Арапя – седемте изгрева

МОРЕТО НА ЮГА

Тръгваме в нула часа. Изгубваме се в прохладата на нощта. Градът ни изпраща с песента на щурците, които се сбогуват с нас. Животът е движение от точка А до точка Б. По формулата: път, скорост, време. Разстоянието е константа, която не зависи от мен. Това, над което имам власт е скоростта, с която ще измина пътя. Тя определя времето за движение. Високите скорости ме влекат, адреналинът ме нуди, не бързам. Шофирам бавно, наслаждавам се на пътуването. Не се стремя към крайната точка, моята цел е пътят. Дори вълкът преодоля възбудата от тръгването и успокоен спи. Всички прозорци на автомобила са отворени. Нощта диша през тях и ме потапя в тайнството си. Имам два ориентира – осевата линия на асфалта и луната. Огромна и жълта, при връх Шипка е толкова близо до мен, че се изкушавам да оставя шосето и да поема по лунната пътека. Обратния вираж на следващия завой ме връща в реалността.

АРАПЯ – СЕДЕМТЕ ИЗГРЕВА
19 Август

Арапя - седемте изгрева

Морето ме посреща развълнувано. Първият изгрев на случаен плаж след Приморско, някъде между Китен и Лозенец. Слънцето изплува в 6 часа и 20 минути. Вълкът е много неспокоен. Строгият нашийник около врата му чрез карабинери е свързан с два червени повода. Единият съм закопчала около кръста, а другият е увит стегнато в дясната ръка и със силата на цялото тяло и психика едва успявам да го удържа. С неговите петдесет килограма ме доминира по тегло и усещам мощта на четирите му лапи здраво и нетърпеливо стъпили на земята. Ако реши може да ме понесе и няма да успея да го спра. Любовта, верността, благодарността са яките вериги, които удържат порива на свободната му воля и го заставят да се съобрази с крехката ми физика. По мощното му тяло преминават нервни конвулсии и изпитвам вина, че не притежавам достатъчно сила, за да се впусна в надпревара с онзи бяг, роден от повика на дивото.

20 Август

Арапя - седемте изгрева

След утринната разходка в 6 часа и 20 минути посрещаме изгрева над Арапя. Слънцето излюпи розов, рохко сварен жълтък, който трепти на хоризонта. Тук морето се е вклинило в сушата и образува малък залив, разделен на два плажа. Намирам закътано местенце между тях, притулено в скалите, под основите на хотел Кораба, което веднага се превърна в мое. Изпитвам дълбока благодарност всеки път, когато стъпя на непознато място и то щедро ми дари онази част, от която имам нужда. Сред скалите се чувствам уютно като в раковина- загърната, с открит хоризонт, с възможност за старт.


Тази сутрин е облачно. Лежа срещу отрязъка море, потърсил убежище от собствената си стихия в залива и гледам как слънцето си играе на криеница с облаците. В миг, за да покаже, че не всичко зависи от него, вятърът рязко дръпва облачната завеса, слънцето се плисна в зениците ми, притварям клепачи. Вълните боботят, разбивайки се в камъните пред мен и дори не се опитвам да разбера приказката, която ми разказват. Достатъчно е, че чувам плисъка им.
Благодарна съм, че имам силата на личността да следвам собствените й вибрации, трептенията на душата, без да се съобразявам с нищо от заобикалящите ме обстоятелства: време, възможности, нужди, бит – няма опасност да се оставя по течението на живота, вървя срещу него, създавам ситуации, за които дори животът не предполага, неуспявайки да предвиди действията и постъпките, начина на реагиране.

Любовта към живота е толкова голяма, че разбирам как само един човек не може да я понесе. Затова не страдам от липсата на конкретен човек. Обичам, готова за чудото, победата и поражението. Всеки един ден, докато съм тук.
Не се стърпявам и отивам до онова място, което се вижда на хоризонта, където планирам да плажувам утрешния ден. Вървейки към него, тръпката ескалира, скоро тялото ми започва да се тресе в конвулсия от очакването, на това, което ще открия. Стигам до най-крайната, отдалечена и изпъкнала в морето скала.
Пред мен е врящият метал на водата, в който се изсипва, пречупва и играе едно разтопено слънце. Тази плетеница от светлина, водни пръски, вятър, цветове и простор ме прави съпричастна, допуска ме, аз съм част от нея, кани ме и ме приема в играта си, увлича ме в безумния си кръговрат на водовъртежно завихрени стихии.


Емоцията ме сваля върху скалата. Сядам. Тялото ми некотролируемо трепери. Някоя по-силна конвулсия ме разтриса и ръцете ми търсят отчаяна опора в хлъзгавия камък на скалата под мен. Възможно е – силата на емоцията да ме захвърли в клокочещото море. От очите ми бликат, стичат се сълзи на умиление, опрощение, катарзис. Въздух не ми стига. Зяпам с широко отворена уста. Тази изповед се случи за трети път в живота. За трети път природата ме причести. Новородена, чиста, спасена, усещам и разбирам как Бог ме пое в любовта си върху скалата и съм благословена. Вече няма въпроси. Без значение е къде ще ме отведе пътят. Навсякъде съм добре.

