До Монголия и обратно (част 2)

Техниката
Тя е изключително българска, останала от първата експедиция и напълно амортизирана. Беше купен един нов багер „Катър Пилар”, който свърши основната работа на обекта. Всички му се радваха-една роботизирана машина с плавни движения и тих мотор. Кучетата лаеха стрелата и, защото я оприличаваха на хобот.

Промивните инсталации се нуждаеха от спешен ремонт-подмяна на решетки, мотори, помпи и транспортни ленти. Промивния агрегат се захранва от транспортна лента с докаран материал от кариерите. Прибутването му става с булдозер, а във вътрешната част на барабана по тръба постъпва вода и във вид на силен душ умива материала. Барабанyt го разбърква, като се върти бавно, а късовете над 20 мм се изхвърлят навън. Миналата през отворите на барабана фракция попада в събирателно корито и оттам в шлихоуловителя във вид на пулп от вода, пясък, тежки минерали и злато.

Ремонта на приборите се вършеше на терена при -20 градусов студ. През това време ръководството на Булгаргеомин ни бе забравило и обещаните пари по договора не бяха изплащани. Получавахме монголски тугрици, които стигаха за цигари, чай и някоя друга рибена консерва. Половинaта от камионите, които бяха ремонтирани в базата на Баян Хонгор отказаха да работят и се наложи повторен ремонт.

Спътниковата антена на града

Спътниковата антена на града

Монголците започнаха да гледат недоверчиво нашите механици. Шлюзът, който изработих бе зарязан на полето и като попитах началника на обекта:
-Защо? – той ми отговори, че трябвало да остане злато и за техните деца. И действително, от направените разчети 30% от златото биваше изпускано от потрошените шлихоуловители и отиваше на баластриерата.

Освен амортизираните промивни инсталации и камиони, от ремонт се нуждаеха багерите, булдозерите и водните помпи снабдяващи с вода приборите. По някое време Директорите заминаха за Иркутск да закупят части за машините. Върнаха се доволни изхарчили десетки хиляди долари, а в по-голямата си част частите бяха негодни. Механикът показа как се чупи нов сегмент от КАМАЗ само с едно леко натискане. Закупената пещ за топене на злато не бе оборудвана с автоматика за подържане на зададена температура, а струваше 10 хиляди долара!!!!!

Нашият Директор бе „купен” за един джип и една монголска секретарка и повече не се весваше на обекта…

Кариерите
В района златните разсипи са разработвани отдавна, още от китайците. В една от кариерите в стената, багерите разкриха опушени участъци като тръби и монголците ми обясниха, че китайците за да размразят пласта са палели огън на дъното на кладенеца, който копаели. В пясъка, изкопан от багерите, в приборите започнаха да попадат монети с квадратни дупки, сребърни копчета, части от конски сбруи и малки парчета от топилки съдържащи злато. Всичко това събирах в метална кутийка, която старателно запечатвах с намерението да я предам на областния музей.
Един ден след като се върнах от Уланбатор, където предавахме златото на банката видях, че кутийката е разпечатана и повечето от ценните монети ги няма. Попитах персонала кой е взел монетите, а те с наведени глави ми казаха, че ги е взел Генералният Директор. Монетите не достигнаха музея.

Приборите се захранваха с материал от няколко кариери, като геолозите даваха направления на багерите къде да копаят. Златото не е разпределено равномерно по пласта, а образува „златни коси” във вид на ивици, които имаха различно разположение, дълбочина и дебелина. Геолозите копаеха шурфове /кладенци/ с дълбочина до 10 м, на които опробваха стените. Пробите се промиваха от отделен отряд от монголци и когато ми донесоха резултатите видях, че много от хоризонтите със злато прекъсват изведнъж, което ме караше да мисля, че опробването или отделянето на златото не е вярно. Накарах геолозите да донесат пробите в цеха и след опробването нещата си дойдоха на място. Това бе поредната провокация от монголска страна.

Кучетата
В този суров климат остават само здрави и едри животни с хубава козина. Повечето от кучетата бяха такива и ние много им се радвахме. Имаше две-три, които хранехме и те започнаха да охраняват нашите юрти. Монголците много не ги обичаха и по всякакъв повод ги гонеха.

