Богатството на „бедняшките” екскурзии (1)

Винаги, когато се прибирам от автобусна екскурзия, си спомням думите на познатата ни инж. Георгиева – „О, пак сте били на бедняшка екскурзия”. Дъщеря и е омъжена в Англия и ежегодно и заплаща самолетните билети, за да постои при внучетата си. Кръжецът и от приятелки-реститутки, които в по-голяма част от годината се скитат из света и прекарват повече време по самолети и летища, гнусливо бърчат нос при споменаването на пътуване с автобус. В същото време, фасадите на реституираните им здания се ронят над лъскавите витрини, на отдадените под тлъст наем магазини в центъра на града. Чакат „по нашенски”, някой държавен чиновник, срещу скромен подкуп да ги в включи в някоя европрограма, за да възстанови и разкраси изронените мазилки и изметната дограма.

Но както е казано – „Битието определя съзнанието”. А нашето не е като тяхното. За това, почти ежегодно записваме семейно автобусна екскурзия, като преживяното и впечатленията от нея ни топлят до следващата. Ето и сега сме вече във влака и пътуваме за столицата. Там, привечер от централната автогара тръгва автобусът ни за екскурзията с крайна дестинация Барселона, преминавайки през около дузина известни като туристически обекти градове от средиземноморската Ривиера на Италия, Франция и Испания. След обичайната суматоха по настаняването и натоварването на багажа, потегляме към граничния пункт Калотина. За да няма „продуктово позициониране” /ах, тези купешки лафове/, ще запазя в тайна фирмата на туроператора.


По пътя към границата, екскурзовода на групата ни се представи и след кратко встъпление за реда по време на пътуването, започна лекцията си за първата страна, през която преминаваме, а именно Сърбия и столицата и Белград. Придрямвайки в затъмнения автобус, веднага си отбелязах, че има специфична особеност в говора. Произнасяше буквата „р” завалено и говореше почти с гръцко произношение на буквите „ж” и „ч”, обясняващо се с изговарянето на невъзможния за гърците израз – Мъжка коза-пръч, като „Мъска коза – пръц”. Та, през цялото време напрягах слуха си, за да схвана казаното. Но с това колоритността на личността му не се изчерпваше и това ще стане ясно в хода на повествованието.

По пътя направи кратко експозе за възхода и краха на изкуственото държавно образование Югославия, което под напора на външен натиск и силните центробежни сили на националистически и дори шовинистически настроения на съставните републики се разпадна пред очите ни. Спомена и за националната им идея, включваща разширение на границите за сметка на съседите, пак поради минали исторически дадености, които все още са актуални. Но, независимо от традиционно враждебното им отношение към нашата държава, не бива да злорадстваме, тъй като не знаем какво ни готви бъдещето и на нас.

По програма бе предвидена среднощна обиколка на центъра на сръбската столица. Около 2 часа след полунощ слязохме от автобуса и направихме пешеходна обиколка на центъра в тишината на нощта. Насочихме се към катедралния храм „св. Сава”. Той ни порази с бялото си великолепие и въпреки масивната фасада в типичен византийски стил с внушителен централен кораб и допълнителни нефове, увенчани с блестящи кубета, изглеждаше въздушно лек, като че ли плуващ в светлината на осветяващите го от всички страни прожектори. Изслушахме от речовития ни гид данните за историческите забележителности на града, разпострял се около река Сава, вливаща се в Дунава. От парка, разположен на хълм над пристанището и местото където се съединяват двата реки, наблюдавахме красивата гледка, с блесналите в светлини мостове. Независимо от късния час, влюбени двойки се разхождаха, а на две пейки компания разпиваше биричка и пееха под акомпанимент на китара.

Белград е красив и модерен град. Тясно е свързан и с нашата история – съвременна и средновековна. Българския княз Борис І е издал грамотата за основаването на града. Всъщност българо-сръбските крамоли съпътстват цялата ни история и са основна причина за поробването и на двете страни от османските нашественици през 14 век. За името на града има две основни версии. Първата, че името му произлиза от белите скали около града, а втората, че в средните векове западната посока е била асоцирана с белия цвят. А по това време Белград е най-западната точка на българската държава.

