Призрачният град

Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015

„Дни наред след заминаването на християните, всичко което се чуваше през нощта, беше плачът на котките. Те заглушаваха славеите и косовете, плачейки и оплаквайки се…Те бяха по покривите, по улиците, по стените, на бадемовите дървета, в двора на джамията, в гробището на християните, щураха се напред назад, стресирани, самотни, хленчещи. Стонът им беше ужасяващ, плашещ. Лежах на възглавницата и не можех да заспя, разбирах защо плачат в ужасната самота и отчужденост на града” Луис де Берние, „”.

Имало едно време едно градче Ливиси /на гръцки/ или Каякьой на турски/, на западното турско крайбрежие на десетина км. от гр.Фетие /някога Телмесос/, в което живеели десетина хиляди души. На единият баир – гърци с двуетажни къщи, църкви и училища. На отсрещният – турци, с техните джамии, хамами и затворени едноетажни къщи с харемлъци. По средата мегданът и кафенетата. Живеели в мир и разбирателство. Били приятели, женели се помежду си.


Денем турците отглеждали плодове, лозя, животни, а гърците строели къщи и търгували. Жените им шиели дрехи из цяла Турция. И така до края на І световна война. После Гърция завладяла тези земи с повсеместен погром, издевателства и мъчения. След това Турция си ги върнала, по същия начин.

Хората, които векове са живели заедно в мир и разбирателство, били са съседи, приятели, любовници, съпрузи, постепенно се намразили. И била подписана безумната изселническа спогодба. 1200 000 гърци трябвало да напуснат Турция и да отидат в Гърция, и около половин милион турци от Гърция по обратния път. Християните а от Каякьой /наричали ги християни, а не гърци/ не искали да го напускат. Били гърци по произход, но самите те се смятали за отоманци. Повечето не говорели гръцки. Най-добрите им приятели от детските години често били турци. Мъжете седели заедно на мегдана и по кафенетата. Жените ходели заедно за вода и в хамама. Били заедно при раждане, сватби и смърт.

Дори при Ататюрк ходили, да го молят да им разреши да останат, но договорът си е договор и трябва да се изпълни. Нали той създава нова, модерна турска държава, в която ще живеят не отоманци, а само турци. Пък и той трябва да покаже на Запада, че е европейски политик и спазва споразуменията.

И така в късната есен на 1923г. Християните потеглили пеш или на коне и магарета към пристанището на Фетие. Някои успели да вземат само ценностите си. Дори и храна и вода нямало как да носят. Пътуването, макар и не много дълго на разстояние, било продължително и драматично. Имало трудно подвижни възрастни и болни хора и малки деца. Спирали често. Турските им съседи ги изпроводили до Фетие. Последвали прегръдки, целувки, плач…


Натоварили ги на кораби и ги транспортирали до първия гръцки остров, където ги стоварили, като стадо овце. Там нямало къщи, храна, вода. Изкарали 3 месеца, само те си знаят как. Доста деца и възрастни загинали. След това, най-после дошъл дългоочакваният кораб и се добрали до континента, но се оказало, че никъде не ги искат. Навсякъде били чужди натрапници. Не говорели езика. Не познавали обичаите, танците, кухнята, облеклото. Скитали от град на град, от област в област и накрая се установили близо до Атина, пак заедно, като прокажени.

По този начин били погубени близо 1 мил. живота от Западното турско крайбрежие и още стотици хиляди от Гърция.

Доста семейства се разделили по пътя и никога повече не се събрали. Мнозина оставили любими и приятели и никога не ги видели отново. Чак след 1980г. при Тургут Йозал отношенията между двете страни се позатоплили и наследници на жителите на Каякьой можели да дойдат да проучат корените си. Срещите им с турците били покъртителни. Сълзи, радости, прегръдки…

Но от изоставените хиляди къщи останали половината и то в руини. Земетресенията ги напукали, хората от съседните села ги довършили, като ги използували за кариера за строителни материали.

Имало е църкви, училища, магазини, площади.

Къщите са били двуетажни, с големи огнища, дори тоалетни имали.

Над всяка врата висяла клетка с пойна птичка, които заедно със славеите, червеношийките и косовете обитаващи местността огласявали нощите. Английският писател Луис де Берние е бил толкова впечатлен от покъртителната гледка на разруха и забрава, че е написал един от бестселърите си „Птици без криле” за живота в този град малко преди и по време на изселването.

Гледах с часове руините. Порутени дувари, паднали покриви, дупки от прозорци зейнали като избодени очи, тук там бледи останки от разноцветни някога весели окраски.

Растителността за години превзема градената векове.

Обикалях между църкви, училища, цистерни и фонтани и се опитвах да си представя животът, който е кипял там преди век. Но единственото, което чувствувах беше безкрайна тъга… И не можех да не се замисля, защо ние хората си причиняваме това един на друг? Какво постигаме с тези безумия, освен омраза, глад и смърт? И дали сме се променили? Дали сме се поучили от грешките си?… За съжаление отговорът на въпросите ми е навсякъде около нас и не е никак обнадеждаващ.

Истината е, че в момента текат дебати сред турските авторитети какво да се прави с тези останки, как да се запази каквото може. Има различни проекти за занаятчийска работилници, ферми, събори на художници, селски туризъм. Дори скоро е сниман филм с Кърт Ръсел. За мястото все-пак има някаква надежда, но хиляди животи са безвъзвратно изгубени. И душите им все-още са там. Който е бил там не може да не ги усети. Аз ги видях.

Автор: Милена Симеонова
Снимки: Милена Симеонова