Монголско куче

Монголско куче

Веднъж, след продължителна работа, се връщах към юртата, но реших да се освежа, като се изкача до близкия хълм. Валеше лек сняг, но вятъра го носеше почти хоризонтално. На върха на хълма се бе събрала глутница кучета и аз разпознах едно от нашите. Извиках го и то дойде при мен. След него дойдоха и другите.
Погалих го и реших да продължа по-нататък. Тогава чух глухо ръмжене. Опитах да заобиколя глутницата, но кучетата застанаха пред мен. Отказах се и се върнах в юртата.

С кучето Нела

С кучето Нела

На другия ден разказах на персонала на цеха случката. Тогава шлосера ми каза, че на другата страна на хълма има незапълнени проучвателни изработки, в които съм можел да падна. Чак тогава си обясних глухото ръмжене. Глутницата си беше истинска, изградена по вълчи закони с водач и неговата вълчица и даже имаше две три кучета с подвити опашки и ние веднага кръстихме едното на името на доктора ни, който бе страхливец и се подмазваше на началниците, а нас ни клеветеше.

Птици и животни
Странно е, че в страна с такъв суров климат има такова голямо животинско разнообразие. По време на пътуванията ми от обекта до столицата виждах по пътя в близост до реките и блатата сиви чапли, по скалите – соколи и лешояди. В зоната за кариерен добив имаше много изкуствени езера и водата в част от тях не бе пресъхнала. Там се бяха заселили по двойки диви гъски с много красиво оперяване. Главите им бяха в черно и оранжево, а перата сребристи.

Нашите набедени „авджии” бяха застреляли една гъска и я свариха на печката в голям казан. На другия ден разбрах от персонала на цеха, че това са свещени гъски, които са забранени за лов. Те винаги гнездят по двойки и ако едната от тях умре, другата не я преживява-умира след нея. Така де, ама кой да обясни на нашите пернишки каубой, че не трябва да стрелят по тях.

В лагера до юртите ни имаше няколко електрически стълба и доста често на един от тях виждахме кацнал сокол. Веднаж му подхвърлихме на тревата парче месо останало от обяда ни и той го грабна без да докосва земята, като излетя почти вертикално. Сцената бе впечатляваща и ние редовно започнахме да му носим месо. Мисля, че соколът бе един и същи. Един ден една от монголските ни колежки излезе от вратата на лавката с шоколад в ръка, но не можа дълго да му се радва. Един сокол го грабна от ръцете и като я одраска по бузата.

Между два хребета в далечината се виждаше бяла скала и нито един от монголците не ни каза каква е тя. Обикновено отклоняваха въпроса или се правеха, че не ни разбират. Един следобед решихме с двама мои колеги да разгледаме скалата. Чистият въздух приближава обектите, но се оказа, че скалата отстои на не по – малко от десет километра от лагера. Падна голямо ходене, но след час и половина се добрахме до нея. Една кварцова жила с дължина стотина метра се издигаше на 20 метра височина. Бяхме разочаровани, но като се поогледахме видяхме изкопите в основата и. И не само тях. В долината бяха изкопани четириъгълници, които у нас копаеха военните за укрития на тежка техника. Малко по-встрани стърчеше тръба на сондаж, а около нея бе разхвърляна сондажна ядка. На половината височина в една издатина имаше голямо гнездо и аз реших да се кача до него. Гнездото бе направено от груби съчки , но в средната част върху пух от пера имаше две големи сивозелени яйца. Нямах намерение да се приближавам повече, но моят колега отдолу се провикна:
– Погледни нагоре!

На върха на скалата бе кацнал огромен орел и ми се стори, че ме гледа мрачно. Бързо слязох от скалата, а по пътя на връщане намерихме едно махово перо дълго около 60 см.

