешение от Дирекция Гранична полиция. Тук говорим за външна граница на Европейския съюз, която се охранява строго и ако решите да пробвате бдителността на граничните полицаи, може да се прибирате надолу с джип, като това надолу може да е и към сръбската страна…

Поглед от самата гранична бразда на запад, към Сърбия

Поглед от самата гранична бразда на запад, към Сърбия

С това на ум и задължително водени от местен водач, има вариант да се походите до връх Три чуки (1968м). Пътеката дотам е най-доброто, което може да се иска – гора; участъци с коприва; заслон на овчар, със съответните „еко” сирене и мляко; изобилие от къпини, малини, сини и червени боровинки покрай самата пътека, която всъщност си е черен път; десетки мравуняци на едно място; 4-етажна вишка (не забравяме че това е граница, нали); извора на река Огоста (необозначен като такъв); стар римски път точно преди да излезете на билото; останки от граничен пост; граничната бразда и съответните пирамидки на самото било.

Поглед на северозапад, към билото на Стара планина. Някъде в тези облаци е и връх Миджур

Поглед на северозапад, към билото на Стара планина. Някъде в тези облаци е и връх Миджур

Вече горе, се любувате на прекрасна гледка – стига да не сте в облак и да не ви вали проливен дъжд на пресекулки, както се случи с нас. Все пак успяхме да се доберем до първия връх, което си бе малка победа на упорството над здравия разум, но усещането си заслужаваше всички неволи. Да не говорим какъв гъдел е за егото на туриста самата хвалба за изкачен връх в гранична зона при лошо време.

Върхът е обвит в мъгла, а долу в ниското есента е започнала да прошарва гората

Върхът е обвит в мъгла, а долу в ниското есента е започнала да прошарва гората

С няколко думи, това е. Чипровци бе за мен изненада, бе едно докосване до Стара планина каквато не я познавах. Определено вярвам, че смисъла на всяко истинско пътуване е човек да намери истинското си аз или или поне да научи нещо ново за себе си. Краткият ми забег до Чипровци определено ме обогати и ще се радвам, ако и други видят и почувстват градчето и региона по този начин – и хората, и природата там го заслужават. Ще завърша традиционно: Посетете, вижте, обикнете, разкажете. Но и пазете, това е задължение на всеки, за да я има тази красота и след нас.

Автор: Дабестин Карапоптопанджиев
Снимки: Дабестин Карапоптопанджиев

Публикувано в категория: Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г., Ф-Я . Тагове: , , , , , , ,

  

11 Коментари

  1. Румен Здравков
    Изпратен 29.05.2010 на 23:48

    Прекрасно написан пътепис. Чипровци е къс от рая на земята, наречен България, и родно място на моите прадеди. Жестокото потушаване на Чипровското въстание е прокудило моите предци далече от родния край.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>