Търговския център на града е площада „Теразие” с внушителните сгради на универсалните магазини „Белогражданка”, „Робна куча” „Мира”, „Нама” и други. Дестинация за номенклатурната ни снобария още от времето на соца. Новата и модерна архитектура е сполучливо вплетена със старите сгради от османски период в стил „дорчул”. Между тях са Ректората на Белградския университет, Етнографския музей, Народния театър, Народния музей, Скупщината /Парламента/, Съборната църква, патриаршията, конакът на княгина Любица, църквата св. Марко, теразийската чешма, хотел „Славия”, хотел „Москва” и други, част от които обходихме. Всички те са с висока историческа и архитектурна стойност за сърбите и интересни за туристите.
Естествено всичко това научихме от лекцията на нашия предводител, защото нямаше как посред нощите да видим и обхванем всичко от огромното многообразие на града. Всъщност, на път към различни европейски дестинации неколкократно сме преминавали със съпругата транзитно през града, без да сме имали възможност да го разгледаме основно.

След хубавото разтъпкване из улиците на притихналия град се натоварихме отново на автобуса. Скоро всички дремехме под тихото ръмжене на двигателя и свистенето на гумите по асфалта на магистралата. Неколкократно разбуждайки се за ползване на тоалет в крайпътни бензиностнации и заведения и след преминаване на сръбско-хърватската граница бяхме вече на територията на Хърватия. Може би, най-красивата част от бившата Югославия. С най-голямата, като дължина брегова ивица в Европа и над 2000 острова, от които около 200 обитаеми. Мечта за любителите на морската екзотика. Рай за паралии, като Клаудия Шифър например, които могат да си позволят закупуване на някой от необитаемите острови за лична резиденция.

Уморени от нощния преход, а ние с благоверната ми много повече, заради допълнителното пътуване от Варна до София, дремехме и слушахме екскурзовода в просъница. Около обяд пристигнахме в Загреб. В прекрасната хърватска столица бяхме за втори път, след екскурзията „Класическа Италия” преди пет години. С огромно удоволствие се впуснахме с групата да повторим маршрута и да пораздвижим отеклите си нозе.

С днешното си име Загреб е споменат за първи път през 1094 г. През тази година унгарския крал Ласло І основава на хълма Каптол епископство. Градът е с около милион жители. Центъра му е изпълнен със сгради в тежкарски австроунгарски архитектурен стил от края на 19 и началото на 20 век, с колонади, скулпторни групи на фронтоните, симетрични еркери и кулички, увенчани с малки кубета. Улиците са прави и широки, особено в новите квартали. Аматьорите фотолюбители от групата ни са впечатлени от богатата архитектура на града, паметниците на крал Томислав и на бан Йелашич, потушил унгарската революция от 1848 г. и ги щракат непрекъснато. А по причина на таченето на Йелашич от хърватите, двете нации не се долюбват, въпреки почти хилядолетното съвместно съществуване в рамките на унгарска, турска и австроунгарска държавна общност.

Всъщност Хърватска до 1919 год. когато се разпада Австро-унгарската империя е съставна част от нея. По тази причина липсваше историческа спойка с останалите нации на бивша Югославия. Но това е друга история, както казваше постоянно екскурзовода ни Венелин, когато трябваше да се прехвърли от една, към друга по-актуална тема. А актуалното бе присъствието ни в този прекрасен град, в чудесен слънчев съботен ден.

Тръгвайки от гаровия площад със сградата на „Главни колодвор”, т.е. централната гара на града, запазена в самия му център, започваме обиколката си.

Минаваме покрай обширен парк и се насочваме към старата, историческа част на града. Там се намират сградите на правителството, парламента, катедралната църква „св. Николай”, все още в реставрация на внушителната и фасада и скеле на една от двете остри кули, както преди петилетка.

Влязохме в катедралата и повечето от нас заснеха олтарите със скулптори на Девата, Христос и непознати за нас католически светци. Отново се фотографирахме пред фонтана със златните ангели пред катедралата.

Обиколихме тесните средновековни улички, минахме покрай статуята на св. Георги, убиващ змея,

и се озовахме на площада пред църквата с емайлирания покрив и с герба на града изобразен на него. Но липсваше прекрасното огромно яйце, изписано с рисунката на храма зад него.

Точно в този момент по плочника зачаткаха копитата на коне, яздени от мъже в национални носии. Всъщност, конете бяха от различни, отглеждани тук породи.

Минути по-късно от тясна уличка се зададе уличен оркестър в национални носии. Те се спряха за малко при нас и изпълниха далматинска песен, посрещната от всички ни с ръкопляскания. Скоро след това се появи група от млади девойки в национални носии. Част от нас се смеси с тях за кратка фотосесия.