21 Август

Арапя - седемте изгрева

Стоя на поредна среща. В 6 часа и 20 минути съм със слънцето.
След това бързо стигам до мястото, с издадената в залива скала. От морето духа силен вятър, който гони вълните и тичайки се разпенват по пръснатите камъни в плитчините пред мен. Когато някоя успее да ги прескочи, докосва пръстите на краката ми, като от далеч изпратена плаха милувка. От време на време слънцето се прикрива зад някой облак, става студено, косият бръснещ ветрец шкури по настръхналата ми кожа. Оставих вълка пред бунгалото със спящия мъж и излязох без да се обадя къде отивам. Решителността , с която женските ми стъпчици заситниха по плажа, накара морето категорично да заличи следите. Като потайно излизане от дома посред нощ за среща с изкусен любовник. В такива мигове разумът мълчи, бдителността е блокирана. Силен импулс на извечен инстинкт води напред сред скалите, чиято каменна гръд приютява и скрива, да няма свидетели на съкровена интимност, когато жената и морето се слеят.

Не зная какво точно да очаквам, но съм жадна за ласките и няма сила, която да има власт да ме спре. Дори насрещният вятър не ме забавя, а ускорява инерцията в движението ми напред. При вчерашния бърз обход забелязах, че тясната не повече от метър ивица, която опасва скалите е лишена от пясък. Настлани седефени слюди на милиард натрошени фосили, върху които съм тръпна да опъна тялото си. Ожидам да усетя боцкането по гърба, бедрата, раменете. Постеля от рапани, раковини и мидени черупки. След един метър започва морето. Ако по някаква причина реша да откажа играта, няма място за отстъпление, гърбът ми опира в скалите. Прибоят няма как да не ме достигне, дори духащият откъм морето вятър да отслабне. Дори морето да се откаже. Вечерният прилив ще залее тясната ивица и водите му ще измият основата на скалата. В краен случай трябва да дочакам времето на прилива.
От дясно любопитна чайка ме наблюдава. Виждам ясно бялото й коремче, сивите крила. Друга птица с тревожен крик прелита над мен и чайката я последва. Природата е деликатна. Осигурява пълна дискретност на мига.

На хоризонта водата завира. Разтопените пръски кобалт опарват крилата на пикиращите върху разпръснатите в далечината скали, чайки. Защото по обяд мъжът ме откри. Дори не води вълка. Няма причина да е тук. Морето става ревниво бурно.
В ловене на рискови кадри с фотоапарата стигам до най-високата част от вдадената във водата скала, единствената, която днес се вижда от десет метровата платформа, по която се разхождах вчера. Останалата част е под водата. Морето е гневно, с мощни тласъци разбива вълните в краката ми. Иска да ме събори. Едва се удържам върху хлъзгавите камъни. Мъжът ме наблюдава. Не ме вика. Съзирам възможност за един невероятен кадър и неразумно се обръщам с лице към брега. Недоволна съм, че има свидетел. Търся причина, за да съм неразумна. Мощен талаз ме връхлита в гърба, изкарва всичкия кислород от дробовете, ударът прекършва талията, краката – подсечени политат към небето, ушите се пълнят с вода, остра болка прерязва и смазва ребрата, минава ми бърза мисъл за неизбежното падане, при което гръбначният стълб ще се наниже върху скалите… Изведнъж гъгнещият грохот на морето изчезва. Няма хоризонт. Няма скала. Няма вода. Изящна плетеница от дантелена пяна покрива всичко. Милиард бели мехурчета шуптят като сода, но за мен е тихо. Мисля, как мехурчетата са пълни с кислород, който не ми достига. Толкова са близо. Мир. Покой. Тишина. Бяло.

След обяд съм на скалата от първия ден, където чакахме настаняването. Вятърът е толкова силен, че почти е невъзможно да чета.

Липсата намалява зрителното поле на човека. Когато има жизнено важен дефицит – любим човек, мотив за живот, зрителната бленда се отваря в много ограничен ъгъл и човек пропуска важните дребни детайли на живота. Сетивата постепенно затъпяват и биват заменени от интелект и оръдия на труда. С напредването на техническия прогрес, човек закърнява в своето развитие. Някога , когато сме били плячка, сме имали сетивност, която да ни спасява.

22 Август

Арапя - седемте изгрева

Цяла нощ морето блъска в брега. Слънцето не закъсня за срещата в 6 часа и 20 минути. С утрото е още по-бурно. Всичките места, където плажувах отминалите дни са залети. Пясъчна ивица почти няма, затова се наставяме с вълка високо в скалите. Вятърът духа на силни пориви откъм морето, вклинява се в залива и пили по настръхналото тяло. Вълкът е неспокоен. Изправя гордата осанка в цялото си великолепие и вие срещу хоризонта. Свобода е, при отсъствието на дрехи да посрещам утрото. Има хора, които са самата природа. Единственият начин да оцелея е, да остана самата себе си.

В продължение на един час слънцето слаломира между облаците , премръзнала се моля най-после да се отскубне, да надделее , да ме стопли. Когато това се случва вълкът се прикрива на сянка под скалите върху хладния пясък. Доволен от студа в камъка, остава там целия ден.

23 Август

Арапя - седемте изгрева

Дори не забелязвам раждането на слънцето в 6 часа и 20 минути. Потъвам в спомените от вчерашната разходка до Беглик Таш. На връщане се отбихме в Китен. Купих си миди от същото място, както преди… Обиколих познатите улички, както преди… Отдавна нищо не е както преди. Една утаена, трайно загнездила се болка.

24 Август

Арапя - седемте изгрева

Намерихме си едно малко, закътано заливче на север от централния плаж. Сама съм с вълка. Дойдоха две момчета да се гмуркат, не се притесниха нито от моята голота, нито от страха на едното, което помоли да вържа вълка. Подразних се, защото бях дошла първа на мястото, в желанието да съм сама и ги приех като натрапници, които имат претенция. Момчето толкова откровено призна страха си, че бързо ми мина . Харесах свободата, с която изяви молбата си. После останахме за дълго необезпокоявани.

Дочитам втория том на „Да прекосиш Африка”, когато усещането, че трябва да се изправя ме застави да седна върху фосилите. На скалите срещу мен, между храстите умело се е прикрила тъмнееща фигура, със солидно източен напред обектив, която очевидно използвайки техниката ме разглежда подробно отблизо. Не мога да повярвам на така откровения и зле прикрит интерес, затова повдигам очилата, да се уверя,че сетивата не си правят шега. Като отговор на колебанието ми, мъжът с камерата махна с ръка. Втрещих се. Не знаейки как да реагирам закривам лицето си зад книгата и продължавам да чета. Той продължи да снима. При следващото надникване зад книгата, него го няма. Отдъхвам с облекчение. След около половин час усещам залепен поглед върху ми от посока срещуположна на скалата, от която ме наблюдава първия път. Обръщам се и виждам същия мъж да наднича между камъните, изучавайки ме.

Вълкът спи в прохладата на скалите с полуотворени очи. Заставям се да не обръщам внимание на човека, който ме наблюдава. Мисля си: стигат ли ми тези дни на слънце, пясък, раковини. Стигат ли ми…

Мама си отиде от този свят без да види морето. Вадя нейна снимка от портмонето, изкачвам се върху най-близката до водата скала и обръщам снимката към хоризонта.
След като мама видя морето, мога да се сбогувам.
Днес слънцето изгря в 6 часа и 20 минути.

25 Август

Арапя - седемте изгрева

При сбогуване морето е спокойно, тихо, укротено. Като прегоряла болка. Прощаваме се. Стихия, която знае силата си и поради това е избрала да бъде нежна, ласкава, милувка. Посрещаме слънцето с вълка в 6 часа и 20 минути. Час по- късно вече се издига над хоризонта. Постла пътека от старо злато върху атлазеното гръбче на морето. Пътека от уловени във водните капчици брилянти, които мамещо трептят. Пътека, родена в онази тънка граница където аквамарина на водата се слива с небесния лазур, чийто край спира точно пред краката ми. Някоя закачлива вълна я плисва върху глезените. Нереално е! Имам усещането,че мога да стъпя на нея. Мога да стигна слънцето.

Седем изгрева, през времето на които имах всичко – пясъка, морето, вятъра, луната, слънцето. Не ми стига. Искам още изгреви. Още простор. Още неспокойно море с прибой, който блъска в сърцето и трансформира кръвта, чийто клапи готови за ремонт я затлачват и заблатяват. Още вятър в платната на самотните рибари в лодките от хоризонта. Още нажежено слънце, което да раздуе наполовина изсъхналите дробове, да осигури кислород на големи, дълбоки глътки. Да дишам. Още криле на морските чайки, които са по-мълчаливи от речните, чийто размах да освободи гърлото от асматичния ларингоспазъм и роден викът на победата да се плисне в пространството. Още. Сребриста, кръглолика луна извезана върху индиговия плюш на нощта. Още серенади на цикадите в мрака.

Седемте изгрева над Арапя не стигат, за да стъпя на Виа Апиа. Тръгвам . Малко преди Китен на един завой, където шосето се изравнява успоредно с морето виждам в далечината фрегатата с червените платна, на която плавах преди години. Остра болка ме преряза, стискам здраво волана, натискам педала на газта, след като я овладявам, ми става хубаво, че още я има, още плава.
Мой път ли е Виа Егнатия…

Автор: Катя Мандинска
Снимки: Катя Мандинска

Публикувано в категория: А-З, България . Тагове:

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>