Сънувах Китай…

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Случвало ли ви се е да сънувате, че се намирате на някое цветно и екзотично място и да опитвате с все сили да задържите съня, но накрая да се намерите в леглото си в мрачна февруарска сутрин и да ви се иска единствено да заспите отново?
Само че този път не е сън! Отлитаме със съпруга ми за 12 дневна обиколка на Китай!

Осъзнах го едва на московското летище, докато се блъскахме в тълпи от туристи от всякакви националности и чакахме полета си за Хонг Конг за началото на приключението. Московското летище ще запомня единствено със странната система на трансферното бюро, където опашка от изнервени чакащи, натъпкани зад заграждения, се опитва да привлече вниманието на пълничка диспечерка, която крещи без микрофон имената на различни дестинации и пропуска по двама-трима щастливци за проверка.

Огромният Боинг за Хонг конг бе доста комфортен, а и се насладихме на руското умение да приготвят различни видове риба, както и блини. За съжаление местата ни се оказаха сред група руски тинейджърки, които превъзбудено кудкудякаха, ставаха, смееха се и разменяха музика през целия десетчасов полет. Освен това явно не знаеха как се изключва вентилацията, защото полегнаха завити в тънки одеяла под мощна струя студен въздух, вместо да я изключат, в резултат на което мъжът ми започна да подсмърча и киха.
Но нищо не можеше да помрачи ваканционното ни настроение. Пред нас се откриваха 12 дни, които възнамерявахме да „изцедим” от преживявания.

Хонг Конг

Оттам нататък нещата потръгнаха. На летището в Хонг Конг имиграционните власти бяха гостоприемни и експедитивни и малко по-късно бързахме към града в лъскава, аеродинамична мотриса и подскачахме от нетърпение да видим града.

Хотел Интерконтинентал Гранд Станфорд ни посрещна със звуци на пиано, кристални полилеи като водопади от светлина, огромни саксии с цветя с упоен аромат и стая с изглед към залива, от който ни спря дъха. Разходихме се с приятели по ветровита крайбрежна алея и потънахме в лабиринт от прекрасни пъстри улици с бутици, от където мъжът ми постоянно се налагаше да ме извлича. Имах си извинения да се пъхам във всеки магазин за козметика – бях забравила да си купя лосион за защита срещу термично третиране на косата, а влажният въздух превърна косата ми в нещо като руски калпак от лисица. След няколко безуспешни опита, една продавачка дотича с толкова скъп лосион, че косата ми се изправи сама само като чух цената. Оказа се, че в магазина има още три други марки лосион, но се предполага, че чужденката е склонна да похарчи повече.

Жителите на Хонг Конг ми се сториха приветливи, много добре облечени и любезни. В общественият транспорт, който е предимно подземен, както и на въжения трамвай на ферибота до остров Макао, на стоянката за таксита и прочие не се бутаха, а си отстъпваха място и се изчакваха. За мен, свикнала да оцелявам с борба в софийските тъпканици и задръствания, това бе направо необяснимо.

Надвечер се качихме да гледаме светлинно шоу от Виктория Пийк – хълм, откъдето се открива разкошна панорама над целия град и небостъргачите изглеждат нереални
като на пощенска картичка. Май единствено аз се радвах на шоуто, защото мъжът ми беше зает да пробва някакви опции на новия фотоапарат, в резултат на което сега разполагаме с поне 50 еднакви снимки в различни нюанси…

1 Снимката във висока резолюция

В същата сграда посетихме тамошния музей на Мадам Тюсо и „побъбрихме” с восъчните фигури на Дейвид Бекъм, Хитлер и Пикасо и други знаменитости от минало и настояще. Повечето туристи обаче се блъскаха да се редяха на опашка да се снимат с копията на някакви местни величия, които на мен всички ми се струваха еднакви.