После се озовахме на пазарния площад с множество сергии за сувенири, плодове, зеленчуци и цветя, цветя – море от цветя. Всъщност в града бе празник, по неизвестен за нас повод. В градския парк свиреше оркестър и певци изпълняваха песни, наподобяващи тези от ретрофестивала ни „Златен кестен”. Дами в кринолини и с широкополи шапки и мъже с фракове валсуваха из дансинга. Дечица с дрешки от същата епоха тичаха наоколо.

Но времето си течеше, а нас ни чакаше път до Любляна и хотела в околностите на Венеция. След около час всички се събрахме отново пред „Колодвора” и потеглихме. По неизвестни причини ни бавиха цели 2 часа на хърватско-словенската граница. Явно имаше някакъв проблем с автобус пред нас. След преминаване с документите си за самоличност през служителя на граничния контрол, шофьорът с пълна газ потегли за столицата на Словенско.

Късно след обед пристигнахме в Любляна, столицата на малка Словения. Отскоро, за първи път в историята си самостоятелна държава, с население около 2 млн. души и само 300 хил. столичани. Като родината ни, тази мини държавица с около 20 000 кв.км. площ е на кръстопът и многократно е завоювана от нашественици.


Населявана е през вековете от келти, илири, римляни, славяни. До 1918 г. е била в състава на Австро-унгарската империя, а след разпада и е съставна част на трите последователни югославски държави. След 1991 г. е обявена мирно независимостта и от бивша Югославия. Както и България, тя е с разнообразен ландшафт, включваш планини и море в чудна симбиоза. Известна е с алпийските си курорти и успехите в зимните спортове. Удивително чиста и подредена държавица. Истинска наслада за непривикналото ни към подреденост и хармоничност око. Макар и балканска страна, но нямаща нищо общо с балканския ни манталитет. Всъщност, тя е реалната Швейцария на Балканите.

Столицата Любляна, с ударение на буквата „ю” е град само с 300 хилядно население. Посрещна ни неспокойна и под някакво напрежение. По улиците имаше многобройни пеши и моторизирани, тежко въоръжени полицейски патрули. Очакваха се някакви прояви на гражданско неподчинение. Парадоксално, но и в този остров на спокойствие и просперитет бе настъпила икономическата криза и гражданските вълнения. Въпреки това, през тези около 2 – 3 часа на пребиваването ни, не се случи нищо драстично.

Разходихме се по центъра, около пълноводната река Любляница, с няколкото моста, прехвърлени през нея. Естествено, най-известен е Моста с драконите. Това страшно, но опитомено от хералдиците митологично същество е символ на малката държавица. Присъства като домашен любимец почти навсякъде, включително в табелите и рекламите на многобройните заведения.

Завъртяхме се около “Presernov Trg” в сърцето на Стария град. Обиколихме Францисканската църква. Преминахме през „Тройния мост” около бароковия фонтан. Заснехме чудесната сграда на кметството с фонтана „Роба”, сградите на националната библиотека, филхармонията и художествената галерия, както и Моста на драконите. На два пъти под мостовете минаваха корабчета, пълни с туристи.

В архитектурата на сградите се долавяше строгия австрийски дух, но преплетен с лекотата на италианската романтика. И както каза и рече Венелин – със славянско сърце. Едно чудесно архитектурно съчетание, почувствано почти спонтанно. С чудесна видимост, пред един от мостовете над града се извисяваше на хълм Люблянския замък, осветен от залязващото слънце – един от символите на града, който като много от побратимите си е бил и затвор. Някак тихо и ненатрапчиво, панорамата на този красив и подреден град се настани в съзнанието ми, като първо, предизвикващо трепет и умиление усещане.

Въпреки акцента в лекцията на Венелин за прелестите на словенската кухня от морски и вегетариански ястия и супи, както и националните им питиета „боровинчек” и „травничка”, никой от групата не се отдаде на гастрономично, или питейно откривателство. Причината – краткото време, с което разполагахме и наличието на запаси от сандвичи и питиета в багажа ни, както и бюфета с родна „Загорка” и безалкохолни в автобуса. Все пак, предстояха ни общо 3 нощни прехода на самоизхранване, първия от който бе на приключване.

