Венеция – La Serenissima (част 4)

Венеция – нереална, приказна и колоритна

Венеция освен с изяществото и колорита си може да се похвали и с значима следа в областта на културата и изкуството. Градът може да се гордее със своите съкровища създадени на това вълшебно място от венецианските майстори. Автентичността и презумцията, че те са творили за дожите, дадена църква или музей, придава огромна изкуствоведска стойност. Едно е да си създател, творец и произведението на изкуството да е предзначено, примерно за Санта Мария дела Салюте, защото ще постигне желания ефект. Съвсем друго е да гледаш Тициан, Каналето или Канова в Санкт Петербург, Лондон, Париж и т.н. – парите не могат да заместят оригиналното местоположение и търсения ефект, те могат да отдадат почит, уважение и признание на венецианската школа.

От културна гледна точка Венеция е дала на човешката цивилизация старта, тласъка и развитието на театралната и оперна форма предназначена за народа и аристокрацията, но по-важното е, че разширява светогледа и методите за правене на изкуство.

Още 16 век във Венеция – една светска република, за разлика от папския Рим, било насърчавано композирането на цветиста музика характеризираща се върху ефектите на звука, динамиката, хармонията. Джовани Габриели бил първият композитор, който определил кои инструменти, кои части трябва да свирят. Инструменталната музика започвала постепенно да се обособява отделно от вокалната. Музиката все повече започвала да се доближава до човека и човешкия глас.

Театралните представления през 16 век в Италия били публични, за които аристокрацията плащала. Били наследници на комичните интерлюдии – изпълнявани между действията на драмите и характерни с блестящи декори, музика, танц, ефекти. Постепенно визуалният ефект изместил драматургичният текст на пиесата. Най – зрелищни били представленията във Флоренция за прослава на фамилия Медичи.

Сценографията била взаимствана от описанията на римския театър в архитектурния трактат на Витрувий през 1486 г. Влиянието на линейната перспекива създадена от Брунелески и развита от Алберти станала приложима в сценичните проекти, илюстрации и декори. Себастиано Серлио е архитектът, чиито сценични проекти станали модел за визуализиране на описанията на римските театри от Витрувий.

През 16 век били построени няколко постоянни театрални сгради. Първият дворцов театър бил построен във Флоренция за Медичите.
Обаче първият обществен театър бил във Венеция. Годината е 1565 и тази постройка превърнала Венеция във водеща драматургична театрална сила.
Комедия дел Арте е традиционна театрална форма, която доминирала по сцените на Италия от 1545. 17 век този стил е бил вече масово разпространен из цяла Европа и към 1800 година вече бил напълно отмрял. Внезапно хуморът е предложил средство всеки човек да се отърси от суеверните си страхове за бъдещето и да погледне с трезво око на недостатъците на заобикалящите го.

Спецификата на Комедия дел Арте се дължи в основна степен на представленията й, в които всеки член на трупата продължително време изпълнявал една постоянна роля, или “маска”, импровизирайки от неговия или нейния репертоар от речи и сценични поведения за всевъзможни ситуации; отклонявайки се от предварително начертания сценарий всеки път, когато бил увлечен от моментно вдъхновение или усещане за чувствата, желанията на публиката, и връщайки се към основния сюжет, когато тези настроения отшумявали. Това неспирно импровизиране предполага, че всяко представление ще се различава от което и да е друго. Непринудеността, оживеността и пищността са придобили осезаема форма в колоритността на най-добрите комедийни трупи с международна популярност. Много актьори се прочули до такава степен, че загубили своята собствена идентичност под образа на своите “маски”.


Карло Голдони е най-известният венециански драматург.

В днешно време неговите пиеси са често поставяни. В Народния театър се играе “Слуга на двама господари” – мен лично не ми хареса постановката, но може да ни предложи визуална представа ( макар и елементарно направена) какво е Комедия дел Арте. Това е единственият театрален жанр в Европа, който е продължил древната традиция на използването на маски за представяне на героите. Още в древността е имало голям интерес към импровизационни пиеси, вероятно измислени от етруските. Тези представления станали много популярни в Рим, като дори затъмнявали Комедия Ерудита(изтънчения театър на писаните пиеси), и били изпълнявани успоредно с нея, често от едни и същи трупи.