Приключихме вечерта в индийско- малайзиско-тайландски ресторант в някакво приветливо кварталче, в което кипеше нощен живот. Трима души поръчахме три различни вида къри, от които в гърлото ни изригна огън и само добро количество местна бира и малко тайландски чай успяха да ни върнат дар слово.

Макао

Към девет сутринта, все още подпухнали от сън и неотпочинали, се натоварихме на ферибота за остров Макао през Южно китайско море (или да кажа Мръсно-китайско море, предвид жълтеникавия цвят на водата под навъсеното небе). Върнат едва преди десетина години на Китай от португалците, островът е забележителен пример за развита туристическа дестинация. Най-силно впечатление ни направи „Венецианецът” огромен комплекс от хотели, казино и луксозни бутици, който представлява умален вариант на Венеция – със собствен площад Сан Марко, Мост на въздишките, канали с гондоли и – представете си- в сградата има изкуствено синьо небе, с леки, плуващи по него бели облачета! Илюзията е пълна!

2 Снимката във висока резолюция

Разходихме се по улицата на Големия канал и решихме, че е твърде вероятно в бъдеще човек да живее в такъв затворен свят с изкуствена природа, в дните, когато безотговорното ни отношение ще е довело да пълното погубване на истинската. И все пак комплексът ни забавляваше много, дори си позволихме няколко дръпвания на ротативките в казиното, в което освен маси за покер, рулетка и бакара имаше над 16 000 машини за хазарт. Естествено не спечелихме нищо, но се утешихме с ягодов чийз кейк местно производство и погледахме шоу-спектакъл с фокуси и танци.

3 Снимката във висока резолюция

Китайската Нова година

За наш късмет тази година –(Годината на Тигъра по китайския календар) съвпадна с 14-ти февруари и украсите и увеселенията бяха изключително пищни. Решихме да прекараме празника в гр. Цяо Чин в провинция Гуан Дон.

Хванахме автобус от столицата на провинцията и след около два часа се озовахме в хотела, весела компания от осем души. Едва разопаковали, излязохме по пъстрите улици, окичени с фенери в червено и златно и украсени с фигурите на китайския зодиак. Навсякъде бяха издигнати сцени с различни спектакли, продаваха се всевъзможни вкусотийки като карамелизирани плодове, печени сладки картофи, кюфтенца, варена ряпа и тофу…
Китайците са много дружелюбен народ, още повече в място, в което почти няма европейци ние бяхме като ходеща атракция. Отвсякъде ни гледаха любопитни бадемови очички, получавахме поклони и поздрави на английски през две секунди, а тинейджърите сякаш виждаха холивудска звезда да броди по улиците им.

4 Снимката във висока резолюция

Не знаех къде да гледам по-напред. Молове със светлинни пана и реклами мамеха от двете страни на огромните булеварди и накрая не устояхме и хлътнахме в един от тях да хапнем. Тъй като нямаше меню на английски, а само един от нас поназнайваше йероглифи – и то не повече от триста (за сравнение в ежедневието се ползват около пет хиляди!), получихме доста особена храна. Поръчах телешко и чаша вино, а получих издълбан бамбуков ствол, напълнен с приятен лепкав ориз, осолен свински бекон и накисната салата, а за десерт – нещо като зрънца кускус в косово мляко. Докато другите българи ме гледаха с почуда за куража, ометох всичко за отрицателно време. Единствено с виното не се справих, защото ми донесоха някакъв вид оризова ракия в шишенце като за салицилов спирт, която беше 33 градусова! От обясненията разбрах по-късно, че думата „вино” се използва за алкохол изобщо…или нещо такова…но така или иначе напитката ставаше единствено за разтривка в някой бабешки цяр.

5 Снимката във висока резолюция

Китайците обядват доста рано и затова докато излезем от ресторанта, градът вече се бе превърнал в бляскав карнавал, панаир, пълен с живот и ведро настроение, в очакване на вечерните увеселения по случай Нова година.

