Английски запознанства (част 1)

Дългогодишен мой приятел, живущ и работещ вече четвърт век в Англия ме покани да му гостуваме със съпругата. Увери ме, че ще имам възможност да се запозная с истинската Англия отвътре, а не чрез стандартните туристически маршрути на туроператорите. Речено – сторено!

В пролетното майско утро бяхме вече на Терминал 1 на софийското летище. След паспортните формалности и чекирането на оскъдния ни багаж се озовахме с половинката ми в летищния автобус, който ни откара до очакващия ни оранжев Airbus на нискотарифната компания Easydjet. Над двестата пътници, почти всички българи, бяха лакомо погълнати в търбуха на въздушния гигант. Почуствах се като библейския пророк Йона в корема на морското чудовище. Но не захвърлен и жертван, за да умилостивявам разбушувалото се море. Пак по божията милост, след три часа въздушното чудовище, благополучно прелетяло над двете хиляди километра ни изплю в един от многобройните телескопични ръкави на Terminal Nord на летище Гатуик край Лондон. Слава богу, че не бяха три дни и три нощи, колкото престоя на нещастния Йона.

В представите ни, наложени от романите на Дикенс, Конан Дойл и други автори от викторианска Англия, Лондон е градът, перманентно покрит от гъсти мъгли. От там и популярния израз „Мъгливия Албион”. При снижаването на самолета през гъстите облаци, изведнъж от ниска височина се появи земята. Всъщност многобройни, ясно очертани квадрати на сочно зелени ниви и пасбища, по които се различаваха дребните фигурки на невъзмутимо пасящи под грохота на кацащи и излитащи самолети стада овце, крави и коне. Впоследствие тази пасторална картина ни придружаваше през хилядите мили, пропътувани по магистрали и пътища на Средна Англия.


Летището ни посрещна, окъпано от току що престанал дъжд. Влезли през телескопичния ръкав в сградата на огромния терминал, близо четвърт час се придвижвахме пеш и с ескалатори по безкрайните коридори на издигащи се и спускащи се нива, докато попаднем в огромния салон, където се стичаха пътниците от кацнали по същото време самолети. Внушителна разноезична, мултирасова и етническа тълпа. Вкарани като добитък в кланица в зигзаговидни пътеки, ограничени с ленти, се придвижвахме бавно към заветните гишета за Paskontrol.

След паспортната сверка от любезни, но бдително оглеждащи ни служители, най-сетне се насочихме към изхода. Но там не ни чакаше никой. Всъщност срещата с любезните ни домакини щеше да бъде след още над 200 мили – на автоспирката на летището на Бирмингам. До там трябваше да пътуваме с автобус, като имахме предварително платени и резервирани по Интернет билети за една от многобройните линии на националния автобусен превозвач “National Expres”. Бяхме предварително предупредени, че от летището потеглят автобуси /bus/ за града и междуградски /Couches/. След кратко лутане намерихме стоянката и след броени минути бяхме настанени на местата си от разпоредителите на спирката и шофьора на автобуса със синьо-червен фирмен надпис.

Автобусът потегли и ние жадно се залепихме на прозорците. Независимо от филмовите ни представи за лявото движение на Острова, при бързото движение по многобройните спирали и серпантини до излизането на основната магистрала, тръпнехме при всеки появил се срещу нас ТИР или автобус, които като по чудо се разминаваха с нас, противно на обичайните за нас правила. Всъщност от тук нататък трябваше да наблюдаваме и свикваме с редица странности и различия и автоматично да ги регистрираме в съзнанието си. Още в началото на странстването, ни направи впечатление пълната липса на всякакви билбордове и реклами по протежение на пътищата и автомагистралите. Трезвият английски разум явно не приемаше отвличането на вниманието на водачите от безопасното шофиране. Достатъчни бяха радиостанциите, телевизиите, Интернет и всички, които ежеминутно напомняха за съществуването на стоки, услуги, развлечения и кой ги предлага.

Болшинството от пътищата бяха с безупречно покритие, като само на претоварени продължително време от трафика места, имаше износване, предизвикващо леки вибрации при преминаването им. За дупки и дума не можеше да става. Основните магистрали бяха с четири ленти в едната посока, а дори второстепенните и третостепенни пътища по-добри от нашите „Хемус” и „Тракия”. Но трагичните изводи от разликата в инфраструктурата тепърва предстояха. Още с излизането от аерогарата започна дефилирането на прословутите двуетажни автобуси и гърбати таксита. Всъщност последните бяха толкова удобни и функционални, особено за възрастни, позволяващи да влизаш и излизаш почти прав в тях.

