Приключение по пътя към един шестхилядник

Вече 6 месеца се скитах из Южна Америка, а от почти два месеца се намирах в Боливия, където се срещнах отблизо с високите части на Андите. В мен се разпалваше една щура идея, която тлееше отдавна – да изкача сам някой висок връх. Само допреди няколко дни не знаех как точно се ползва пикелa, но изкачването на шестхилядника Уайна Потоси с водач от туристическа агенция запълни поне малко липсата на опит и желанието за солово изкачване излезе на преден план. Какви бяха възможностите? Исках върхът да е хем по-висок от този, който бях изкачил, хем да не е технически труден. Дозата риск трябваше да бъде точно премерена – хем да го има, хем да не застрашава прекалено много живота ми. На тези изисквания отговаряше емблематичният за Боливия връх Илимани, който със своите 6439 метра е трети по височина в държавата.

61

Колебанията ми бяха сериозни, а липсата на актуална информация за маршрута ги подсилваха още повече. В интернет се споменаваше за триметрова ледена стена, евентуален заледен 50 градусов склон – неща, които за сам човек без опит биха били прекалено опасни, може би дори смъртоносно опасни. Но планината не е статична. Ледовете, обгърнали каменната и снага са в постоянно движение и информация дори от преди месец вече е остаряла. Затова се заех да намеря прясна информация. Резултатът беше – тази година нямало ледена стена, склонът още не бил заледен, всички цепки били замостени. Реших да тръгна още същия ден след като разбрах това.

Първа задача – да се наеме високопланинска екипировка. Намерих една агенция, в която дават екипировка под наем и заразпитва х за цените. Те пък ме питаха какво ще качвам и дали имам опит. Отговорих им – даа, разбира се, че имам, как да нямам. Всъщност почти нямах, но знаех, че трябва да излъжа, за да ми дадат. За два часа събраха всичко, което ми е необходимо – обувки, пикел, котки, гети, панталон и ръкавици. Втората задача беше да напазарувам храна, което свърших докато ми окомплектоваха екипировката – разходих се по пазара и взех главно сладки неща. Третата задача я свърших докато действах по втората – а именно да намеря от къде тръгва нужния ми транспорт.

И така, към 12 на обяд, с около 20 килограмова раница на гърба се изнесох от хостела и тръгнах към „спирката“. Беше рано – микробусчето се очакваше да тръгне в 1 часа, затова седнах на тротоара и зачаках. В Боливия разписанието в повечето случаи има чисто ориентировъчна стойност, защото или шофьорите чакат да се съберат достатъчно пътници, или пък пътниците чакат да се появи шофьора. Каквото и да стане обаче, все чакаш. Към два и половина най-накрая се появи микробуса и шофьорът набързо нареди по покрива торбите и денковете на селяните, а покрай тях и моята раница. После се натоварихме и ние пътниците, и около 3 потеглихме към планината.

Разстоянието до дестинацията беше скромните 60 километра, които на пръв поглед изглеждат нищо работа, но всеки пътувал в тази държава знае, че разстоянията там не се измерват в километри, а в часове. Това се дължи на факта, че 75% от пътищата са неасфалтирани, а неизвестна, но голяма част от този процент се вият като змии по склоновете на планините, често край пропасти, в които не ти се иска да поглеждаш. А за разнообразие често се спира я за слизане на пътници, я за качването на нови, я за хапване.

0

На трийсетина километра от Ла Пас, докато минавахме през центъра на едно село се наложи да спрем, след което не можахме да тръгнем отново. Съвсем скоро се видя, че работата е сериозна и всички излязохме навън. Почти веднага се намери и разбирач, който след като се завря под буса си каза тежката дума – маркучът за течността на съединителя е спукан. Заедно с шофьора свалиха предната седалка, за да отворят достъп до двигателя и започнаха да умуват как да оправят проблема. Естествено нов маркуч нямаше от къде да бъде намерен, също нямаше и изглед да се изпрати втора кола от столицата. По пътя не минаваха и никакви превозни средства. В такива случаи обикновено се вика неволята. Тя им прати една идея – да се омотае маркуча с парче вътрешна гума от колело. Това начинание беше обречено на провал още в зародиш, защото течността в маркуча е под налягане и няма как еластичен материал да я задържи, но въпреки това трябваше да го изпробват, за да се убедят в невъзможността му. Скоро щеше да мръкне, поради което взе да ме избива на притеснения. Ще стигнем ли днес, няма ли… кога ще мога да кача, дали пък съдбата не ми праща знаци с тия събития…

