Писмо до Украйна

Здравей, мила Украйна! Минаха повече от две години, откакто те посетихме, но все още се връщаме с удоволствие към спомените си.
Помниш ли ни? Ние бяхме онези развълнувани, нетърпеливи деца, които за пръв път се отдалечаваха от своя свят и не знаеха какво да очакват. Чувствахме се горди, че са ни избрали за две седмици да се потопим в твоята култура.

По-късно разбрахме, колко близка е тя до нашата. Когато за първи път стъпихме в лагер “Мечта”, уморени след цял ден пътуване, приятно се изненадахме от дружелюбните погледи и българската реч, която чухме. Вярно, леко смешна и различна от нашата, но все пак българска. Скоро установихме, че в Болград, близо до който се намирахме, а и в цялата околност има много бесарабски българи. Хора, които толкова много приличат на нас.

Никога няма да забравя тези хора. Повечето от тях не бяха стъпвали в България, но сякаш беше вродено в тях да я обичат. Боготворяха ни сякаш бяхме герои и всички искаха да ни видят и да говорят с нас, сякаш чрез нас се докосваха и до нея –до България.

Първите дни ни беше малко трудно да свикнем с условията в лагера “Мечта”, с различната храна, но скоро прозряхме красотата му. И тя не се дължеше само на привлекателната местност, в която се намира и езерото Ялпуг.

Езерото Ялпуг

Езерото Ялпуг



Очарованието на това място се дължи, до голяма степен, на факта, че е останало непокътнато от човешка ръка. Освен лагера, около езерото нямаше други постройки. Можехме свободно да играем, да плуваме или просто да съзерцаваме околността.

Любовта към това място се подхранваше у нас и от топлотата на хората. Те се грижеха постоянно ние да сме добре. Всяка вечер се организираха игри или концерти, в които участвахме и ние. Всяка вечер беше празник и за нас и за останалите деца в лагера.

Част от закриващия концерт в лагер “Мечта”

Част от закриващия концерт в лагер “Мечта”

Някои от нас пееха, други свиреха или танцуваха. И точно тогава най-силно усещахме желанието на украинците да се докоснат до българската култура. Бяхме научили песни на руски, но те упорито ни молеха да пеем на български. Искаха да ги научим и на право хоро и непрекъснато се опитваха да го танцуват с нас. След втория ден вече всички ни познаваха и се хвалеха, че са приятели на “българите”.

Интересни за нас бяха и всички екскурзии до по-малки и големи населени места. В Болград посетихме Първата българска гимназия, в която и досега един от изучаваните езици е българският. Бяхме впечатлени от църквите в околността, дори и по-малките бяха красиво изрисувани.

Малък манастир в близост до Болград

Малък манастир в близост до Болград

Пътувахме до Измаил, разходихме се из “Парка на Пушкин”. Видяхме невероятната Одеса, която колкото и да обикаляхме, така и не можахме да разгледаме цялата. Изумително е колко добре хората там успяват да съчетаят традициите и новаторското изкуство, особено в архитектурата. Сигурна съм, там можем да видим, още много, но това ще оставим за другия път.

Одеса

Одеса

Поглед от високо към пристанището на Одеса

Поглед от високо към пристанището на Одеса

Освен градовете, посетихме и много от селата, населени с бесарабски българи. В повечето от тях хората сами си бяха направили малки музеи, в които проследяваха историята си или дори пресъздаваха българския бит.

Изложба пресъздаваща българския бит

Изложба пресъздаваща българския бит

Най-много обаче ме впечатли село Огородное. Там ни изнесоха кратък фолклорен концерт, но едва ли ще намеря достатъчно силни думи, да изразя вълнението, което той предизвика у нас. Млади момичета пееха български народни песни, не просто вярно и точно. Те пееха с невероятно чувство. Музиката се изливаше от сърцата им. Пееха по-добре от много от българските певици. Не знам дали защото бяхме далеч от България или защото пееха превъзходно, а може би и по двете причини, но тези момичета ни просълзиха. Тогава изпитах и най-силна носталгия по родината.

Част от концерта в село Огородное

Част от концерта в село Огородное

Срещнахме се с много хора, посетихме различни места, но това, което остана най-трайно в съзнанието ни са хората, украинците. Толкова сърдечни и отзивчиви. Ако нещо в условията не беше достатъчно добро, те го реваншираха с прекрасно отношение. Те ни показваха непрекъснато, че трябва да се гордеем с произхода си, с културата си. Обичта, която изпитваха постоянно към България и конкретно към нас, няма да забравим никога. И знам, мила Украйна, че някой ден отново ще се върнем при теб!

Автор: Деница Иванова
Симки: Деница Иванова

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи 2011 г., Украйна . Тагове: , ,

  

Един коментар

  1. Пламен
    Изпратен 04.01.2015 на 15:09

    Украина ,има много какво да покаже!Богата на езера и водоеми,на стара култура,която може би е единствена най-близка до нас българите!С разкошните Украински Карпати и хората,които са изключително гостоприемни и предразположени към нас българите!Ако някой се интересува,за каквото и да е,за туристически преходи из Карпатите,посещение на исторически забележителности,да пише на и-мейла,и ще получи информация, а при желание и логистистика!e-mail plamen_61@abv.bg

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>