След около два часа преминахме през Ковънтри и спряхме на автоспирката. Индустриалния град е трагично известен, като най-пострадал от немските бомбардировки, включително с ракети Fau 1 и Fau 2 през Втората световна война. Естествено, ни следа от миналите разрушения. Модерно строителство и старателно възстановени старинни, обществени и жилищни сгради. Изщраках от прозореца няколко кадъра на типични архитектурни обекти – катедрала и къщи. В автобуса влезе пъстра и шумна група представители на субконтинента Индустан. Мъжете с чалми и бради, жените с пъстри шалвари и сарита. Само познавачи биха могли да отгатнат конкретния им етнос – индийци, бангладешци, пакистанци, сикхи, пенджабци? Тепърва щях да ги виждам навсякъде. Своеобразен рекушет на британската инвазия. В миналото – колониална, а сега само икономическа. Метрополията привличаше като магнит емиграция от бившите владения.

В това се убедихме само след час, когато се озовахме и слязохме на спирката пред аерогарата на Бирмингам. Напращели от изпитите течности потърсихме тоалетна в сградата. Естествено беше безплатна и с непостижим лукс и хигиена в сравнение с всичко подобно у нас. С униформени облекла и латексови ръкавици, цветнокожи служители изпълняваха хигиенистките си функции. Именно на това поприще значителна част от имигрантите изкарваха прехраната си. А изхода на аерогарата бълваше разноезична тълпа, основно от цветнокожи и неевропейски националности, доста от тях с национални облекла, включително и плътно забулени жени от ислямския свят.

След няколко минутно оглеждане и лутане видях моя приятел Матю, който широко усмихнат, енергично размахваше ръка. Не камък, а канара се свлече от раменете ми. Как ли щяхме да се оправим, ако потънехме в човешкото море с оскъдния си английски речник? Радостно и облекчено се прегърнахме и разцелувахме. Вече седнали в колата му, изразих удивлението си от преобладаващата маса на заобикалящите ни явно не-англичани. Той се засмя и каза, че скоро ще свикна. В някои райони се шегували, като се обзалагат, че който пръв види „бял човек” ще черпи.

От статистиката за страната в Интернет разбрах, че все още 67 % от населението са наследствени островитяни. Може би и тази държава, както и цяла Европа са обречени на синдрома Косово, когато шиптърите в края на 19 век са били само 7 % от населението на сръбската област. А сега са 97 % и горди жители на „държавата Косово”. Как да не съчувстваш на сърбите, които с мъка и гняв констатират – „Со курец си направиа дръжава”! Но няма място за злорадстване, тъй като и нас ни очаква същата участ – циганизация и ислямизация. А и от историята знаем, че няма цивилизация, която да не е била съсипана от варварите. Естествено изход има – всеобщо образование, култура, демографски мерки, толерантност. А всички те изискват време и средства. Но кой да се откаже от колосалните си печалби, многомилионното и дори милиардно състояние и от там до така сладкото чувство, да властваш над милиони.

Очакваха ни още 50 – 60 мили път до малкото градче Нюпорт, където живееше приятелското ни семейство. Умело лавирайки в привечерния трафик, излязохме на основната магистрала и след час отново след плетеница от второстепенни пътища стигнахме в крайния за пътуването ни пункт. Навлязохме в малкото китно градче с подредени по конец еднотипни фамилни жилища. Казвам еднотипни, но всъщност с разнообразни архитектурни елементи, отличаващи ги помежду си. Пред всяка къща – китна градинка с малка ливада и парко място или гараж. Отзад миниатюрно дворче, оформено според желанието на стопаните, но обезателно потънало в цветя и зеленина.

Улиците, като изблизани, без дори и намек от хартийки, найлони, и пази боже фасове и други боклуци. Може би наистина бях в страната на Алиса и чудесата. Само чаках от някъде да увисне във въздуха образа на Чесърския котарак. И той действително се появи. Жълто-кафяв рунтав персиец, както се оказа на съседите. Премина бавно и невъзмутимо и като истински английски аристократ не ни удостои дори с поглед, въпреки умолително произнесеното „писи-писи”.