Следващата точка в програмата ни бе масаж на краката. Избрахме си пищен спа-център, където в една полутъмна стая ни масажираха едновременно осмината. По-късно разбрах, че това била мярка на китайското правителство за ограничаване на практиката на проституиране в подобни заведения – няма индивидуални зали за масаж.
Потънахме в удобни кресла, докато ни гощаваха с врял зелен чай, сочни резени диня и портокали. Въпреки притеснението ми, че имам доста силен гъдел на стъпалата и ще ритна инстинктивно масажиста в лицето още щом ме докосне, нищо подобно не се случи и преживяването беше несравнимо.

6 Снимката във висока резолюция

Преди вечеря присъствахме на внушителна заря, която продължи поне 40 мин. Опияних се от песните на тълпите, феерията от светлина, пъстротата на украсите… и се съвзех едва в ресторанта за вечеря, където успяхме да седнем едва към десет вечерта. Сервираха ни в отделна зала- честа практика в Китай, която позволява необезпокоявано да спретнеш семейно или приятелско тържество и да се почувстваш като у дома си. Избрахме към десетина различни ястия, които бяха сервирани на въртящо се кръгло стъкло на масата, за да опита всеки.

На следващия ден си организирахме екскурзия с круизно корабче до близките острови. Отново нямаше превод на английски и докато пътувахме към обраслите с китна зеленина възвишения с меки, кръгли форми, вниманието ни бе погълнато от плъх, който тичаше като обезумял по палубата и се страхуваше поне толкова от нас, колкото ние от него. На бележка от наша страна към екскурзоводката, тя с гордост ни съобщи, че в Китай това се яде…или може би искаше да ни стресне?

7 Снимката във висока резолюция

На острова наехме лодка, за да разгледаме дълбините на една пещера. Клаустрофобията ми бе подложена на сериозно изпитание, когато лодката започна да се провира през толкова тесни ниши, че трябваше да си държим главите наведени, а и изчаквахме други лодки, докато аз си повтарях- дишай, дишай спокойно…въпреки това пещерата бе много красива, отлично поддържана и майсторски осветена.

8 Снимката във висока резолюция

Освен това, изкачихме поне милион стъпала до малък, задушен олтар, изсечен в една скала, където се мъдреше незнайно дебело божество – ако се съди по миризмата наоколо и коментарите на спътниците ми, това бе богът на цигарите. Шегичка, разбира се. Но това мило изчадие ни дари с щедра мускулна треска и само невероятния изглед на околните езера и тъмнозелени гори отвисоко накараха женската част от групата да мрънка по-малко.

Следобеда поехме за град Шен Жен с автобус и си обещахме да купим нов куфар като пристигнем, защото старият явно бе решил, че иска да бъде погребан в Китай – с една дума му се счупиха колелцата и трябваше да му търсим заместник.

Шен Жен

Шен Жен е китайският отговор на предизвикателството Хонг Конг. Бивше невзрачно рибарско селище, днес Шен Жен впечатлява с небостъргачи с разнообразна форма и цветове – от златисти, до черни, стъклени, от кръгли арки на по 40 етажа до игловидни строги административни сгради.

Единадесетмилионният Шен Жен изглеждаше доста обезлюден заради празниците, но още същата вечер ни посрещна приветливо с отлично приготвена Кайпириня и новозеландска рок група в един от баровете на местен елитен хотел. Докато оглеждах изисканата атмосфера, почнах да се питам как може това да е комунистическа държава. Моята представа за комунизъм от детството включва празни магазини, режим на тока, руски филми по телевизията и скапани автомобили. А се намирах в бар, където слушахме последните денс хитове, танцувахме сред модно облечени млади хора, които се наслаждаваха както на АББА, така и на Бритни Спиърс и непринудено завързваха контакти на английски…затварям скобата.

На следващата сутрин поехме към Интерлакен – увеселителен парк на няколко нива, разположен в планината, близо до Шен Жен. По пътя спряхме на морския бряг, за да разгледаме някакво курортно селище, което обаче бе сковано от студ и откъдето си тръгнахме почти веднага, понесли кошничка с ароматни ягоди- да, по това времена годината!