Завършвайки туристическата програма за първия ден, потеглихме за словенско-италианската граница, която е съвсем условна. Без спиране я прекосихме и късно вечерта бяхме пред хотел „Пирамид”, където предстоеше да нощуваме.

Хотелът бе в туристически комплекс и шофьорите и екскурзовода доста се лутаха из него, докато го намерим. Накрая, каталясали и полузаспали в полунощ ни раздадоха ключовете и се настанихме по стаите си. Но тук ни чакаше неприятна изненада. Имаше ток само в коридора, но не и в стаята и банята. Опитах всички електрически ключове, както и ключа на елтаблото за бушоните. Никакъв резултат! Слязох до рецепцията, за да съобщя, но там вече нямаше никой. Реших, че като къртици, трябва слепешката да се окъпем последователно с жената, под бледия отблясък на лампата в коридора. Влязох след нея и пипнешком нагласих струята на душа. Изправяйки се, посегнах към душ-батерията и се подхлъзнах. Паднах, като си ударих жестоко-болезнено лявото плаващо ребро в ръба на ваната. Едва поемайки дъх се опличках набързо. Довлякох се до кревата. Поради адската болка трудно заспах, като и най-малкото движение предизвикваше силна болка. На сутринта установих мораво петно, отляво над кръста.

На закуската сутринта разбрах, че по-голямата част от групата е била в същото изпитание. Явно, с групата ни хотела, или откриваше сезона си и не бяха минали по стаите да ги подготвят, или нарочно са изключили тока за икономия? Ако бяхме английски туристи, сигурно като обезщетения биха ми платили половината екскурзия за нанесената травма. Съобщихме и на Венелин, но тъй като бяхме транзитно преминаващи, нямаше време за разправии…

Две думи и за италианската закуска. При нея самообслужване няма. Сервират индивидуално на масата по една земелка, малко кроасанче и в чинията по една прозрачна люспичка салам и кашкавал, през които можеш да различиш силуета на съседа по маса. За нахранване и дума не става. В добавка, на маса за шестима, кана с кафе и по-малка с мляко, които свършват преди всички да са дошли за закуска. Официалната им политика е да се държи туриста полугладен, за да консумира навън в многобройните пицарии и ресторантчета, а за заможните и в по-тежки заведения.

След така наречената „закуска” си доядохме от запасите в автобуса. Поехме курс към Милано, един от най забележителните италиански градове. Ще отбележа, че от Любляна нататък пътувахме по “магистралата” на слънцето, преминаваща през средиземноморската Ривиера на Италия, Франция и Испания.

Всеки инфраструкторен инженер би ахнал от изненада и възторг от мащаба и качеството на пътната инфраструктура. Автомагистрали с 3,4 и 5 ленти в едното платно се пресичаха в сложна плетеница. А тунелите, дублирани с две тръби – с по две ленти в едната посока и дължина от стотици метри до няколко километра, отлично осветени, с отбивки за аварирали МПС. Мостовете и виадуктите над реки и пропасти често бяха по големи и мащабни от тези над Дунав. Пред всяко съоръжение имаше указателна табела, обозначаващи названието, дължината, височината и други параметри на съоръжението. Бях почнал да отбелязвам в едно тефтерче с кертици /чертички/ броя на тунелите. На половината път до Барселона бях стигнал до 100 и се отказах. В Уикипедия пише, че са около 150. Само си представям, колко изтощително би било за колекционера на прерязани лентички – юнак Бойко, който не се срамува да открива официално дори едно обикновенно кръстовище. А ако трябва да открива всички тези съоръжения, цял живот не би му стигнал…

Предстоеше срещата ни с един от най–интересните италиански градове. Втори по големина, с население 1.5 млн. а с предградията около 4 млн. Център на най-населената област Ломбардия и икономическо сърце на страната. Известен със заводите Алфа Ромео, футболните отбори Интер и Милан и модните си къщи.

Автобусът ни остави в центъра на града, непосредствено до замъка Сфорца /Castello Sforzesco/. Нашия чичероне Венелин ни разказа подробно историята на замъка и притежавалите го фамилии Висконти и Сфорца. Узнахме, че кинорежисьора Лукино Висконти е бил пълноценен граф на рода си с над 1000 годишна история.

Замъкът е построен през 1368 год. и е бил крепост, резиденция и обитавано имение. С типична средновековна архитектура, красив вътрешен двор и музей, в който често се излагат творби на Микеланджело.