Тук ритуала на посрещането се повтори от гостоприемната му съпруга Фани. Настаниха ни в стая на втория етаж и след като се пооправихме, слязохме за вечеря. Предстоеше запознаване с английската кухня, овладяна отлично от българската ни домакиня. Набързо споделихме последните новини от милото ни Отечество. Нахранени и преизпълнени от впечатления се оттеглихме в спалнята и скоро заспахме, пребити от умора.

– 2 –

На следващия ден сутринта обсъдихме програмата, съставена от домакините ни за запознаване със страната. Няколко дни щяхме да пътуваме в радиус на 100 и повече мили от градчето им за разглеждане на знакови старинни градчета с техните забележителности. Но по право първи в редицата бе Нюпорт – тяхното симпатично градче. Още повече, че домакинът ни провеждаше семинар в Ковънтри и щеше да се завърне привечер.


Оказа се че то има старинна и интересна биография. Намира се в графство Шропшир. Има около 12 хил. жители. Основано е от норманите, но има останки и от първобитни хора от времето на неолита. Мястото е било избрано, защтото е в близост до Via Devana, древен римски път от Колчестър до Честър. Средновековен Нюпорт процъфтявал от търговията с кожи, вълна и риба и е притежавал правото за предоставяне на риба за кралската трапеза. През 1665 г. много сгради са били унищожени в голям пожар и само някои от средновековните сгради оцеляват. Все още обаче остават доста старинни къщи, изградени на мястото на бившите Нормански парцели. Това позволява главните улици на Нюпорт да бъдат по-широки и по-малко претрупани, отколкото тези на другите градове на неговата възраст.

Цените на жилищата в града са най-високи в областта и сред най-високите в страната, поради наличието на добри местни учебни заведения и лесно придвижване до работа с удобни връзки към Бирмингам, Телфорд и Стафорд. Запазил е своя чар, като все още използват павета за настилки, а по-голямата част от магазините са малки бутици.

Градът е имал широк спектър от религиозни обекти с течение на времето и това е видно от броя на църквите, като най внушителна е „Св. Никола” в центъра на града. Той е голям земеделски център, като има много ферми, заети със земеделие и животновъдство, по протежение на границата на Шропшир.

Нюпорт е най-доброто място в графството по жилищни продажби. Голяма част от икономиката му се основава на образованието – частно училище, две обществени училища и един голям селскостопански университет на ръба на града, заедно с Регионалната академия на храните. Поради това има оживен нощен живот за град с размерите му, главно благодарение на студентите от Университетския колеж „Харпър Адамс”, заедно с други студенти от Нюпорт. Множество от малки кръчми и барове, разпръснати нагоре и надолу по основната улица на Нюпорт довършват симпатичния облик на градчето.

На следващата утрин, след кратки приготовления се натоварихме в широката и удобна „Мазда” 626. Първи по ред бе град Шросбъри /Shrewsbury/, център на графство Шропшър, в района на Уест Мидландс. Той е разположен на река Севърн и в него живеят около 100 хиляди жители. Впечатли ни центъра на града, със запазени и непроменени средновековни улички. В града според туристическия справочник има над 660 исторически сгради от 15-ти и 16-ти век, от епохата на Тюдорите, повечето изградени от дърво и камък.
Разгледахме и построения от червен пясъчник Шрюсбърски замък и Шрюсбърското абатство – бивш бенедиктински манастир, основан през 1074 год. През вековете, градът поради географското си разположение е място на много конфликти между английски и уелски феодали. Особено е известна битката между крал Хенри IV и Хенри Хотспър Пърси, увековечена от Уилям Шекспир в ” Хенри IV”, част 1.

Шросбъри играе важна роля в западната интелектуална история, тъй като е град, в който е роден и израснал Чарлз Дарвин, автор на „Произход на видовете” и еволюционната теория за развитие на живите организми . В музея, с бронзов паметник на великия учен пред сградата, са изложени експонати, разказващи за жизнения му и научен път. Градът е домакин и на едни от най-старите и големи цветарски изложби в страната.

Още в началото на английското ни приключение ни направи впечатление непринудено-любезния стил на общуване и учудваща отзивчивост на хората, когато нашия „гид” и домакин имаше нужда от упътване и ориентация. Дори и да не можеха да помогнат, не показваха признаци на досада и не дай боже – невъзпитаност. Ни следа от резервираност и високомерие. Хората в Англия въобще в голямата си част бяха много отзивчиви и добре изглеждащи, независимо дали бяха в скъпи костюми или джинси, риза и яке.