По едно време шофьорът изчезна за малко и когато се появи носеше опаковка двукомпонентно лепило Поксипол. Като се има предвид, че по рафтовете в селските магазини обикновено се въргалят само консерви, бисквити и няколко стека безалкохолно, така и не разбрах от къде се появи това лепило. Но този път идеята да се намаже с него парче плат, което да се увие около спукания маркуч изглеждаше перспективна и когато 40 минути по-късно съединителят проработи всички си отдъхнахме. Седалката беше поставена на мястото си, народът се натовари обратно и продължихме пътя. Единственото, което оставаше бе да се молим кръпката да издържи докато стигнем.

След още час, вече по тъмно, отново спряхме. Този път извадихме късмет – само спукана гума – нищо работа. В селяните около мен започна да зрее недоволство и взеха да се чуват полушеговити подмятания „Грингото е виновен, грингото носи лош късмет“. Ремонтът беше бърз, а някои от бабите дори не си дадоха зор да слязат от буса. Оставаха ни само петнайсетина километра, които изминахме без повече проблеми. Към 9 вечерта спряхме в центъра на селото. Най-накрая! Беше поставен нов рекорд – 60 километра за 6 часа.

Моят път обаче не беше свършил – трябваше да измина пеш още 6 километра до съседното село. Това ми отне около час, а след още петнайсетина-двайсет минути открих едно равно място встрани от пътя насред селото и се заех с разпъването на палатката. Докато се занимавах с това отнякъде се появи един старец, който започна да ми говори на аимара – езикът на местното население в този край на Боливия. Аз естествено нищо не разбрах и му заговорих на испански, но с учудване установих, че и той не ме разбира! За пръв път срещах човек, който не може да говори официалния език на страната си. След като разговорът ни не доведе до нищо, аз показах със знаци, че имам намерение да спя там и той си тръгна.

Когато се събудих слънцето беше изгряло и за пръв път огледах селото. Кирпичените къщи бяха нахвърляни по склоновете, а между тях под евкалиптовите дървета се виеха пътечки – единственият път в селото беше този, по който бях дошъл. От това място виждах заснежения връх на Илимани, но не знаех от къде точно трябва да мина, за да ида към него. Докато си събирах багажа се появи един човек, който ми разясни пътя, но също така ме предупреди, че е опасно. В началото помислих, че говори за самото изкачване, но той имал предвид друго. От едно село в съседната долина често се изкачвала банда от 5-6 човека, които обирали туристите. Миналата година двойка французи били пребити в палатката си докато спели – инцидент, който едва не завършил фатално за тях.

112

Ха сега де, да се страхувам и от бандити. Но и възможността от обир не можа да ме откаже. Метнах раницата на рамо и тръгнах по пътеките между къщите. Не след дълго излязох над селото, от където се откри пълна гледка към Илимани. Масивът му се издигаше мощно над всичко наоколо. Изглеждаше висок… Не, изглеждаше огромен! Намирах се едва на 3600 метра, а върхът беше висок 6439! 2800 метра за по-малко от денонощие, без да броим слизането. Но като за начало до вечерта трябваше да стигна до високия лагер на 5430 метра.

211

За час и нещо успях да стигна до долината в подножието на върха, където пасяха множество лами и алпаки – най-често срещаните животни по високите части на Боливия. Пресякох мочурливите поляни и продължих по някакъв черен път, който идваше незнайно откъде и отиваше… незнайно накъде. Когато стигнах до самия склон на Илимани установих, че не знам къде е началото на пътеката за нагоре. А пътека трябваше да има, все пак върхът е редовно изкачван. След известно лутане по каменистия баир успях да намеря някаква маркировка върху камъните и подкарах с пъхтене нагоре. 20-те килограма на гърба ми правеха изкачването изключително тежко и когато се добрах до едно равно място на около 5000 метра височина вече бях почти капнал от умора. От там се виждаше чак до селото, от което идвали крадците. За него ме бяха предупредили още когато наемах екипировката – „в никакъв случай не започвай изкачването от това село, защото там обират туристите!“. Макар, че се намирах далеч и високо, страхът отново пусна пипалата си – започнах да си мисля, че долу някой може да наблюдава с бинокъл склона на планината. След малко пък се чу бръмчене от мотори и някъде долу по черния път забелязах движение. Страхът ме сграбчи още повече, когато моторите сякаш се върнаха обратно.