Сигурно тая „кокошка” бе голяма като делтаплан! Като се върнахме капнали от умора си легнахме веднага, а на другата сутрин запитах персонала на цеха, защо до бялата скала има изкопи? Обясниха ми, че преди да се изтеглят руските войски са блокирали този участък с военна техника и не са допускали никой там. Пробата, която взехме от изкопа се оказа с добро съдържание на злато.

Цялото поле и особено по южните склонове на малките хълмове имаше дупки от мармоти, а някои от тях бяха заселени. В този окръг-голям колкото територията на България, всяка година се определяше квота за отстрел на тези животни. Тя беше около 160 000 бройки. Мармотите се размножават като мишките на всеки три месеца и ако прирастът им не се регулира се превръщат в напаст. Иначе са много красиви и симпатични зверчета, които тичат около дупките, боричкат се и търсят храна. Винаги един възрастен мармот стои близо до дупката и наблюдава околността. При опасност издава пронизителен свиркащ звук и цялото семейство за секунди се скрива. Не ги видях да „завиват шоколад в станиол”.

Моголците имат много едър добитък-около 30 милиона глави на население 2,5 милиона. Отглеждат се коне, якове, камили, стада с овце и кози. Обикновено с настъпването на зимата по-голямата част-без камилите се колят и месото и кожите се продават. Тогава настъпва рая за лешоядите, които стоят наблизо до местата за клане и добре се угощават…

Камилите

Камилите

Много красиви бяха малките на яковете. Окраската им бе черна с бял нагръдник и дълга до земята опашка, завършваща с бял кичур.
Монголците обичат да яздят коне. Конете са по – малки от нашите с по-дълго окосмяване, приспособени към този суров климат. Много пъти ми предлагаха да се разходя на кон, но той като няма нито волан, нито спирачка ми беше труден за управление и отказвах.

Еделвайси
От работилите на обекта бях чувал, че на платото, където работим има много еделвайси. Попитах монголците мога ли да си набера, а те ме попитаха колко килограма искам? Помислих, че се подиграват, докато един ден шлосерът не ми показа набраните от него еделвайси. Каза ми, че цялото поле е осеяно с тях. На следващия ден с работниците от цеха, които събираха шлиха, отидох на едната промивна инсталация.
Действително около нея полето бе пълно с еделвайси. Като си набрах, работниците ме попитаха за какво са ми? – За красота, отговорих аз. Тогава ми обясниха, че с цветовете се пълнели възглавници, слагали се и на ходилата или се правили противоревматични настройки. При отпътуването ми подариха найлонова торба с еделвайси. Не хербаризирани, те приличат на пухчета и така монголците ги използват. Оказа се, че въпросът им за килограмите въобще не е бил подигравка. В този суров климат пролетта и лятото траят няколко месеца. Може би затова тревите и цветята израстват бързо при първия лек дъждец, бързо цъфтят и уханието на билки се носи във въздуха.

Това е и сезонът на кумиса. Монголците доят яковете и в бидони правят кумис. Ако бидоните са чисти, кумисът, който прилича на айран е много приятна разхладителна напитка миришеща на ароматни треви. Алкохолът в нея не превишава 2-3% и се образува от захарта в млякото.

Мoнголският език
Въпреки, че азбуката им е нашата, в която са добавен няколко латински букви /омега, кси и руските ы и э/ четенето на монголската преса е невъзможно, а говорът още по-труден.
За пример мога да дам техния поздрав здравей. Той звучи така:
-Сайн байна у-у-у-у!

Разнообразието от цъкащи, съскащи и гърлени звуци помагат на младите хора да усвояват лесно чужди езици. Преди руснаците да въведат славянската азбука, монголците са употребявали тяхна, не приличаща на нито една в региона. Едно сдвоено по вертикалата /з/ с наклонени чертички от двете страни.

По телевизията течеше курс по изучаване на старомонголската азбука. Бавно и постепенно с течение на времето научих десетина основни израза и като ги употребявах монголците много се радваха. Започнах да разбирам 30-40% от разговорите им, а другото добавях, като следях интонацията им.

