Писмо до Украйна

Здравей, мила Украйна! Минаха повече от две години, откакто те посетихме, но все още се връщаме с удоволствие към спомените си.
Помниш ли ни? Ние бяхме онези развълнувани, нетърпеливи деца, които за пръв път се отдалечаваха от своя свят и не знаеха какво да очакват. Чувствахме се горди, че са ни избрали за две седмици да се потопим в твоята култура.

По-късно разбрахме, колко близка е тя до нашата. Когато за първи път стъпихме в лагер “Мечта”, уморени след цял ден пътуване, приятно се изненадахме от дружелюбните погледи и българската реч, която чухме. Вярно, леко смешна и различна от нашата, но все пак българска. Скоро установихме, че в Болград, близо до който се намирахме, а и в цялата околност има много бесарабски българи. Хора, които толкова много приличат на нас.

Никога няма да забравя тези хора. Повечето от тях не бяха стъпвали в България, но сякаш беше вродено в тях да я обичат. Боготворяха ни сякаш бяхме герои и всички искаха да ни видят и да говорят с нас, сякаш чрез нас се докосваха и до нея –до България.

Първите дни ни беше малко трудно да свикнем с условията в лагера “Мечта”, с различната храна, но скоро прозряхме красотата му. И тя не се дължеше само на привлекателната местност, в която се намира и езерото Ялпуг.

Очарованието на това място се дължи, до голяма степен, на факта, че е останало непокътнато от човешка ръка. Освен лагера, около езерото нямаше други постройки. Можехме свободно да играем, да плуваме или просто да съзерцаваме околността.

Любовта към това място се подхранваше у нас и от топлотата на хората. Те се грижеха постоянно ние да сме добре. Всяка вечер се организираха игри или концерти, в които участвахме и ние. Всяка вечер беше празник и за нас и за останалите деца в лагера.

Някои от нас пееха, други свиреха или танцуваха. И точно тогава най-силно усещахме желанието на украинците да се докоснат до българската култура. Бяхме научили песни на руски, но те упорито ни молеха да пеем на български. Искаха да ги научим и на право хоро и непрекъснато се опитваха да го танцуват с нас. След втория ден вече всички ни познаваха и се хвалеха, че са приятели на “българите”.

Интересни за нас бяха и всички екскурзии до по-малки и големи населени места. В Болград посетихме Първата българска гимназия, в която и досега един от изучаваните езици е българският. Бяхме впечатлени от църквите в околността, дори и по-малките бяха красиво изрисувани.

Пътувахме до Измаил, разходихме се из “Парка на Пушкин”. Видяхме невероятната Одеса, която колкото и да обикаляхме, така и не можахме да разгледаме цялата. Изумително е колко добре хората там успяват да съчетаят традициите и новаторското изкуство, особено в архитектурата. Сигурна съм, там можем да видим, още много, но това ще оставим за другия път.

Освен градовете, посетихме и много от селата, населени с бесарабски българи. В повечето от тях хората сами си бяха направили малки музеи, в които проследяваха историята си или дори пресъздаваха българския бит.

Най-много обаче ме впечатли село Огородное. Там ни изнесоха кратък фолклорен концерт, но едва ли ще намеря достатъчно силни думи, да изразя вълнението, което той предизвика у нас. Млади момичета пееха български народни песни, не просто вярно и точно. Те пееха с невероятно чувство. Музиката се изливаше от сърцата им. Пееха по-добре от много от българските певици. Не знам дали защото бяхме далеч от България или защото пееха превъзходно, а може би и по двете причини, но тези момичета ни просълзиха. Тогава изпитах и най-силна носталгия по родината.

Срещнахме се с много хора, посетихме различни места, но това, което остана най-трайно в съзнанието ни са хората, украинците. Толкова сърдечни и отзивчиви. Ако нещо в условията не беше достатъчно добро, те го реваншираха с прекрасно отношение. Те ни показваха непрекъснато, че трябва да се гордеем с произхода си, с културата си. Обичта, която изпитваха постоянно към България и конкретно към нас, няма да забравим никога. И знам, мила Украйна, че някой ден отново ще се върнем при теб!

Автор: Деница Иванова
Симки: Деница Иванова