Но въпреки това трябваше да продължа нагоре. А от тук нагоре започваше скалния рид, който води до високия лагер. Пътеката минаваше точно по ръба, който беше покрит с гладки каменни плочи, а на места беше толкова стръмно, че трябваше да си помагам с ръце, за да продължавам нагоре. На други места пък се озовавах на ръба на някоя скала или стръмен сипей, от където трябваше да се връщам внимателно, за да намеря отново правилния път. Раницата вече представляваше огромно бреме, а умората в мен се беше натрупала в непоносими количества. Единственото нещо, за което мислех беше колко остава до лагера.

311

Към 5 следобед, с последни сили най-накрая стигнах целта си и радостно хвърлих тежкия си товар. Мястото представляваше една равна чакълеста площ, която беше достатъчна за 4-5 палатки. Нагоре от там започваше снегът, в който някой беше написал „Обичам те …“. Гледката беше внушителна и не случайно мястото носеше името „Гнездото на Кондорите“.

Сякаш на една ръка разстояние се издигаше вертикалната стена на северната глава на Илимани, а снежните кулоари по нея се спускаха до някакъв хаос от ледени пукнатини в основата и. В другата посока там, където щях да се изкачвам се издигаха плавните и заоблени форми на южната глава, насечени от няколко големи цепки. Ясно се виждаха и следите от предишни изкачвания, така че можех да проследя с поглед бъдещия си път. Само на двайсетина метра над лагера, на една скала се чернееха 5 метални кръста, сложени в памет на група чилийци, загинали наблизо. Въпреки, че върхът не е от трудните, за последните 25 години е взел около 20 жертви и кръстовете постоянно ми напомняха, че не съм тръгнал на разходка и ако не съм внимателен мога да увелича бройката в черната статистика.

4

51

Нощта беше кратка. Бях опънал палатката без да я укрепвам, защото нямаше вятър, а и трябваше да мога да я събера бързо в тъмното. Още преди да легна бях стопил сняг, така че да не губя време през нощта. Станах в 1:30 – бях лежал около 7 часа, от които бях спал само 1-2, но въпреки това се чувствах отпочинал. Върху дрехите, с които бях спал навлякох наетия панталон, сложих втори чифт чорапи, обух обувките, сложих котките, облякох и якето, след което събрах набързо заледената палатка и я насмотах в раницата. Бях готов да тръгна. Въпреки, че не съм суеверен, в този момент отправих някаква неформулирана молитвена мисъл към планината – да ме пусне да се върна обратно жив и здрав. Нарамих раницата и тръгнах бавно по снежния склон.

След петдесет метра стигнах до един скален ръб, където прикрих раницата зад няколко камъка, с надеждата да не я открият евентуални грабители. На гърба ми остана малката раничка, в която стояха фотоапарата, малко вафли и бисквити, канчето и примуса, както и бутилката ми с вода. Преминах бавно и внимателно по скалите, след което отново се върнах на ледника и започнах да изкачвам първия ръб, онзи по който са загинали чилийците. Снегът имаше консистенция на пясък, което ми създаваше известна несигурност, но го минах без проблеми и продължих нагоре. Последва по-равен участък, по продължението на който имаше няколко големи цепки, край които минах. При самостоятелното изкачване на подобен връх най-голямата опасност са именно цепките. Понякога те са дълбоки десетки метри и паднеш ли в тях, дори и да оцелееш може никога да не излезеш.

Нагоре отново стана стръмно, но този път се изкачвах по склон, а не по ръб. В един момент стъпките, които следвах се раделиха. Спрях и отново прочетох описанието на маршрута, което имах. Не можех да преценя, коя от двете следи беше правилната, но предполагах, че може би някъде нагоре се обединяват отново. Затова просто избрах лявата и тръгнах по нея. Склонът стана още по-стръмен – до степен, в която се налагаше да се изкачва на зиг заг. А стъпките, които следвах бяха само един-два чифта. В мен започна да се заражда силно притеснение, че не съм избрал правилната следа. Освен това усещах, че ми липсва енергия. Не можех да преценя дали се дължеше на това, че бях ял малко вечерта или на въздействието на височината. Вече се намирах над 6300 метра. Спрях да почина и изядох една вафла. Това не подобри с нищо състоянието ми. Разбих с върха на пикела леда в гърлото на бутилката и пийнах вода. Продължавах да се чувствам изтощен и дори ми беше лошо. Дали бях сбъркал следата? Защо тая водеше толкова наляво от фалшивия връх, който по описание трябваше да изкача, преди да стигна до билото? Вече се съмваше… ако бях сгрешил пътя, със сигурност нямаше да имам сила да се върна до разклонението и да поема по другите стъпки… Бях вече много далеч нагоре. Единственото логично решение бе да продължа напред.