След излизането от Шросбъри се насочихме към мястото, станало причина за дългогодишния престой на домакините ни в Англия. Това е спортния център Лилишоу, където над 20 години приятеля ми – Матей Тодоров е основен двигател за издигането на английската акробатика от тогавашното аматьорско равнище до неоспорим световен лидер, делящ призовите места с традиционно първите руснаци. Бивши републикански шампиони и вице световни на двойка с брат си близнак Филип, завършват НСА и стават треньори. В навечерието на промените у нас, преди четвърт век подписват договори и остават – той в Англия, а брат му в САЩ. Под ръководството на сър Аткинсън, съпруг на небезизвестната спортна журналистка Вера Маринова, като президент, а той директор на направлението „Акробатика”, издигат този вид спорт до световните висини.

В Лилишоу ме водеше и едно искренно любопитство, породено от статия на жълтия в-к „Шоу”, че бившата наша сънародничка живее в най-скъпия дом от всички българи в чужбина. Може би намекваха за замъка, чиято снимка се мъдреше в статията. Видяното надмина всичките ми очаквания…

Lilleshall е село в Шропшир. Намира се между градовете Телфорд и Нюпорт. Основано е през дванадесети век и руините от замъци са защитени като национално наследство. Паметник висок 70-фута (21 м) е местна забележителност, която стои на върха на Lilleshall Хил и е издигнат в чест на херцога на Съдърланд. Lilleshall е заобиколен от земеделски земи. През осемнадесети и деветнадесети век са изкопани сравнително плитки находища на въглища и варовик. Тогава рода Съдърланд се превръща в едно от най-богатите семейства в Обединеното кралство. Но комара и жените са видели сметката и на това богатство. Последния представител на рода хуква след някаква жена в Канада и не се завръща.
Имението на “Съдърланд” е продадено в периода между 1915 и 1917 г. и в крайна сметка преминава в собственост на държавата като спортно съоръжение. Сега е „Lilleshall – Национален спортен център”, с детско-юношеска школа към Футболната асоциация, и е дом на британската гимнастика и стрелба с лък. Центърът е открит от Елизабет ІІ през 1951 г. тогава все още принцеса.

Както упоменах по-горе, в замъка на Съдърланд, който е вече почти 100 години държавна собственост са офисите на различните спортове и там работи моя приятел. В голяма двуетажна къща, в двора на замъка живее и нашата сънародничка Вера Маринова. Но не и в самия замък. Преди това в тази къща е живял и моя приятел Матей, преди да закупи къщата в близкия Нюпорт. Видяхме се и се запознахме със съпруга на Вера-сър Аткинсън, който се бе върнал от пазаруване от близкия търговски център в Телфорд. За съжаление тя отсъствашe. Беше в момента в родината на някакво мероприятие.

Разгледахме замъка и обширния парк, достъпът до който е ограничен от охранителна фирма само за правоимащите. Възхитихме се на огромните секвои и дъбове, като един от тези великани бе на няколкостотин години. Въпреки, че бе поразен от гръмотевица, бе започнал да се разлиства, а няколко души не можеха да обхванат могъщия му ствол. Алеи с цветя и разточително разцъфтели храсти, басейни и водоскоци радваха окото. Aбсолютно спокойствие, тишина и чистота и само от време на време пробягваха младежи и девойки за ежедневния си крос. Извън парка бяха няколкото футболни игрища и тенис кортове.
След като се запознахме със замъка и парка, разгледахме и огромната спортна зала, за тренировъчна и състезателна дейност със всички модерни съоръжения. Наистина е чест и удоволствие да се работи в този спортен комплекс.

На връщане в Нюпорт – базата за туристическите ни набези, минахме през търговския комплекс на Телфорд, където се освежихме, ние с кафе, а те разбира се с чай и поразгледахме многобройните магазини и най-вече комплекса за цветя, разсади и градинарска техника, в който съпругите ни се нагледаха и наприказваха до насита по близката до душата на всяка жена цветарска тематика. След това домакинът тържествено обяви, че рано сутринта на другия ден потегляме за замъка Чатсуърт, един от най-красивите и богатите в цяла Англия.