Причините такава театрална форма да се зароди точно в Италия, особено във Венеция, може би са свързани с факта, че по това време страната е била разпокъсана на незначителни княжества, без влиятелен кралски двор, който, чрез своя патронаж, да подпомага театралното развитие. Затова и една от особеностите на Комедия дел Арте била способността за бързо адаптиране към публиката, независимо дали сцената била разположена на селския площад, на градската пиаца, или в княжеския двор. Навсякъде актьорите очаквали и се настройвали спрямо нюансите в реакцията на публиката. Свободата на мисълта, породена от новия, жизнерадостен светоглед на Ренесансовия човек, намирала изказ в тънка ирония на властта, в намеквания и инсинуации, които да не могат да бъдат уловени от цензурата, както би се случило при писаните сценарии.

Арлекин/Арлекино е сред най-известните характери.

тук е нарисуван от Пикасо през 20 век )

Домашен простодушен прислужник, който се ръководи единствено от моментните си желания. Печели симпатиите на публиката. Той постоянно забърква господаря си във всевъзможни бъркотии, които сам оправя в края на представленията. Образът му представлява сложна смесица от различни черти, което позволява на зрителя да открие в него каквото поиска въображението му – от сатанинска жестокост до удивление и чувственост.

Женските образи били слабо развити. Причина може да се търси в забраната на църквата да бъдат допускани до театралната сцена. До средата на 18 век женските образи били изпълнявани от… юноши.

Пиша ви така подробно за този жанр не за друго, а защото е основополагащ и влиянието му се разпространило отвъд Италия сред драматурзи като Шекспир и Молиер. Приносът на Комедия дел Арте включва съкровищницата от похвати за разгръщане на диалога, разработени при наличието на свобода за взаимодействие между актьорите и публиката.

Сблъсъкът на двамата именити венецианци Карло Голдони и Карло Гоци характеризира и края на този жанр из сцените в Европа… хората имали нужда от друга театрална форма.

Другият голям принос на Венеция в културен аспект е свързан със създаването на първата обществена опера в Европа през 1637 година.

Teatro di San Cassiano имал десетина години силен оперен живот, когато започвал да бъде заместван и надминаван от други силни венециански конкурентни оперни сгради. 37 премиери е преживяла … преди да бъде унищожена 1812 вследствие от непрекъснатите пожари. Операта станала обединител на всички театрални елементи от периода в едно драматично пищно цяло. Бароковата музикална форма започнала във Флоренция като хуманистично упражнение.

Мадригалът бил тогава основната музикална форма, но бащата на Галилео Галилей – Винченцо издал полемика, атакуваща вокалния контрапункт като безличен и изкуствен, защото не се придържал към гръцкото единство на текст и музика. Той започнал да експериментира с монодии – кратки,драматургични монолози с акомпанимент – в опита си да преоткрие силата на музиката, която разчуствала душата. Започнало да се изпълняват между актовете на комедиите и станали преки предшественици на бароковата опера ( opera in musica – работа в музика ).

Първата опера била Дафне през 1598 година – текст Отавио Ринучини, музика – Джакопо Пери. Втората опера- Евридика. Клаудио Монтеверди, описан като “последния велик мадригалист и първия велик композитор на опери”, написва най-ранната драматична опера “Орфей” през 1607 година в Мантуа. Той увеличил действието в стандартните пет действия, разнообразил вокалната музика и дал по-голяма роля на инструменталния акомпанимент. От този момент музиката в операта имала предимство пред думите.

Венеция и Рим станали центрове на оперното изкуство. Към края на 17 век Венеция била световната оперната столица с около 10 обособени сгради.

Антонио Вивалди – венецианец по произход, е верояно най-известният композитор от областта. Баща му бил цигулар в “Сан Марко”. Антонио пък се отчел с 90 опери. Вивалди днес е предимно известен със своите концерти около 500 на брой. Четирите годишни времена е един от тях.

Операта La Fenice

Водещата венецианска опера Сан Бенедето през 18 век изгаря и властите решават да построят нова опера – Ла Фениче, която отваря врати 1792 година. В началото на 19 век си извоюва репутацията на една от водещите оперни сцени в Европа, когато през 1836 г… изгаря. Всъщност “Фениксът”, както може да се преведе, се преражда за една година и през 1837г. отново е отркит. 1996 г. – изгаря и 2004 се преражда. Интериорът е впечатляващ, но по-изчистен от този в парижката опера Гарние. Няма я тази претрупаност характерна за някои от необаровите сгради.

Факт е, че Верди пише “Риголето” и “Травиата” за тази оперна сграда.

След това по-детайлно начало за културния отенък на Венеция.. продължавам на същата вълна… в живописен и архитектурен план, но следващият път.

Автор: Боян Александров
Снимки: Боян Александров