Когато, някой погледне… или моята разходка из Родопите

Сама съм, тук между четирите стени на червената ми стая. Странна меланхолия е обвила малкото ми сърчице и ме връща назад във времето.
Тогава, когато бях дете… Денем слушах приказки, а вечер гушната в топлите прегръдки на мама питах: ’’Има ли чудни земи? Съществуват ли вълшебства?!?’’, а днес когато съм едно младо, видяло малко повече момиче аз знам отговора. Чудесата съществуват!… Просто чакат да ги преоткрием. И днес, в студения февруарски ден, спомените ми бушуващи и парещи като емоциите, който изпитах тогава ме връщат в един от щастливите, незабравими дни на лято 2010.

С голямо нетърпение и силна музика тръгнахме от улиците на големия град. Музиката идваща от двете коли, с който пътувахме бе силна, смеха излизащ от нас звънък и аз….там!-пътуваща някъде из нищото. Единственото, което знаех, е чеотивам на палатки. Единственото, което исках…”да се размажа”.

Така и стана! Неусетно от шумния и забързан Пловдив , аз се пренесох в спокойствието и гостоприемността на Родопи планина. Толкова велика бе тя! Накара ме да се почувствам така, все едно около мен е сложила броня срещу лошото. Толкова силна, че май пречисти душата ми. Така страхопочитаема,че през цялото време прекарано в нея аз бях себе си…

Широка поляна

Широка поляна

Последна спирка бе чудното царство на язовир „Широка поляна”. Единствената ми реакция щом слязох от колата бе „Уаллл”,а и какво друго бих могла да кажа? В просторните покой на местността ни посрещна една луда феерия от багри. Мълчах… съзнанието ми се прекланяше пред това произведение на природата.

И все още стоях и гледах. Просто хранех очите си. Времето тук май бе спряло… Въздуха-чист и кристален миришеше на младост и за първи път от много време аз се чувствах жива!

Момчетата опънаха палатките, извадиха маса и столове, з а които дори не знаех, че има. Надуха лодка и шегите продължиха. По едно време телефонът ми звънна. Мама! Попита добре ли съм… Не знаех какво може да ми е. Та аз бях на място от приказките, но просто отговорих: ’’да’’ леко отдалечила се от масата.

Затворих, но продължих да вървя. Гледах дърветата. Бяха изящни!-зелени..облечени в китна, пъстра премяна. Облаците спокойно си стояха-памукови и нежни. Заедно се наслаждавахме на тази магия. Аз от широката поляна, а те от лазурното, синьо небе. Да,разбирам ги. Защо ли би им било да си тръгнат? Накацали по клонките птици, високо и нежно извиваха гласове, а язовира, който стоеше пред мен сякаш носеше душа… Колко ли тайни пази ревниво? Тази нощ щеше да узнае и нашите!

Широка поляна

Широка поляна

Велика е майка България! Велик е и Пеньо Пенев, когато е казал:”Човекът е човек,когато е на път.”В онзи момент въпроси като:”Защо не помня кога съм посяла дърво?” и мисли като „Ако откъснеш стръкче трева, цялата вселена потръпва!” имаха огромно значение. Имат и днес.

Тогава и аз самата станах по-добра. Ако сега и Вие решите скоро да посадите дърво, значи наистина до всяко добро същество… застава поне още едно….

Бавно се върнах към масата. Бе паднала нощта… Сред дивото вдигахме наздраве след наздраве. Песни озвучаваха гората. Привлякън от щастието ни, нестихващ, луд дъжд танцуваше заедно с нас. За момент аз дори бях по потник. Явно щом си в приказките, с правилните хора дори студът не е толкова страшен. Невъзможно му бе да спре щастието ни!

После малко сън, но наистина се чувствахме бодри, щом станахме. Едни още допивахме кафето си, други вече пускаха въдици. Нямаше помен от проливния дъжд. Сега слънчо печеше над нас, а вековни дървета ни пазеха сянка. Ето защо в българската литература гората е толкова важен елемент. Тя е била дом за онези страшни хайдути! Те са се кланяли на нея. Сега го правех и аз… Тя може да бъде дом, ако познаваш нея и спазваш законите й!

Родопи

Родопи

Легнали на поляната час и половина слушахме виц след виц. Коремът ме болеше от смях, а непосредствено след това моята реакция: „Я!Вижте!Самолет…” разсмя всички. Явно, макар и не на края на света, аз се чувствах точно там. Тук бе царството на хармонията и свободата. Нямаше значение колко е часът или кой какъв е!