– 3 –
Оставихме домакинята да се оправя с къщната работа и през добре поддържани пътища се насочихме с Маздата към въпросния замък. Преминахме през редица китни села и малки градчета, които по никакъв начин не могат да се сравняват с нашенските по уреденост, архитектура и представителност. Навсякъде абсолютен ред, чистота и спокойствие. Почти не се срещат безделничещи хора. Фермерите се движеха по шосетата с чисти трактори и сенокосни машни за буйно избуялите ливади и рапични нивя. Никой не ги притесняваше с клаксони. Периодично се отбиваха в ляво и даваха път на колоната.

И това което ме порази като гръм. В разстояние на над 100 мили, по протежение на пътищата пасяха хиляди крави, коне и овце. Почти всички овце бяха обагнени с по едно-две агнета. Пасищата оградени с импровизирани, бих казал символични каменни дувари, високи около метър, както и километри плетове от нискорастящи подстригани храсти. Другаде, километрични, също толкова високи огради от кръстосващи се дървени ребра. Нямаше високи мрежи и каквито да било сериозни препятствия. На два, три метра от банкета на шосето спокойно пасат денонощно, неохранявани от абсолютно никой. Обясниха ми, че след като изпасе в достатъчна степен тревата от един участък, стадото се премества в съседния, докато в другото място тревата или люцерната почива и порасне отново. Не видяхме жив пастир. Как спят тези стопани? Никой ли не им краде нощем агнетата, пасящи на метър-два от банкета на пътя? Ако това е у нас, нашенските братя роми, а и не само те, с поглед ще ги изпият от пасището. Посред бял ден у нас разбиват на хората кошарите и хиляди агнета по Великден и Гергьовден стават курбан на крадците. То бива абдалък, но чак толкова!? Може би именно в това е огромната разлика между техния и нашия крадлив манталитет. Обаче STOP!!! Тук пред всеки частен имот стои табелката „Privat”, предупраждаваща, че престъпвайки границата, вече си на чужда територия и можеш да попаднеш под мерника на пистолета или пушката на стопанина. Без всякакви юридически усуквания. За реда бдят и десетки хиляди камери на невидимия Биг Брадър. Именно по тази причина Англия е страна с добър обществен ред и високо развито и проспериращо селско стопанство, а българското село се превърна в подобие на пустиня. Вече ми светна, защо англичаните са любители на пейзажите тип „Пасторална идилия”.

Всъщност дворецът Чатсуърт /Chatsworth/ е в Северен Derbyshire – Англия, на 9 мили западно от Честърфийлд. Ех, цигарите „Честърфийлд”, достояние само на параходаджии, тираджии и митничари навремето. Наближихме замъка. И в неговите околности пасяха стотици овце с агънцата си, и пак никой не ги вардеше. Пресякохме красив дъговиден каменен мост и се озовахме пред огромния паркинг на замъка. Той е седалището на херцога на Девъншир, дом на дуковете Кавендиш от 1549.г. насам. Разположен е на източния бряг на река Derwent сред прекрасен парк, и заобиколен от гористи и скалисти хълмове. Притежава уникална колекция от безценни артефакти, мебели, тъкани гоблени, картини на стари майстори, неокласически скулптури, средновековни книги и други предмети.

Чатсуърт е избиран за любим туристически обект на Обединеното кралство на няколко пъти. Основан е при царуването на Едуард Изповедник – владетел от викингски произход. От 1549 г. е собственост на Сър Уилям Кавендиш, ковчежник на Камарата на краля. Дизайнът на южния фронт на основната сграда е революционен за английски замък, без тавански помещения и островърхи покриви.

Шестият херцог (известен като “бакалавър Дюк”) е страстен пътешественик, строител, градинар и колекционер, който трансформира Chatsworth. През 1811 той наследява титлата и осем големи имоти; Тези имоти обхващат 200,000 акра (810 км 2 ) земя в Англия и Ирландия. На това се казва имот!!! През октомври 1832 г., принцеса Виктория (по-късно кралица Виктория) и майка и, херцогинята на Кент, посещават Chatsworth. Шестият херцог е имал още една възможност да приветства Виктория през 1843 г., когато кралицата и принц Алберт ги посещават отново.