Излизайки от крепостта се насочваме към галерията на Виктор Емануил или „Пасажа”, както го наричат миланчани. Пода на галериите е покрит с прекрасни мозайки.

Под остъклените покрити пасажи са разположени магазините на най престижните модни и бижутерски вериги – Прада, Гучи, Булгари, Сваровски и други. Но, защо магазините са празни? Заглеждайки се в една от витрините с чанти на «Сваровски», видях, че най-евтината бе 1500 евро. Явно, от тук нямаше да си купим нищо!

Твърди се, че ако под централния купол на пасажа се завъртиш на 360 градуса, отново ще го посетиш. Без да знаем се въртяхме около половин час из него. Може и да ни провърви, да го видим пак.

Но и тук, както навсякъде в Италия, тъмнокожи имигранти предлагаха мизерните си стоки – шалчета, сувенири, механизирани играчки. При появяване на полицай, бързо прибираха в куфар стоката си и побягваха.

Пред пасажа е издигнат паметник на крал Виторе Емануеле ІІ.

Излизайки от пасажа пред нас се открива огромния площад с катедралата Дуомо. От гледката направо ти спира дъха. Грандиозна, грациозна, импозантна, внушителна… Всички суперлативи бледнеят, за да се опише. Може и трябва да се види. Строителството и е продължило повече от 500 години, почти до средата на 20 век, като са застъпени стилове, като готика, барок и нео готика. В нея е коронясан Наполеон, като крал на завоювана Италия през 1805 г.

Фасадата е внушителна – висока е 108 м. и с площ от 11 700 кв.м. с многобройни кули на страничните нефове и хиляди скулптори и барелефи по фасадата. Според статистиката – над 3 400. На върха на най-високата стрела е монтирана златна статуя на Мадоната. Влязохме вътре и свободно можехме да фотографираме основните олтари и вътрешността с многобройни статуи и картини от бележите творци. Желаещите можеха да се изкачат с асансьор до покрива на основния кораб.

Точно срещу Дуомо е кралския дворец Palazzo Reale, в който се устройват изложби. Разглеждаме го отвън и го включваме в бъдещия ни фотоалбум. Но, не можахме да влезем в църквата „Santa Maria delle Gracie”, където се намира стенописа на „Тайната вечеря” на Леонардо да Винчи. Входът е с предварително записване и закупуване на билетите. На един от площадите е издигнат паметник на Леонардо, живял в града почти 25 години.

През даденото ни свободно време, разхождайки се из центъра, попаднахме на незабележителна с нищо сграда. На стените и имаше табла с афиши. Поглеждайки съдържанието им с названията на оперни и балетни спектакли, възкликнах изненадано. – Та това е „Миланската Скала”! И наистина надписа бе – „Teatro alla Scala”. Прочутия в цял свят оперен театър – Меката на операта. Толкова е скромна отвън сградата, че спокойно може да я подминеш. Узнахме, че в Милано са починали великия композитор Джузепе Верди и нашата певица Гена Димитрова.

И тъй като за втори път съм в Италия и съм посещавал Ватиканския музей, галерия „Уфици” във Флоренция и други културни обекти – няколко думи за шедьоврите в живописта, скулптурата, архитектурата и литературата на италианския Ренесанс.

Той съдържа в себе си всички положителни сили, на които дължим съвременната ни култура и изкуство. Разкрепостяването на мисълта, незачитането на непоклатими авторитети, тържеството на образованието над благородническите титли, преклонението пред науката и научната история на човечеството, смъкване духовните окови на индивида, пламенния порив към правдивост и ненавист към фалша. Религиозната догма в картините на Рафаело, във фреските и скулптурите на Микеланджело, в стрелите на готическата катедрала, устремени в небесата, предполагат космично и метафизично значение на всички тези художествени артефакти. Да, Ренесансът е фундамента на съвременната ни култура, магията, която привлича всички ни към Италия, с творбите на великите си представители. Това е златна епоха за човечеството, към която винаги ще гледаме с нестихващо възхищение…

След приключване на свободното време за самостоятелно разглеждане се натоварихме отново на автобуса, дошъл да ни прибере. Потеглихме за Лигурийската Ривиера, към малкото курортно селище Андора, където бе хотела за нощувката ни. По време на прехода, неуморния ни чичероне Венелин, упойно и приспивно ни разказваше, като навремени надникваше в пътеводителя на Nacional Geografic за статистическите данни на селищата, покрай които преминавахме. Така узнахме много факти за национално освободителното движение в Италия, борбата за обединение под жезъла на краля на Пиемонт и Сицилия Виктор Емануил ІІ от савойската династия, с въоръжената подкрепа на Джузепе Гарибалди. Идеолог на обединението е граф Камило ди Кавур, който е и първият премиер през 1861 г.