Изкачих се още малко нагоре и следите изведнъж завиха наляво, минавайки точно по ръба над огромна цепка. Вече беше светло, така че можех да видя добре големината и дълбочината и… това беше мястото, където ако паднех, със сигурност нямаше да оцелея. Забивайки здраво пикела в снега стъпка по стъпка бавно и внимателно преминах по ръба, след което излязох стръмно нагоре и пред мен се откри финалната права. Това бяха около 300 метра до върха, в които нямаше почти никакво изкачване. Това бяха най-лесните 300 метра в цялото изкачване, които изминах най-трудно. Едва влачех краката си – липсваше ми всякаква енергия, беше ми лошо. Когато стигнах до върха слънцето беше изгряло и всичко наоколо искреше под лъчите му. Облаци се търкаляха над джунглите в ниското на изток, а на запад се редяха оранжеви хълмове, нагънати като хармоника. А аз стоях над всичко това. Сам самичък на 6439 метра, най-високото място, на което бях стъпвал.

61

71

Не стоях дълго, чакаше ме по-важна задача – слизането. Защото изкачването е само половината от работата. Отново се наложи да мина покрай опасната цепка, този път с още по-голям страх и още по-здраво забиване на пикела. След това заслизах по склона. Беше по-трудно от изкачването, но не изискваше толкова енергия. В един момент стигнах до една съвсем тясна, около 40 сантиметрова цепка. Там, където я бях преминал на изкачване тя беше замостена със сняг, но сега това място беше на 5 метра встрани. Заобикалянето изискваше сложни маневри по стръмен терен, затова реших просто да я прекрача. Пренесох десния си крак от другата страна на цепката и когато отпуснах тежестта си върху него, снегът изведнъж поддаде, аз паднах и започнах да се хлъгам надолу по склона. Сякаш по инстинкт грабнах и с другата ръка пикела и забих острието му в снега под дясното си рамо. Точно в този момент и котките заораха в снега и спрях. Бях се хлъзнал само 2-3 метра надолу. Чак тогава осъзнах, че съм успял да спра с техника, с която бях запознат само теоретично.

81

Докато сляза по стръмния склон ръката вече ме болеше от силното забиване на пикела на всяка крачка. Когато стигнах до равната част от маршрута излязох от сянката на върха и слънчевите лъчи бързо ме затоплиха. Крачех спокойно и уверено – нямаше и следа от умората от преди час. Оставаше ми единствено финалния ръб. Онзи с чилийците. Снегът по него още през нощта беше мек, затова бързах да сляза, докато не е доомекнал от слънцето. Вложих още по-голямо старание в забиването на пикела, държейки го с две ръце, стъпка по стъпка надолу. Когато минах и тази опасност, най-накрая си отдъхнах. Оставаха още „само“ 1800 метра надолу, но без сняг и без цепки.

91

Раницата ми още кротуваше зад скалите, нямаше и обирджии – всичко беше минало добре. Е, поне почти добре. Починах около час докато екипировката съхнеше, след което започнах дългото слизане. По скалния рид срещнах двама местни носачи, които обути в сандали от стари автомобилни гуми носеха тежки бохчи с багаж, а зад тях придружен от водача си, тежко пъшкаше един турист, с 5 килограмова раница на гърба. Всички бяха много учудени, че съм сам и дори не ползвам носачи, но за мен това беше целта – да изкача върха сам, без ничия помощ. Спускането продължи дълго. По съвет на носачите хванах една друга пътека в ниската част, която не ми беше позната, в резултат на което заобиколих повече от нужното, но все пак по някое време след обяд наближих селото. По пътеката се задаваше друг турист, придружен също от водач, а багажът им се пренасяше на гърба на магаре, управлявано от младо момиче, с радио под мишница. Те тази вечер щяха да се качат само до базовия лагер – място, през което аз бях минал транзитно.

102

113

След като починах малко изминах и последните 6 километра до долното село, където стигнах привечер, останал без всякаква сила. Планината беше далеч зад мен, бях се изкачил и слязъл успешно. Бях доволен. Чувстрах се щастлив и горд от това, което бях успял да постигна. Бях надхвърлил собствените си представи за възможностите си.