През 1944 г. сестрата на Джон Ф. Кенеди, Катлийн Кенеди, се омъжва за Уилям Кавендиш, маркиз на Hartington , по-големият син на 10-ия херцог Девъншир. Той е бил убит при военните действия в Белгия по-късно през 1944 г., а Катлийн умира в самолетна катастрофа през 1948 г.

В една от залите имаше две старинни и елегантни, остъклени витрини /дали в стил „Чипъндейл”?/. В едната изложени златни, а в другата сребърни сервизи за хранене. За златния се уточняваше, че е церемониален и не се ползва по предназначение. Естествено към тях и комплект, съответно от златни и сребърни лъжички и вилички. Явно потвърждение на поговорката – да се родиш със сребърна лъжичка, а какво ли и със златна в устата! И въпреки това, превратностите на съдбата са погубили горната двойка от „дюкове”.

Цената за поддържане на замъка е около 4 милиона паунда на година, но се възстановява напълно от посещаващите го хиляди туристи. Дава препитание на над сто души обслужващ персонал. Chatsworth разполага със 126 стаи и зали, почти половината от тях затворени за посетители. Съперничи по големина и разкош на дворците на всички европейски короновани владетели. А нашите, ако могат да се нарекат такива, не могат да се мерят и на малкия им пръст. Замъка е добре адаптиран, за да се даде възможност на семейството да живее самостоятелно в апартаментите си, а дворецът е отворен за обществеността.

Градината на Chatsworth привлича около 300,000 посетители годишно. Тя има сложна комбинация на паркостроителство с различни характеристики от шест века насам и обхваща 105 дка. Паркът е отворен за обществеността безплатно, освен паркинг- разходите. Публичните пешеходни пътеки също преминават през гората над замъка. Отношението на херцозите по отношение на по-широки права за достъп са се променили значително през годините. Тук е направена филмовата адаптация по романа на Джейн Остин “Гордост и предразсъдъци”.

Обиколил доста музеи в Европа прецених, че огромната експозиция от произведения на изкуството може да съперничи на всеки национален музей в света. Докато разглеждахме в парка оранжериите с екзотични растения се създаде малка суматоха. Разбрахме, че туристите са идентифицирали сред тях американската кинозвезда Ума Търман и дори успях да я фотографирам от разстояние, заедно с компанията и.

След разглеждането на Чатсуърт и други дворци и замъци си дадох сметка за смисълът, който влагаше в думите си, преди много години чичо Митко, мераклия по тънката част от старата школа. Виждайки красива и добре запазена жена на възраст, той възкликваше възхитено: «Ех, стар замък, това е истинска жена…». Вече и аз на възраст, разбирам, че е напълно прав. Зад величествената и малко порутена фасада на стария замък се крие прекрасна вътрешна архитектура и дизайн, истинска съкрoвищница от произведения на изкуството, богати библиотеки, събрали мъдрост от столетия и духът на отминали времена.
Така и зрялата жена те дарява с мъдростта на преживяното и житейския си опит. Дори и сексът с нея е спокоен, майчински успокоителен, но не по-малко страстен и вълнуващ. Защото тя знае цената на времето. Ех, ако младите разбират от истинските неща!

На връщане отделяхме по четвърт час за разглеждане на центровете на няколкото градчета – Стафорд, Утокстър, Честърфийлд, Мансфийлд, Ашборн и Матлок. Направи ми впечатление, че вместо разточително полагане на тротоарни плочи по уличните тротоари, тук в повечето случаи направо ги асфалтираха, като асфалта здраво се свързваше с яките бордюри и според домакина ни, това съчетание издържало десетилетия. Каква простотия и липса на чувство за „далавера” у тези англичани! Явно, тук не вирееха алчни общинари със „свои” фирми, които почти ежегодно да подменят калпаво произведените, почти без полагаемото количество цимент, трошливи тротоарни плочи. Така ежегодно, с „обществени” поръчки за милиони, у нас братски се дели бюджетната пица. След всичко видяно в замъка Чатсуърд, интереса вече бе със степени по-нисък и възприятията чувствително притъпени. Въпреки това, като японски турист направих дежурните няколко снимки на обекти, привлекли вниманието ми.

Убедих се вече напълно, че Великобритания е красива, удобна и уредена страна. Страна със завидна социална отговорност у хората. Отговорност, чието следствие е реда и чистотата на обществените места. Особено в парковете. А изръсени от животни фекалии няма, защото собствениците на кучета събират къкото на питомците си в безплатно поставените за целта пликчета и ги изхвърлят в също така удобно поставените кошчета.