Няколко пъти техният Директор ми даваше текстове на монголски, но аз ги връщах, като му казвах, че не ги разбирам. Накрая шефът на охраната ми каза, че така ме е проверявал дали знам езика им. Един ден преди отпътуването ни заедно с нашия механик наблюдавахме ремонта на един от булдозерите, когато с джипа на обекта при нас дойдоха Директорът и началникът на обекта. Попитаха механика, кога си тръгваме и с кого? Той им отговори, че на обекта ще дойде джипа на нашия Директор и с него ще отпътуваме. Тогава той каза на началника на обекта::
– Тия ще го набият по пътя!

Обърнах се към него и му казах, че сме достатъчно интелигентни, за да не стигнем до разправии. Монголецът бе много изненадан, че съм разбрал репликата. Върнахме се с техния джип в лагера, а те през цялото време мълчаха. Може би и те като мен връщаха лентата назад, за да си спомнят, какво са говорили на монголски в наше присъствие. Така си върнах, заради знаещите български от моя персонал, които не казваха, че са го учили.

Персоналът на цеха за „доводка”
Състоеше се от жени, двама шлосери и осем полицая, които работеха на смени. Жените бяха възрастни, професионалистки и през ръцете бяха бяха минали тонове злато. Работата им бе трудна, особено в студените месеци, когато трябваше да събират шлих от приборите и през нощта, защото шлюзовете замръзваха.

Работнички от цеха за отделяне на златото

Работнички от цеха за отделяне на златото

Шлихът се събираше в казани по 50-60 кг и се товареше на камион. През цялото време полицая наблюдаваше операцията и придружаваше камиона. Изваденият златен пясък се поставяше в контейнер, който запечатан се пренасяше до мястото за съхранение, където златото се премерваше на аналитична везна. Учудвах се на издръжливостта на тези жени, които товареха на ръце тежките казани със шлих. Когато им бе трудно се смееха. Ако бях накарал моята жена да вдигне такъв казан, тя отдавна да беше избягала от мен.

Автор: А. Вълчев
Снимки: А. Вълчев

Публикувано в категория: Монголия . Тагове: , , , ,

  

Един коментар

  1. инж. Христо Пачников
    Изпратен 28.05.2010 на 12:47

    Многоуважаеми г-н Вълчев,
    Много, много Ви благодаря за уточняващия отговор на скромния ми коментар. Ако бяхте направили в пътеписа конкретизиране на времето на Вашия престой, моят коментар щеше да е друг.
    Вашето уточнение е необходимо и за мен, и за десетките колеги, работили с мен, и преди това, които оставиха там много усилия, а някои и живота си, мир на праха им. Благодаря и за високата оценка за нашия труд. От специалист като Вас, още повече бил на обекта, тази оценка е много ценна.
    Уверявам Ви, преди да ви отговоря, много внимателно, при това няколко пъти, прочетох текста и разгледах снимките от пътеписа. Отлично разбрах всичко. Ясно е, че не става дума за нашия екип. Най-малкото защото колата от снимките тогава не е била в производство. Добре познавам някои от хората на снимките. Перник е не само хубав, но и малък град, и се знаеме… Но имената ще пропуснем, защото така е по-здравословно. Уточнението ми беше необходимо. Приемете го като предизвикано, и още веднъж Ви благодаря.
    Продължавам да не съм съгласен, вече само с някои, от моментите в пътеписа. Но Ви предлагам да проведем дебат не тук, а в присъствието на хора, които не са виждали метала само на брачните си пръстени, а добре познават добива, обекта и страната, за която пишете. И това ще стане много скоро. До тогава Ви желая много здраве и бодрост, за да сте енергичен опонент.
    Не искам да Ви огорча, но няма да приема съвета Ви да не говоря хубави неща за перничани. Основно защото ние сме трудолюбиви, устойчиви и отговорни хора. Освен това аз съм един от тях, тук е семейството ми, приятелите ми. Ако вашите колеги са постъпвали неправилно, то не е защото са от Перник. На всеки от вашите случаи мога да Ви дам 10 000 полужителни примера. Вероятно истината е някъде по средата, но от моята страна…
    В заключение, дано не сме разсърдили монголските приятели с писанията си преди празника им.

    ХПП

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>