Попитах някой знае ли легенди за това място. Никой не знаеше, но аз си мисля, че някога язовирът е бил някой момък, а гората лична мома… Може би тяхната любов е била силна и днес е останала във вечността, такава каквато е виждаме. Той и дава от водата си….Тя му пази сянка и чудото го виждаме и днес, тези който сега пишем историята.

И още смях и танци. Още една луда нощ, в която се казаха не казвани неща. Малко сън…кафе и време за тръгване. ”Не искам се чуваше през минута” от някой. Не е лесно да кажеш:”Довиждане!”, на място, на което си себе си. Трудно е да се завърнеш в реалността, където макар и още почти деца всеки има своите проблеми.

И все пак…Имаше ”трябва”. Така се сбогувах с китната природа, кристалния въздух и приближилото се небе. Казах „Чао” на птичките, на шума от листата и на мъдрия, потаен, вечно буден язовир. Тръгнах си толкова безмълвно, колкото и бях дошла.

За два дена успях да осъзная неща, които знаех от години. Искам да обикалям из света, но България е моята родина. Тя е страната, чието име ще славя! За да обичаш родината, трябва да е познаваш… Ако ти е обикнеш ще накараш и други да е обичат…Защото тя е прекрасна!!!

В последните си минути получих шишарка…Тя и днес стои на бюрото ми срещу мен. Дори сега е виждам…Ценна е за мен. Тя е едно от нещата, които са одеяло за душата ми, когато е студено…

Затворих вратата на колата…И тръгнахме! Бързо стигнахме в Пловдив… Май ми се стори много по-бързо от отиването!

На вратата ме посрещна мама. ”Хубаво ли изкарахте?”-попита тя. ”Незабравимо…”-отвърнах аз, отново сгушена в топлите и прегрътки.

Автор : Гергана Ватова
Снимки: Гергана Ватова

Публикувано в категория: Конкурс за пътеписи 2011 г., П-У . Тагове: , , Коментарите и trackbacks са забранени.

8 Коментари

  1. Гергана
    Изпратен 25.02.2011 на 16:41

    Благодаря на всички за коментарите тук и във facebook.Много сте мили и ме накарахте да се усмихвам.Стоплихте ми сърчицето….Надявам се да имаме още хиляди поводи да си разказваме!
    Благодаря Ви от цялото си сърчице!!!

  2. Теодора
    Изпратен 25.02.2011 на 3:12

    Пътеписът е невероятен.Преди да го прочета погледнах коментарите.Присъединявам се към тях.Представен е по начин,който те пренася в онзи свят,в който Вие сте била.Личи си,че е едно преживяване,което си заслужава да се връщаш към него.Личи си,че го е писал и човек с голямо сърце.
    Към него мога да добавя само:България за българите!

  3. Petar
    Изпратен 17.02.2011 на 0:46

    Mnogo krasiva isoriq,napisana sas sarce i dosta talant.I az se pochuvstvah vse edno sam bil tam.Snimkite sashto opisvat valshebstvoto ot vidqnoto,Mai tazi godina i az shte nagrabq palatki i shte tragna iz ulicite na Balgariq,a na teb kasmet :)

  4. Стефан
    Изпратен 16.02.2011 на 14:05

    Поздравления. и от мен
    Какво значение имат красотите,ако няма кой да ги види.Конкурса е страхотен.Дано повече хора се замислят какво имаме в България.Дано всички имаме възможност да обикаляме,но да искаме да се върнем тук.
    Браво от мен.
    Поздрави,Стефан

  5. Raina
    Изпратен 16.02.2011 на 0:51

    Твоят пътепис ме накара да се чувствам все едно съм била там ,с теб.Повод за гордост е че има хора,който пишат за красотите на родината.А може би бъркам….Може би това е най-нормалното нещо на света…..
    Пътеписът е невероятен.Поздравления.

  6. Гергана
    Изпратен 14.02.2011 на 18:49

    Благодаря……и в монента също имам нужда да съм там…..Препрочитам написаното…
    Щастлива съм,че има хора,който не пазят за себе си хубавите думи.
    Благодаря,че ги споделихте с мен…..
    Поздрави,Гергана

  7. Надя Димитрова
    Изпратен 14.02.2011 на 15:05

    Страхотен разказ.
    Спомних си за мои преживявания сред природата. Аз също съм си мислела колко неща осъзнаваш там, в “пустошта” на гората.

  8. Гергана
    Изпратен 12.02.2011 на 13:32

    Благодаря от сърце на всички,който са прочели пътеписа ми.Благодаря и на тези,който са гласували.Радвам се,че Ви харесва….Дано имаме повече моменти,за който ще говорим години.