След завръщаните ни, на празника на Светите братя бяхме на разходка в Морската градина във Варна и ми идваше не знам какво да направя всичките кучкари, които продължават да намират за най-нормално песа им просто да се изхожда, където му падне. Е, там песовете не серат където им е готино, защото веднага след това собственикът прибира лайната в торбичката и я изхвърля в кошчето. Няма фекалии и по друга причина – просто липсват бездомни кучета и котки по улиците.

– 4 –

Днес ще посетим едно от чудесата на ранния период на индустриалната революция от края на 18 век. Това е Айрънбридж, селище на река Севърн , в сърцето на Шропшир, Англия. Селището носи носи името си от известния мост от желязо, който е бил построен през реката през 1779, цели 100 години преди Освобождението ни и много преди Парижкото световно изложение с кулата на Айфел.

За около час пристигнахме до градчето. Въпреки облачното време, не валеше. Тази сочна яркозелена растителност излъчваше някакво сияние, от което деня въобще не изглеждаше мрачен. Разбира се, трева има навсякъде, поляни и равнини има и у нас, и у тях, но тук бе съвсем различно! Зеленината просто ти избожда очите. Преглеждайки направените снимки на дисплея на апарата си, същите бяха ярки и контрастни, като направени при почти ясно време.

Районът около Ironbridge е описан като туристическа дестинация и “родно място на индустриалната революция “. Тя се основава на идеята на инж. Авраам Дарби, който усъвършенства техниката на топене на желязото, вместо с въглища, с кокс, което позволява много по-евтиното му производство. Мостът е първия по рода си, произведен от желязо, и един от малкото, които са оцелели до наши дни и остава важен представителен символ от зората на индустриалната епоха.
Строителството започва през 1779 и моста отворя врати на 1 януари 1781.

На хълма над реката е разположена, построена от камък през 16 век ловна хижа в Линкълн Хил, както и много ранни викториански вили, изградени от различни цветни тухли и керемиди от местността. На входа на моста е постройката, в която е плащана тол таксата за преминаване на дилижанси, каруци, конници и пешеходци. Оцеляла е и над 230 годишната табела с изписаните такси в шилинги и пенсове.

През 1986 г. Ironbridge става част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство и се превръща в основна туристическа атракция в рамките на Шропшир. На 10 юли 2003 г. Кралицата и херцогът на Единбург правят посещение в Шропшир, което включва посещение на Ironbridge, и разходка по самия мост. След разглеждането на реликвата, си направихме снимки на фона на желязното чудо и се разходихме из красивото градче и околноста. Посетихме и останките от старите доменни пещи, където са се изливали детайлите му. Заръмя тих дъждец, който поугаси откривателския ни ентусиазъм и ни подгони обратно към топлия и гостоприемен дом на приятелите ни.

Вече у „дома” поспорихме за удобствата и недостатъците на английския живот и фамилната къща, тъй като и двете семейства притежавахме в родината самостоятелни къщи, поне два пъти по-големи от английските и естествено с не толкова миниатюрни дворни места. Английската къща е красиво нещо и е чудесно, че англичаните никога не биха отстъпили домовете си в замяна на бетонни бункери. По тази причина, нискоетажните им градове са се разпрострели на огромни пространства. Набиват ти се в съзнанието със своята чистота, подреденост, пространственост. И няма как покрай кукленско-красивите им домове, да не започнеш да уважаваш и хората, които ценят това, което имат, грижат се за него и го поддържат. Влагат много време и усилия, за да създават, или просто не разрушават вече създаденето. И осъзнаваш значението на израза „моят дом е моята крепост”. Но може би това е част от тяхната култура. Може би трябва да опознаеш по-добре някой англичанин, за да разбереш какво го кара да работи с часове, за да оформя чемшира пред къщата си, да чука, боядисва и разкрасява. Защо не извежда кучето си в парка (има глоби за това, последното!), защо си събира боклука, след излет сред природата?