Забелязах също, че нашия гид има голям афинитет към гастрономията. От експозето му се разбираше, че не иде реч за аматьорство, а за траен интерес и за непосредствен личен опит в дегустацията и консумацията на споменатите лакомства и питиета. Говореше сладко и много подробно, с епикурейска страст и с умалителни епитети за националните специалитети и напитки, досущ както Ути Бъчваров. Считам, че двамата успешно могат да се конкурират на екрана, ако не стигнат до бой, кой да държи исото.

Така неусетно, привечер навлязохме в селището Андора. Названието му, всъщност не било никак случайно, защото това е мястото в Лигурийската низина, където андорци са били подлагани на непрекъснати нападения и грабежи от пирати и завоеватели. За да се спасят, те се вдигнали със семействата си и са се насочили към непристъпните планини на Пиринеите, на френско-испанската граница. Установили се там, като са се преквалифицирали от рибари в скотовъди и са създали държавицата Андора, която предстоеше да посетим.

Спряхме пред кокетно, неголямо хотелче с надпис „Triest”, на самия бряг на Лигурийското море. След настаняването по стаите, въпреки слабия дъждец, излязохме, за да огледаме околността. Навих крачолите на панталона и си събух обувките. Натопих си изморените нозе в хладната вода и ми стана приятно от непосредствения досег с пясъка и водата. Точно срещу нас започнаха да примигват светлините в стаите на хотела и ни примамваха за сън и почивка. Може би именно тук бе най-спокойната ни и приятна почивка…

Към Богатството на „бедняшките” екскурзии (2)
Автор: Светослав Атаджанов
Снимки: Светослав Атаджанов

Публикувано в категория: Италия, Словения, Сърбия, Хърватска . Тагове: , , , , , , , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

5 Коментари

  1. Петя
    Изпратен 11.04.2014 на 14:44

    До коментара на №4-
    Не забелязах злоба към тези, които имат повече възможности.
    Останах с впечатлението, че в прелюдията си авторът е изказал възмущението си от снизходителното и обидно отношение на някои хора, които са получили “на тепсия” повече от други хора.
    Сблъсквала съм се с подобно отношение, и то, меко казано ме изнервя.
    Освен това, съзрях и друг намек- за това,че има хора, които пътуват не за да видят, а за да се похвалят къде са били и колко пари са похарчили. Не за да напълнят душата си и да се топлят с прекрасните впечатления до следващата почивка, а за да натриват носа на тези, които нямат възможност да си позволят.
    Както и да е…

    Г-н Атаджанов,
    Прекрасен пътепис!
    Стилът Ви на писане е много увлекателен, може да помислите и Вие да станете екскурзовод ;)

    Благодаря Ви и успех!

  2. калина
    Изпратен 17.07.2013 на 12:03

    Разбирам, че когато няма възможност за пътуване със самолет, по-добре с автобус, отколкото да не отидеш никъде. Но защо тая злоба към хората, които могат да си позволят повече от Вас?

  3. Изпратен 27.06.2013 на 14:28

    Да се лети е по-бързо и, понякога, дори по-евтино, отколкото да се пътува с автобус. Ето как: http://asktisho.wordpress.com/2013/06/14/low-cost-trip/

  4. djani
    Изпратен 27.06.2013 на 14:26

    Чудесно допълнение, за да е ясна особено за жените, абракадабрата за обратното телепортиране в пасажа на столицата на модата. Докато аз съм снимал наоколо, жена ми се е въртяла ожесточено с токчетата върху тестисите на бика. Дано е хваноло “декиш”…

  5. георги
    Изпратен 27.06.2013 на 11:05

    значи имам малка забележка ,в галерията на Виктор Емануил Втори в Милано ,на пода има един бик ! Туриста ,който желае да му се усмихва съдбата стъпва с пета на тестисите на бика и се завърта един или повече пъти! Чудно как е убягнало на автора да забележи този така масово практикуван от туристите жест! поздрави!

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2024. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи