Богатството на „бедняшките” екскурзии (4)

Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (3)

Символично пресякохме френско-италианската граница и навлязохме в Италия. Въпреки подредеността на Испания и Франция, Италия е далеч по-живописна. Няма и педя земя, която да не се обработва и да не е заета с цитрусови, маслинени градини и лозя. Стотици хълмове са изцяло терасирани и обработвани, а градините изложени на щедрото слънце. Затова и бълват огромна селскостопанска продукция.


След час бяхме в Сен Ремо – града на италианската естрадна песен. На фестивала, който продължава да е еталон за качествена музика. Всъщност той не е единствен. Провеждали се и още няколко. Нали с нещо трябва да се зарибяват туристите. Групата ни слезе до бившата ЖП гара на градчето, която отдавна не е такава, защото релсите са демонтирани и всичко наоколо е асфалтирани улици и крайбрежен булевард.

Венелин ни поведе по улиците на града. Пак запя любимата си песен за прелестите на италианската кухня, великолепните вина и прикани, който има желание да посети някои от безбройните кръчмета на «кианти» и хубава пица. Някогашния хотел «Белвю» в момента е седалище на градската управа. Преведе ни по централната улица «Матеоти» и пред световноизвестното казино «Сан Ремо» в стил «Либърти» от модата «Сецесион» на архитекта Йожен.

Спряхме се пред зала «Аристон», където се провежда именития фестивал. В платното на пешеходната алея, пред залата са монтирани бронзови плочки с имената на певци и композитори, печелили ежегодните награди. Всичко това навява размисли за историчност и спомени, напудрени с жизнерадостна музика.

Заведе ни на площада „Piazza eroi” с високата средновековна кула и част от градската стена.

Накрая минахме покрай руската църква „Христос Спасител” построена в началото на 20 век в чест на Мария Александровна, съпругата на Царя Освободител. Наистина е страшно екзотично, да виждаш типичните руски църковни кубета в короните на палмите, вместо сред снежните преспи.

Кан и Сан Ремо са били любима дестинация за всички европейски короновани глави, особено за руската аристокрация, която е оставила сериозни материални следи от присъствието си тук. Например цветната алея на Мария Александровна. В двора на църквата Венелин ни показа скулптурните бюстове на крал Виктор Емануил и съпругата му Елена Монтенегро /Черногорска/, която на ръст и килограми е била двойно по-ячка от него. Всъщност голяма част от европейските короновани глави са техни деца и потомци, включително и нашата царица Йоана, тяхна внучка. Бащата на Елена, черногорския крал Никола /Никита/ е наричан „тъста на Европа”, защото всичките му шест дъщери са били женени за монарси. Ега ти късмета!!!

Накрая се дотътрихме до „гарата” и изчакахме автобуса. Потеглихме за хотела и отново минахме покрай руската църква. Хванахме баира по една тясна уличка и тогава се случи случка. Един джип беще паркирал в платното и по никакъв начин не можехме да го разминем и да допълзим до хотела, който бе 200 м. нагоре. Чичеронето ни Венелин и шофьорите слязоха и се чудеха какво да правят, тъй като бе невъзможно да се направи маневра в тясната и стръмна уличка. Приказваха с някакви италианци и размахваха възбудено ръце и изобразяваха най-гневни и възмутени гримаси. Дори и без думи, пантомимата бе напълно понятна за всички. Тупик, абсолютна безизходица. Стояхме в автобуса и им гледахме сеира през стъклата. Венелин изчезна нанякъде и скоро се появи с един микробус. Каза да слизаме и да натоварим куфарите в служебния бус на хотела. С ръчния багаж поехме нагоре. Влязохме в гараж, намиращ се в партера на хотела. Там разтовариха куфарите и с асансьора се качихме до рецепцията. След получаване на ключовете, полумъртви от умора се довлякохме до стаите си. Скоро спяхме непробудно в тишината на спокойния квартал.

Сутринта, след традиционно оскъдната италианска закуска, отново повлякохме багажите. По същата процедура, чрез микробуса бе пренесен до автобуса ни, който по чудодеен начин, без драскотина бе успял да паркира надолу в улицата. На излизане от града, Венелин изнесе финалните акорди от беседата си за това чудесно градче.

Като фразата «Виж Неапол и умри», тук в буквален смисъл, множество короновани и светски величия са предпочели да оставят костите си, като изобретателя Алфред Нобел и последния турски султан Мехмед VІ например. На излизане от градчето, ни показа вилата на Нобел, мавританска сграда, украсена във венециански стил, с прекрасен парк към нея. В двора е изложено и едно от страшилищата за времето си – оръдието «Бофорс».

По обратния път се изкатерихме отново нагоре до магистралата “А 10” и запрепускахме към следващия бисер от туристическата корона на красивата Италия – Генуа. През цялото време на прехода Венелин ни поддържаше в приповдигнато настроение с естрадна френско-италианска музика и канцонети, прекъсвана от възторжените му коментари за селищата пред нас.

Продължаваше парада на малките градчета и селца, видни надолу под магистралата, особено като се втурвахме по някой виадукт, или излизайки от многобройните тунели. Не скучаехме дори за секунда. Този път бяхме облагодетелствани и морето бе видно от нашата, дясна страна на седалките, с прекрасните изумрудени заливчета и амфитеатрално накатерилите се по склоновете над брега безбройни къщи и вилички с китни цветни дворове.


Наближавахме Генуа. Италианските градове-държави са имали огромно влияние през средновековието. Вечни съперници за господство в Средиземноморието са Венеция и Генуа. С големите си военни и търговски флотилии са налагали господството си на крайбрежните райони. Често взаимоизгодно за всички страни. Ранни предвестници на глобализма – движението на стоки, хора, капитали и идеи естествено. Тези на Просвещението. Навлязохме в предградията на голям град. Явно вече бяхме в Генуа – главния град на областта Лигурия. Насочихме се към района на пристанището.

Автобусът спря на крайбрежната алея и ние слязохме, за да направим опознавателната си обиколка. Строени зад вожда си го следвахме, слушайки напътствията му, как да се ориентираме спрямо пристанището, за да не се загубим. Градът е с население над половин милион жители, почти като побратимения си град Варна. Освен това е побратим и с Бургас. Навярно, побратимяването е на морска основа, както и на това, нашенските управници, на авнта да си менкат визити с тукашните. И Генуа не е изключение от правилото – бил е бивша древногръцка колония, впоследствие завладяна от римляните.

Разцветът на града е в началото на 12 век, когато е установена хегемонията над държавиците Пиза и Венеция. Близо двеста години са неоспорими господари на Медитерането, докато през 1381 г. флотата им е разбита от Венецианците при Киоджи. Неоспорим факт е, че генуезката флота е подкрепила османците в обсадата и превземането на Константинопол. Финикийските знаци са надделяли над религиозния им морал. През 1768 г. французите са завладели Корсика, последното генуезко владение. С това приключва могъществото им. Великия Джузепе Гарибалди окончателно я присъединява към обединена Италия. Паметника му на кон, с подобието на нашенски сплеснат калпак на главата му, присъства във всеки италиански град, включително и тук.

Следвайки чичеронето Венелин, стигнахме до средновековната кула и портата на крепостта, в чиято непосредствена близост е родния дом на Христофор Колумб, белязан с мраморна плоча.

Баща му е бил пазач на градските порти и за да избегне наследствената му професия, става моряк и следвайки поривите си откривател на Новия свят. След заснемането на историческата забележителност, продължаваме по улицата нагоре.

Отпреде ни се извисява кулата от бял и черен мрамор на построената през ХІІ век “Cattedrale di San Lorenzo”. Забележителни са и дворците на местната благородническа фамилия Дория. Освен Христофор Колумб, тук е роден композитора и виртуоз на цигулката Паганини.

Стигнахме до Пиаца де Ферари, големия площад в сърцето на стария град с окръжаващите го внушителни сгради на банките, финансирали повечето европейски монархии, операта и началото на Виа Гарибалди, с двореца Палацо Росо. Наоколо са най-тежкарските хотели, приютявали световната аристокрация, а сега богатата европейска и световна газария.

Още със слизането ни от автобуса, срещу нас на пристана бе голямата атракция – автентична платноходна галера с огромна статуя на Нептун на носа и. От отворените капаци на трюмовете от двете страни, надничат застрашително автентичните корабни оръдия. Същата е построена за снемането на филма «Пирати», и след ползването и за други филмови продукции е закотвена в пристанището, като обект за разглеждане срещу заплащане.

Старото пристанище Porto Antico, е приютило най-големия аквариум в Европа с над 600 вида живи морски обитатели. Срещу входа му е инсталирана голяма стъклена прозрачна сфера – т.н Biosfera, в която се помещава тропическа градина с орхидеи, лиани, мангови и бананови дървета, гущери, костенурки и летящи пеперуди. Към многобройните кейове са пришвартовани многобройни яхти, частни и за наемане. Тук са регистрирани едни от най-големите европейски яхтклубове. Наблизо бяха закотвени два огромни многопалубни круизера, очакващи пасажерите си.

В далечината се виждаше и фара Ла Лантерна, с герба на Генуа, един от най-старите в света. Водите на залива се пореха от многобройните каботажни /за крайбрежно плаване/ корабчета. Цареше огромно морско оживление, напомнящо ми носталгично за същото преди 3-4 десетилетие по родното крайбрежие с многобройните пасажерски кораби и корабите на подводни криле – „Комета”. Уви всичко е в миналото и сега Варненския залив е пуст, като в праисторическо време.

Разказана ни беше и историята на прочутия затворник в крепоста на Палацо Сан Джорджо – Марко Поло, който продиктувал тук мемоарите си за Китай и островите Сипанго /Япония/. Но, като че ли нещо не се вързва в тях, тъй като никъде, той не казва и дума за Великата китайска стена, която безспорно е най-голямата забележителност, поразила всички съвременници и очевидци, посетили страната. Може би се касае за преразказ по думите на реален очевидец. Но книгата му е дала мощен тласък за морско откривателство. Не е никак случайно, че именно генуезецът Христофор Колумб тръгва да открива морски път към тях, но се натъква на континента Америка и го преоткрива. Така дава старта на Великите географски открития.

Тукашната катедрала Дуомо е с купол, изрисуван през 17 в. от Ладзаро Тавароне, генниален художник, почти като Микеланджело. Това е епична творба от стотици преплетени, устремени в небесата човешки тела, всъщност възнасящи се души, показващи човешката незначителност пред божието величие. Генуа носи и названието La Superba /невероятната/ заради забележителностите си и Стария град е включен в световното наследство на ЮНЕСКО.

След приключване обиколката на стария град, бе насрочен час за качване на автобуса рано след обяд. В уречения час тръгнахме за Верона – града на любовта, възпяна от Шекспир в творбата му «Ромео и Жулиета».

Изморени от обиколката и многобройните впечатления, въпреки прекрасните пейзажи, които се нижеха покрай нас, придрямвахме до пристигането във Верона около 18.30 ч. Автобусът ни свали в близост до старата крепостна стена на града. По думите на Венелин, градът не изобилства с многобройни впечатляващи обекти. Те са само няколко и ние тръгнахме след него да ги видим и регистрираме във виртуалната памет на камерите и фотоапаратите.

Най-напред пред нас се появиха високите зидове на най-запазения римски амфитеатър Arena di Verona с високите си сводове, подобни на тези на Колизеума в Рим. Ползван е бил за гладиаторски боеве, екзекуции на християни, за панаири през средновековието, а в съвременността за изнасяне на концерти.

Обиколихме част от сградата с останки от крепостни зидове към нея. Всъщност и сега е много внушителна сграда с капацитета си за 20 000 зрители. Тук се изнасят концерти и оперни постановки. На тази сцена са пели Николай Гяуров, Гена Димитрова и Райна Кабаиванска. Интересен факт е, че във Верона е роден и първият български княз – Александър Батемберг.

Тръгнахме по типична тясна пешеходна улица, нагоре към центъра на стария град. По нея стигнахме да централния площад Ербе. Там се намират Търговския дом, Градския съвет, и високата 83 метрова кула Ламберти. Също и готическия фонтан на Веронската Мадона от ХІV век. Площадът е изпълнен със сергии и магазинчета за сувенири за града и цяла Италия.

Би било грях да не посетим легендарните къщи на Ромео и Жулиета, независимо, че са измислени, а не реални исторически персони. В една от пресечните безлични улички, стигнахме до част от крепостен зид с останки от стара сграда на която бе лепната табела Casa di Romeo т.е. къщата на Ромео.

В същия стар квартал се натъкнахме и на нарочената за къща на Жулиета древна сграда от 13 век. Поради напредналия час /около 20 ч./ външната врата беше вече затворена за посетители. По някаква причина младеж и девойка бяха останали заключени в двора и се чудеха как да излязат навън. Може би трябваше да повдигне приятелката си на невисокия „балкон на Жулиета”, за да разиграят сценария на ухажването „а ла Шекспир”. Под шеговитите ни възгласи към тях, през решетката на вратата, нагласих зума на фотоапарата и той засне на близък фокус прословутия балкон на Жулиета за идните поколения. Наоколо имаше стари църкви в готически стил, като зад металните плетени решетки на една от тях се виждаше саркофага с мощите на свети Зенон.

След продължителната обиколка на центъра на града, уморени слязохме до градската крепостна стена, от където автобуса потегли за последната ни нощувка в района на туристическо селище в района на Венеция. По късна доба бяхме в хотела и набързо се приготвихме за сън.

След поредната и вече последна, италианска, мижава закуска, излязохме с куфарите, за да ги натоварим за последно в багажника на автобуса. Поглеждайки към сградата с кубични форми на 4 етажния хотел прочетох надписа „BASE To work Hotel”. Име безлично, както и самия хотел.

Днес програмата ни предвиждаше разглеждане на граничния град Триест и от там отпрашвахме обратно, транзитно за Родината. Излязохме на магистралата и автобуса лакомо запоглъща километрите. Пейзажът бе познат, както и частта от пътя, по който вече бяхме минали. По пътя вездесъщия ни Венелин обеща промоция. Преди да влезем в Триест, да посетим летния морски дворец на Хабсбургите в околността му – чудния замък Мирамар.

Там император Франц Йозеф и възхитителната му половинка – императрица Сиси са си свили любовно и семейно гнездо, което било истинско архитектурно бижу. С прекрасната сграда на резиденцията, обширния и подреден парк и морето пред него. Описа двете езера в парка, едното с лебеди, а другото с лотоси. Построен е под личното ръководство на ерцхерцог Максимилиан, брат на императора Франц Йосиф. Злощастно разстрелян от революционерите в Мексико, като натрапен им отвън император.

Но, УВИ. Останахме с пръст в устата. По злощастно стечение на обстоятелствата, в същия ден се провеждаше маратон в Триест, започващ от Мирамар и трасето бе блокирано от полицейски коли. Въпреки молбите на нашия чичероне, останаха непреклонни и категорично ни посочиха табелата за Триест. Подвихме опашка и заслизахме от платото по стръмен, тесен, двупосочен път към града, дълбоко в ниското. След четвърт час се спуснахме в центъра на града. Слязохме от автобуса и в индийска нишка, или партизанска колона последвахме Венелин.

Градът е разположен амфитеатрално по склоновете и само около пристанището имаше равна площ, където бяха разположени обществените сгради и търговския център. Градът е с население около 200 хил. души и е бил ябълка на раздора между Италия и бившата Югославия, защото в него живеят множество етнически словенци. През епохата на Студената война има функцията на разпределителен пункт за бегълците от другата страна на Желязната завеса. Все още постройките на този всъщност концентрационен лагер, до решаване съдбата на всеки беглец, съществуват извън града.

Закатерихме по калдаръмена улица, високо нагоре и след уморителната физзарядка, бяхме на върха на хълм, от който се открива чудесна панорама към целия град. Там бе разположена градската катедрала «Сан Густо». Наблизо бе е православния храм «Св. Троица», както и руини от римско време. Над крепостни зидове, на висока кула се вееше италианското знаме. Разгледахме катедралния храм, който не ни впечатли особено, след посещенията в многобройните «Дуомо», изпълнени с шедьоврите на италианския Ренесанс. На миниатюрния площад бе издигнат паметник със скулптурна група в памет на падналите в борбите за свобода през Втората световна война. От сергия на сръбкиня, позната на Венелин, някои си накупиха сувенири.
След кратка почивка си поехме дъх и вече по-бодро заслизахме по каменните стъпала обратно.

Насочихме се към площада, намиращ се непосредствено до пристанището. В този момент по ограденото с ленти трасе почнаха да пристигнат участниците в маратона. Както се предполага, той бе на олимпийския принцип – само да участваш. На всеки достигнал финиша, му окачваха на врата възпоменателен медал с лента. Някои бяха така капнали, че двама отстрани ги подкрепяха, за да стигнат до финиша. Незнайно как, по български тарикатски, без да пролеят и капка пот, неколцина от групата ни след час вече бяха окичени с въпросния медал. Г-О-О-ЛЕМИ СМЕ!

По някое време, докато разглеждахме обществените сгради на общината, пристанищната администрация, театъра и др. в типичния архитектурен стил на късните Хабсбурги, гръмнаха колоните на построената естрада с всичките си децибели. На импровизираната сцена в центъра на площада, групи от тинейджъри друсаха снаги в дискоритъма на бодри песни. Под възгласите на гласовития диджей, многобройната публика радушно ги подкрепяше с викове и синхронно танцуваше с тях. Гледката бе много приятна и повдигнатото им настроение завладя и нас. Под звуците на музиката, отекваща на километър разстояние, направихме самостоятелна обиколка из пристанището и околните улици.

Тук беше наистина красиво, но щеше да ни впечатли повече в началото на екскурзията. Вече бяхме преситени с емоции от красотите на Италия, но все пак ни беше приятно. Съжалявахме единствено за пропуснатата възможност да видим замъка Мирамар. В късния следобед бяхме на линия, за да отпътуваме окончателно. Очакваше ни близо 1000 километров преход, за да се приберем в София.

Отново бяхме в нощен преход и дремехме, като клатехме глави като обесени при всеки рязък завой, или набиване на спирачки. Преминахме хърватската граница и летяхме към Сърбия. По едно време, някак задгробно се чу гласа на Венелин по уредбата. Вслушах се. Правеше поредната си гастрономическа оферта. На чудесни, топли, питателни чорбички и естествено сръбска скара и плескавица със студена маркова биричка. Този път на заведение в Сърбия, непосредствено след границата с Хърватия. Повечето от нас, уморени и прегладнели от целодневното топуркане, с видение на подобие на шкембе чорба се съгласиха за питателна пауза.

След полунощ паркирахме пред празно и затъмнено заведение, встрани от магистралата. Оказа се, че персонала вече е разтребил и приключил дейността си за деня и се готвеха да спят. Но, за да не се изложат пред българския си рекламен агент, мъж и жена от персонала се разтичаха да претоплят манджи и да сервират. Стояхме на празна ясла повече от час. В един момент сервитьорът и жената почнаха да разнасят блюдата. На нашата маса си бяхме поръчали по една топла чОрба, както ни съобщиха. Всъщност, донесоха ни един дълбок кастрон с димяща течност и малък черпак. Четиримата на масата сремежливо си отсипахме по 1-2 черпака в чиниите. Но чОрбата, освен незадоволителна като количество се оказа и отвратителна по качество. Уж телешка, но всъщност някакъв бульон от рода на супите „Маги” на блокчета у нас, в който плуваха мазни петънца и няколко лещени зрънца от нещо, което би трябвало да е месо. Наблегнахме на двете филии хляб и укротихме къркоренето на червата. След като платихме по 5 евро за чОрбата, излязохме навън. Пред заведението се бе оформил фронт за безредици и няколко души гласно протестираха, пред скаталите се срамежливо до автобуса шофьорчета. След малко водачът ни бе посрещнат с гробно мълчание. Усетил възмущението на прекаралите се, той кротко се ската на местото си. Почти до София не се чу повече гласа му.

Едва в покрайнините на София, той поздрави шофьорите Тео и Захо от Костинброд за безаварийното каране през тези 7-8 хил. килиметра. Всички заръкопляскахме, като след успешното приземяване на аероплана. Няколко думи и за тях.
Тези момчета за мен бяха „връх на сладоледа”. Тактични и възпитани в отношението си към членовете на групата, тихо, точно, ненатрапчиво и професионално изпълняваха задълженията си. Бяха отлични шофьори. През цялото време не възникна никакъв технически, или пътен прецедент, като се изключат нескопосаните опити на Венелин да ги прекара по някакви негови пътеки, директно до забележитилност, или хотел. И тогава винаги възникваше проблем – задръстване на движението или заклещване на автобуса в тясна улица, или в забранената посока. С възхищение гледах, как препускат из магистралите и се оправят в сложната плетеница на кръстосващи се на няколко нива платна. Как с пределна скорост летят през тунели и виадукти, изправарвайки потоците от леки коли и останалите автобуси. Караха динамично, но напълно безопасно. Естествено за това помагаха и указанията на прикрепения към таблото „GPS”. Графика на пътуването от тяхна страна се спазваше до минута.

Наближавайки централната автогара, Венелин изнесе заключителното си слово. Благодари на всички за сплотеността и дисциплината и недопускането на какъвто и да е инцидент. Извини се за евентуални пропуски от своя страна и ни пожела и в бъдеще да предпочетем организирани от фирмата екскурзии, почивки и други мероприятия.
Е, въпреки шеговитото ми и понякога назидателно отношение към нашия екскурзовод, мога да кажа, че той бе на завидно професионално ниво. Гастрономичните му познания не се оказаха аматьорски. В Интернет намерих наред с негови отлични пътеписи и две кулинарни книги. Беседите му за страните и конкретните туристически обекти бяха изключително подробни, с интелигентно и сочно описание, както и интересни исторически и изкуствоведчески подробности. Почти като лекции от «Цивилизацията» на Кенет Кларк, за тези които имат усет към тематиката. Защото екскурзията ни бе по следите, именно на този цивилизационен феномен, обединил разнородните ни държави в Европейския съюз. Независимо от многото икономически и политически проблеми на членството ни в него, едно е всепризнато, като лелеяна от всинца ни ценност. А това е възможността, безпрепятствено да пътуваме и да се възхищаваме на природните, културни и исторически дадености на всяка страна членка. А ние почти 10 дни се люляхме в тази цивилизационна люлка на човечеството, унесени от тази приказка наяве, която минаваше пред възхитените ни очи.

Да, дори една «бедняшка» екскурзия крие своите прелести, въпреки някои битови неудобства. И това са непосредственото съприкосновение с духа и атмосферата на страните, през които преминаваш, а не да прелиташ мимолетно над тях. Вече с носталгия преглеждам фотоалбума с над 1000 снимки, проследяващ стъпка по стъпка етапите на приключението ни. Високите технологии си казват думата. Преди години, щяха да са ми необходими 30-40 фотоленти за стария «Кодак». И накрая остава именно това. На екрана на плазмата на телевизора, през паметта на лаптопа си да преживявам отново приключенията ни. И да планирам следващата…

Автор: Светослав Атаджанов
Снимки: Светослав Атаджанов

Публикувано в категория: Италия . Тагове: , , , , , , , , , , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>