Един тъжен спомен от Венеция

Имах една отдавнашна мечта, една детска, юношеска, младоженческа,
пенсионерска мечта – Венеция. За какво всъщност съм мечтала? Какво съм
искала да видя? Защо съм искала толкова много да го видя? Сега след като
вече бях там нямам отговори на нито един от тези въпроси. Мечтата
отстъпи място на един вулкан от впечатления не толкова за очите, не
толкова от материалното, от които остана едно странно чувство като че
ли някой на фона сивата лагуна, под сянката на Двореца на дожите ми маха
тайно за сбогом. Да, тайно, защото съм повече от сигурна, че всички
щракащи около мен HD-канони, пентакони и др. не са уловили тази бледа
ръка с едно единствено украшение на малкия си пръст – пръстена с
крилатия лъв – която ми махаше за сбогом.

Венеция

Венеция, моята мечтана и сънувана Венеция изплува на предното стъкло на корабчето, леко размазана от водните капки, които се стичаха по него.
Встрани от нас преминаваха тройките дървени стълбове с предупредителни
надписи върху тях – не повече от 20 км. скорост. На кея ни посрещна
обичайната тълпа туристи с измръзнали ръце, които видимо се колебаеха
между разходка с гондола или топло италианско кафе в насрещното бистро.

ВенецияЗапознанството ми с града естествено започна от Сан Марко. Гълъбите дружелюбно кацаха по раменете ми, надавайки тихи гърлени звуци, с които поздравяваха стотиците, хиляди, десетки хиляди /някой спомена, че
годишно са около 25 милиона/ туристи. За кратки мигове като че ли цялото
величие на този град държава изплува пред мен. Но аз няма да ви
разказвам нито за базиликата Сан Марко, нито за Санта Мария Глориоза,
нито за къщата на Казанова, нито за Марко Поло.

Венеция

Аз искам да ви разкажа за шест потънали стълбищни стъпала. През зелената искряща вода пред една отдавна загубила блясъка и достолепието си сграда се виждат шест стъпала, прегърнати от водата. И тогава без да искам се запитах дали
наистина по тези стъпала някога в лилавата морска привечер са пристъпяли
красиви жени, прикривайки закачливо лицата си с фантастични, богато
украсени със скъпоценности маски. Дали пред тези шест стъпала са спирали
гондолите на знатните търговци, посрещнали поредния кораб, натоварен с
коприна, злато, кафе, дървен материал от далечни страни. Какво се
случва, защо морето прегръща така нежно стъпалата и ги отнася със себе
си. Дали защото иска да ни покаже за пореден път, че не трябва да се
опитваме да го преборим, да го надвием и надхитрим. Може би, но нали
тези, които са карали тухли, дървени колони, скъпи килими, фантастични
статуи, нали те успели да извоюват този град от морето, поставяйки го
като скъпоценна украса на лагуната на 11 милиона дървени колове.

Венеция

А какво става с нас – дали се носим със светлинна скорост към луната, или сме се
затворили в капсула, пътуваща към Марс, и сме забравили, че за да можем
да летим към Космоса ни е необходима и многовечната романтика на
Венеция, нейните калли или каллети – улички, в които сградите са на
една ръка разстояние адно от друга, сякаш се страхуват да се раздалечат,
за да не се изгубят в необятността на морето.

Потърсих отговор на този въпрос в приземните етажи на къщите, оковани с капаци и катинари, мокри, с олющени мазилки. С потънали стъпала пред входните врати… Или сме толкова самонадеяни, че си вярваме, че светът започва с нас. Не, той не
започва с нас, той започва с Венеция, да с всички Венеции, донесли до
нас красотата си, гордостта си, жаждата си за живот. А ние, които се
хвалим, че покорихме космоса, надникнахме на дъната на океаните,
направихме самолети, с които прекосяваме света за времето на един обяд,
забравихме, че тези шест стъпала, които потъват, отнасят най-доброто от
нас – очите ни за красотата, ушите ни за историята, чувството ни за
принадлежност към този свят. А това чувство можеш да го разбереш само,
когато вдигнеш очи нагоре и на фона на тъмносиньото небе видиш крилатия
златен лъв на базиликата Сан Марко, нейните четири златни коня, които са
я пренесли до наши дни.

Венеция

Докоснах се до моята мечта, видях я, почуствах я, по устните ми остана
соления вкус на морето, за което аз си мислех, че мрази Венеция. Не, то
я обича повече от нас, то я обича с една бурна, изпитана във вековете
любов, и сега иска да си я вземе. А ние, дали ние я обичаме достатъчно,
дали ще му я дадем или ще намерим начин да я запазим, за да се учат и
тези след на красота, гордост, свобода…

Тръгнах си тъжна, имах чувството, че се разделям с отдавнашен
приятел…, който ми маха за сбогом с бледа ръка, която бавно потъва в
морето…

Автор: Искра Стаменова
Снимки: Искра Стаменова

Публикувано в категория: Венеция, Конкурс за пътеписи "Къде бях? Какво видях?" 2012. . Тагове: , ,

  

6 Коментари

  1. мария
    Изпратен 16.05.2013 на 12:41

    Страхотно написано! Същите чувства като авторката изпитвам и аз.Венеция е магическа и преди един ден се върнах от там.Бях за втори път,но бих отишла и усетила магията още много пъти. Аз дори се докосвам до сградите с пръсти,защото така ми се струва,че мога да се върна физически във времето,но за съжаление не става:( :)

  2. Валентина Псалтирова
    Изпратен 04.04.2012 на 19:20

    Разплака ме този пътепис. Споделям впечатлението си от него все-още неизтрила сълзите си. Наистина много увлекателно разказва госпожа Стаменова! Във Венеция не съм била и ми се прииска да я посетя. Била съм в Ленинград – там също има море, дворци, канали и – история.

  3. Дани
    Изпратен 02.04.2012 на 11:26

    Сбъднатите мечти носят и малко тъга. По-ценни са спомените, които ти остават, защото в края на дните ти най-важното богатство са спомените и чувствата, които са останали от реализираните мечти. Много хубав пътепис!

  4. Йолана
    Изпратен 09.02.2012 на 14:04

    И аз мисля, че тъгата в разказа е породена от осъществяването на мечтата. Всяка реализирана мечта умира, но се ражда следваща. Моите мечти са се наредили на опашка и си чакат реда, понякога се пререждат, както дойде. Колкото до Венеция, за мен беше преди всичко интересна, все пак този град е уникален и се радвам, че го видях.

  5. Диана
    Изпратен 08.02.2012 на 21:49

    Всеки вижда и усеща своята Венеция. Когато дълго е желал нещо, винаги има малко разочарование като го постигне. За да се усети очарованието на един град, човек трябва да пристъпи с открито сърце и да го приеме с хубавите и лошите му страни. Трябва да са наслади на всеки миг от срещата с нови и непознати места и хора. Все пак Венеция е прекрасна….

  6. rumiana stoyanova
    Изпратен 08.02.2012 на 20:15

    ама лятото Венеция е прекрасна

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>