121

Автор: Иван Иларионов
Симки: Иван Иларионов

Публикувано в категория: Боливия, Конкурс за пътеписи 2011 г. . Тагове: , , , ,

  

9 Коментари

  1. Изпратен 05.03.2011 на 21:01

    Малко самотно, но за сметка на това твърде смело предизвикателство! Поздравявам Ви за снимките! За какво мислехте, когато сте изпитвали страх? …..Отговорът не е задължителен :-) Пожелавам Ви по-големи победи!

  2. Изпратен 28.02.2011 на 20:57

    emiliya, ето точен цитат от началото на разказа

    ” Само допреди няколко дни не знаех как точно се ползва пикелa, но изкачването на шестхилядника Уайна Потоси с водач от туристическа агенция запълни поне малко липсата на опит и желанието за солово изкачване излезе на преден план. Какви бяха възможностите? Исках върхът да е хем по-висок от този, който бях изкачил, хем да не е технически труден. Дозата риск трябваше да бъде точно премерена – хем да го има, хем да не застрашава прекалено много живота ми.”

    В тези няколко изречения описвам точно колко ми е опита в изкачването на подобни върхове. А именно – един връх с планински водач. Останалите ми преходи всичките са били до 5100 метра височина, което няма нищо, ама нищо общо с изкачването на връх, защото се ходи по разни пътеки, без никакъв сняг или лед. И именно затова казвам, че нямам опит. Защото опитът от едно изкачване се състои единствено в това да знаеш как да ходиш с котките и как да се подпираш с пикела. Имам приятели, които никога не са стъпвали на нещо по-високо от 2925 метра, но имат много сериозен опит в зимната планина. Докато аз нямам. Така че не смятам, че съм преиначил или скрил нещо. Още повече, че това е разказ, а не ръководство за изкачване на шестхилядници.
    Както казах, по време на пътешествието си изкачих три върха. Първият изкачих с цел да събера поне минимален опит.
    Вторият, за който се отнася разказа изкачих, заради предизвикателството да изкача самостоятелно шестхилядник, подлагайки се на риск, който обаче както казах бях претеглил доста добре. Това е туристически връх, там постоянно се качват хора без никакъв опит. Единствената разлика е, че са вързани за водача си. Е, аз не исках да го изкача по този начин, защото така няма никакво предизвикателство. Така че внесох елемента на риска – да не съм вързан за никого и животът ми да зависи единствено от мен. Почти всеки може да го направи, но не всеки би се решил. А разликата е накрая. Вързаният турист ще се радва, че е изкачил върха. А аз се радвах, че съм слязъл невредим. И двете радости нямат нищо общо.

    А моето изкачване на фона на някои екстремни спортове си е чиста разходка. Може да погледаш какво правят фрирайдърите по необработени планински склонове, или пък малко екстремно колоездене.

  3. emiliya gavrilova
    Изпратен 28.02.2011 на 3:04

    zdraveite Иван Иларионов! sega ve4e ,sled obiasnenieto,koeto ste dali,priemam razkaza vi.zashtoto tova koeto sega opisvate sa umenia i znania na edin planinar a ne na obiknoven pateshestvenik,reshil da izka4i vrax,bez ideia da ima ot tova. kogato 4etiax texsta ,pro4etox 4e kazvate 4e niamate nikakav opit i t.n….i za tova,spored men tazi odiseia beshe 4ista ludost! tuk ne stava vapros za risk,tuk stavashe vapros 4e edin 4ovek triagva sam v planinata,bez voda4,bez opit ne za da si vdigne adrenalina,a za da riskuva jivota si! pone tova se razbira ot texsta i na4ina po koito e predaden..no sega sled kato kazaxte 4e ste planinar i ste pravili takiva izka4vania ve4e e savsem drugo.to4no za tova otbeliazox mnenieto si.zashtoto 4eteiki tozi razkaz,mnogo mladi xora bixa reshili 4e bez da imat ideia shte pokoriat i nai opasnite mesta. i tova ne e taka! vseki sredno inteligenten 4ovek ima ideia kakvo e katera4,planinar i kolko opastnost krie edno takova izka4vane, samostoiatelno.i e nesravnimo s tova,4e prekosiavaiki ulicata,shte ni blasne kola!
    izobshto ne sam imala namerenie da kritikuvam postijeniata i razkaza vi,zashtoto spored men e vpe4atliavash.!daje mislia,4e tova e nai interesniat razkaz ot vsi4ki v tozi konkurs.!!!i 4e opredeleno,ako niakoi triabva da spe4eli ste vie!!!edinstvenoto,koeto bix kritikuvala,sega e: ne pishete ,4e niamate opit!

  4. Русанка Панайотова
    Изпратен 18.02.2011 на 1:28

    Синът ми е на 12г. и тренира катерене с инструктор. Много силно го привлича катеренето на височини, затова му предложих да прочете Вашия разказ. Попитах го какво мисли и той ми отговори, че Вие сте авантюрист и търсач на силни усещания. Беше впечатлен и от коментара на Емилия. Попита ме “Мамо, защо, когато някой постигне нещо хубаво и се радва, винаги се намира някой, който да го критикува?”. Оставих въпроса му без отговор, но се замислих, колко много опасни и авантюристични неща се случват непрекъснато в големите и оживени градове, та нима рокерите, които карат бясно по магистралите са по-малко безразсъдни!? Истината е в устата на децата! :)

  5. Изпратен 17.02.2011 на 18:52

    emiliya – да, аз не съм катерач, аз съм планинар. Преди да реша да изкача този връх имах много стабилна височинна климатизация – месец и половина на над 3000 метра надморска, като половината от това време дори над 4000. Освен това от почти 6 месеца бях постоянно на път с раница над 20 кг, а в рамките на последния месец имах един четиридневен трек с преминаване на няколко 5000 метрови прохода, след това един тридневен трек, а после още един – петдневен трек с още няколко 5000 метрови прохода. По времето на тези трекове съм срешал по-големи трудности с ориентацията, отколкото при изкачването на Илимани. Освен това няколко дни преди това изкачване бях изкачил Уайна Потоси – 6088 метров връх с водач, за да се запозная поне малко с високата планина.
    С две думи исках да кажа, че бях абсолютно сигурен във физическите си сили и височинната издържливост. Откъм ориентация не съм имал притеснения, защото пътищата за изкачване са добре обяснени в разни сайтове в интернет и обикновено са доста очевидни дори отдалеч. Пътеките по незаснежената част не са проблемни, а по заснежената има следи от предишни изкачвания, които можеш да следваш. Така че изгубване е почти невъзможно.
    Единствената опасност са цепките и подхлъзванията. И наистина са реална опасност, когато човек е сам и няма вързан за него партньор. Но тази опасност е много добре премерена – първо по предварителна информация и второ – пак заради стъпките, които се следват през цялото време. Добрия изход от цялото приключение зависи единствено от собствените ти сили, внимание и концентрация. Метеорологичните условия също не са фактор – времето е стабилно, избира се за изкачване добро време, а когато времето е добро сутрин почти никога няма облаци. Имах достатъчно време да наблюдавам планините в района.

    Но въпреки, че не е чак толкова опасно, колкото звучи, не препоръчвам на никого да прави нещо подобно. Дори не препоръчвам и самостоятелни планински преходи, особено по места, където не минават хора. Минавал съм през места, където не минава никой и ако на едно такова място счупиш или дори навехнеш крак, може никой да не те намери.

    А след този връх в Перу изкачих още един, пак солово, но малко по-нисък – 5752 метра.

  6. emiliya gavrilova
    Изпратен 17.02.2011 на 12:06

    zdraveite! dokolkoto razbiram ot razkaza vi vie ne ste profesionalen katera4.nito daje liubitel(shtom kazvate 4e po4ti niakav opit niamata).tova ne e smelost,koeto ste napravili:tova si e 4ista ludost!! tova e absoliutno opasno,da tragnete sam i bez voda4.!!!! tova daje opitno katera4i ne bixa go storili..ne sam planinar,no poznavam xora na koito jivotat im e katereneto..i znaia kak osven smartonostnata opastnost pri takova izka4vane(dvijeiki se sam) ,sashto orientaciata e mnogo vajna!! i naistina ne moga da proumeia,kak ste se orientirali sam,bez nikakav opit….izobshto-mnogo stranen razkaz…ne podlagam dumite vi na samnenie,no predi sedmica biax na vrax 3718m i imam ideia kakvo e vrax–a da ne govorim za tozi,koito vie opisvate…

  7. Русанка Панайотова
    Изпратен 17.02.2011 на 0:58

    Поздравления за смелостта, за интересния разказ и за красивите снимки! И аз завиждам благородно! :)

  8. biro
    Изпратен 16.02.2011 на 18:24

    Поздравления. Чудесно описано пътешествие!

  9. vlado
    Изпратен 16.02.2011 на 13:23

    завиждам благородно :)

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>