Таксито ни свали пред украсени порти, зад които се простираха безкрайни поля от цъфнали цветя в оранжево, червено синьо, жълто и лилаво. Сред тях бяха поставени макети на животни. Пред очите ни се извиси величествен хотелски комплекс, който по мое мнение беше поне петзвезден. Пихме жасминов чай и чай с розови листенца в зала, която приличаше на катедрала. Обясниха ни, че това не е случайно, тъй като там се провеждат концерти на гостуващи изпълнители и акустиката е особено важна. Любувахме се на стъклописите, на изящните кристални свещи с човешки бой, а стъпките ни потъваха меки килими с ярки багри, които покриваха цялата зала.

9 Снимката във висока резолюция

В Ботаническата градина в Интерлакен снимах най-голямата тиква, която съм виждала- цели 390 кг!

После преминахме през зала с хиляди препарирани пеперуди и се отправихме по висящи въжени мостове към вътрешността на парка, където попаднахме сред зелени чаени плантации. За любопитните туристи бе създадено дори ателие, в което можеш да участваш в различни етапи от процеса по обработването на чая. Седнахме на ниски дървени столчета в малка чайна и усмихнато момиче ни сипа врял зелен чай в миниатюрни порцеланови чашки. След първата чашка, която пиеш на един дъх, вече не си усещаш езика, но бе много забавно.
Сгряхме се и тръгнахме в някаква по мост с лакирани червени перила, сред пищна тъмнозелена растителност. После се озовахме на живописна уличка, а от двете ни страни се гушеха какви ли не пъстри магазинчета – за чай, за сувенири, за порцеланови кукли, както и улични търговци, които ни изненадаха приятно с вкусни люти шишчета от агнешко месо.

10 Снимката във висока резолюция

Когато вече едва усещахме краката си, решихме да се прибираме към града, но едва стигнали автобусната спирка се оказа, че там вече се е извила опашка от близо 600 души на повече от 300 м! Не бях виждала такова стълпотворение и се уплаших, че ще се приберем след часове, но точно тогава имах възможност да наблюдавам отблизо ефикасната организация на обществения живот в Китай. Таксита не се виждаха, но отнякъде се появиха частни охранители, които държаха опашката в сравнително строен ред. Към върха на хълма, където се намирахме, запълзяха редица големи и малки автобусчета, които взимаха по 30-40 души и за нула време, по-малко от половин час цялото море от хора пред нас бе превозено надолу. Направи ми впечатление, че никой не се оплакваше, не се пререждаше брутално и се подчиняваше на организирания от превозвачите ред.

Малко по-късно си спретнахме симпатична вечеря в уютен суши бар в един от моловете в града. Пихме и горещо саке, в което алкохолът не се чувстваше изобщо и накрая приключихме вечерта във V-Bar в хотел Уест Ин. Въпреки луксозната атмосфера, хората се държаха много непринудено, усмихваха се един на други и, както вече имах възможността да забележа неколкократно, бързо установяваха контакти. В бара свиреше група, в която пееше екзотична индонезийска певица. След като й помахахме и показахме, че харесваме как пее, тя дойде да се запознае с нас и да вдигнем заедно наздравици.

Нингбо

На 17-ти февруари отлетяхме за Нингбо. За съжаление първата вечер (пристигнахме сравнително късно) мъжът ми не се чувстваше добре и вечеряхме в домашна обстановка като преди това напазарувахме в китайския Auchan. Беше ми интересно, след като познавам този супермаркет във Франция, да направя сравнение. Китайският вариант бе много по-голям, имаше невероятно разнообразие от риби, от чайове, от сладкиши, от прясно изпечени видове хляб…всъщност дори не мога да го опиша. Ще кажа само, че имаше възможност за дегустация на място и се възползвах да пробвам разни видове сушена риба като накрая си тръгнахме с няколко пакета от тях, а също и млечен чай от рози, плодове с вид на червени чушки, деликатно опаковани пликчета с водорасли и т.н.

Нощта обаче мина доста неспокойно. Китайците обичат фойерверките, а също и всякакви видове гърмящи пиратки и го усетихме на свой гръб. Когато си легнахме, под прозорците на сградата – а спяхме на 20-тия етаж- сякаш избухна война. Гърмяха цяла нощ – като се започна по здрачаване и приключи към шест сутринта. Мислехме, че празнуват нещо специално, но поводът очевидно все още бе настъпването на Новата година. А си мислех, че ние празнуваме дълго и шумно…

На 18 февруари сутринта решихме да обиколим занаятчийския квартал на Нингбо- Гулоу. Поехме пеша, тъй като бе само на няколко преки в квартал Хайшу, но когато пристигнахме установихме, че почти всички работилнички са затворени – все още поради празника. Продължихме разходката си по главната улица на града с намерение да отидем на площада Тиен И, който според туристическите интернет сайтове е местна забележителност. На мен обаче просто ми приличаше на поредния площад с молове в който и да е по-посещаем европейски град – защо не Брюксел или Мадрид например? А когато видях и познатите марки като Зара, Манго и H&M се почувствах съвсем като в Европа. Дори и цените бяха същите – едни обувки в Зара бях купила за 79,90 евро, а в Зара в Нингбо струваха 799 юана – тоест същото, като преместиш напред десетичната запетая. Още по-европейско и родно ми стана, когато току зад площада се извиси пред очите ни една катедрала – единствената разлика с европейските бяха нетипично изрисуваните стъклописи под арките, но това от разстояние не личеше.

11 Снимката във висока резолюция

12 Снимката във висока резолюция

За обяд влязохме в местен ресторант, където ни обслужваха еднровременно четирима сервитьора, които се надпреварваха да опитват да се разберат с нас на английски, въпреки че гидът ни говореше отличен китайски.
Тук опитах отвратителен лавандулов чай – толкова горчив, че ми стана лошо едновременно от вкуса и аромата му и никаква захар не помогна да залича спомена.

Вечерта посетихме квартал Ло Уай Тан, където се събират чужденците от Нингбо (имам предвид извън-азиатските чужденци) и е пълно с осветени малки пъбове и кръчмички от всякакъв вид. И тук все още всичко бе осветено заради Новата година, дърветата грееха в червено, синьо и жълто. Избрахме си симпатичен френски пъб « Le Cargo », където пихме местна бира и играхме на някаква забавна игра с дървени плочки – трима души построихме кула от плочките и целта беше да измъкваш по една плочка от долните етажи и да я поставиш на горните без да бутнеш творението. Когато се похвалихме, че сме достигнали цели 32 етажа ни бе направен коментар, че явно не сме пили много.

Собственикът, с когото се запознахме, бе французин и ни каза, че французите образуват най-голямата чуждестранна общност в Нингбо. Каза ни също, че възнамерява да се върне в родната Ница, тъй като Китай е хубав за туризъм, но трудно се свиквало да живееш в толкова различен свят. Той бе опитвал три години.

Автор: Емануела Томова
Снимки: Емануела Томова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Китай . Тагове: , , , , , , , ,

  

3 Коментари

  1. Ани
    Изпратен 17.04.2010 на 23:03

    Хареса ми вашия разказ за Китай.Очаквам втора част.

  2. Наблюдател
    Изпратен 15.04.2010 на 20:52

    И тази част е прекалено туристическа. Суха и изброяваща.

  3. Леа
    Изпратен 06.04.2010 на 10:13

    Толкова е скучно, че прилича на отчет с елементи на разсъждение. Самолетът, автобусът, много хора, малко хора, влизаме, излизаме, качваме се, слизаме… Един французин е решил да се върне в Ница…
    Заглавието е хубаво, но по никакъв начин не е защитено в текста.
    Не, не ми харесва.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>