Оказва се, че средният англичанин също живее на тясно, понякога студено, блъска се в транспорта, не харесва работата си, затънал е в заеми. Над 40 % от заплата на „собственици”, купили жилища на кредит, отиват за погасяване на ипотеките им. У нас оплакването е, че подобен процент от доходите ни отиват за храна, но човек без покрив над главата почти няма. От друга страна, наистина си заслужава да се види един двустаен английски апартамент. Холът е около 20 кв.м. В 80% от случаите едната спалня е малко по-голяма от необходимото място за двойно легло и гардероб, а детската е с размери 2 на 3 метра. Баните и тоалетните, почти като телефонни кабини. Стълбището е тясно и стръмно, като злополуките с падане по стълбите от филмите са често явление, особено със старци. Парното е на газ, пуска се основно вечер, защото в противен случай разходите биха били сериозни.

Сутрин обикновено се пътува около час до работата. Задръстване по 2-3 часа, изнервени хора и изтискване до последно са ежедневие за т.нар. средна класа, живееща извън градовете. Всичко е пряко свързано с другия компонент на „светлото бъдеще” – животът на кредит. Системата функционира така, че за да живееш нормално, си задължен, ама много, много на системата. Средният гражданин има жилище, кола, пералня, хладилник, мебели и други джаджи, но те всъщност не са негови. Пералнята ще стане негова след 5 години, когато ще се развали и ще трябва нова. Мебелите след 10, когато ще са остарели, жилището след цели 30, когато ще трябва основен ремонт. И всичко това, докато си на работа. Ако изпаднеш от системата, оставаш на улицата! Нима при това положение бихте си позволили да роптаете пред шефа за заплатата си, или дългия работен ден? Ами тогава губиш всичко, ако той си мръдне пръста и те уволни. Примиряваш се и живуркаш с каквото ти се даде и имитираш, че си щастлив. При това работиш колкото може повече, защото пенсиите в Англия се формират по много проста формула. Умножаваш заплата си по трудовия стаж в години и разделяш всичко това на 80, т.е. получаваш между една трета и една четвърт от дохода си, докато си работил. И английските пенсионери се жалват като българските, че пенсиите им стигат само за хляб и мляко. Чакат и те с месеци за направление при лекар специалист, или за планова операция. И това е действителността на Запада. Всъщност, каквото у нас, такова е и…там ! И да не забравяме, че цените в магазините в абсолютни цифри са почти еднакви с нашите, но обменния курс е 1 паунд за 2.50 лв. Така, че мита за високите заплати се стопява моментално от разликата в стандарта. Има преуспели българи, но са малцина. Останалите просто оцеляват…

След малки спорове, стигнахме до компромисното съгласие с тези изводи, с уговорката, че там нещата са по-лежерни и поносими, а при нас по-груби и вулгарни.

– 5 –
На следващия ден дойде ред да проследим генезиса на култовата група „Бийтълс”, чак до дупката, от която са се пръкнали. Но да не си помисли някой, че ще правим гинекологичен преглед на града. По късно ще се разбере за какво иде реч. Приготвихме кутиите със сандвичите, напитките, дежурните чадъри и се натоварихме в „Мазда”-та, която като всеки японски автомобил перфектно си изпълняваше функциите. По пътя вече не се взирахме така в някои вече познати за окото ни особености на равнинния пейзаж. Близо двата часа път премина в неангажиращи разговори и предвкусване на удоволствието от срещата с непознатото.

От туристическия справочник предварително ни стана известно, че Ливърпул е град в община Мърсисайд, Англия, по източната страна на устието на река Мърси. Основан е през 1207 г. но му е предоставен статут на град едва през 1880 година. Според Службата за национална статистика, през 2010 г. града наброява 445 000 жители и е част от по-голям градски район от над 800 000 жители. Историческа част от Ланкашър, урбанизацията и разширяването на Ливърпул до голяма степен произтичат от това, че е пристанище. До 18-ти век, търговията от Антилските острови, Ирландия и континентална Европа, съчетана с тесни връзки с търговията с роби в Атлантическия океан е способствала за икономическото развитие на града. До началото на 19-ти век, 40% от световната търговия преминава през прословутите му докове, което допринася за развитието му като голям град. Известен е с особения местен диалект, който произтича от разнообразното му население, смесица от различни народи, култури и религии, особено на тези от Ирландия. Градът е известен с най-старата си африканска общност в страната и най- старата китайска общност в Европа.

Световната популярност на The Beatles допринася за статута на Ливърпул като туристическа дестинация. Туризмът формира значителна част от съвременната икономика на града. Градът отпразнувал 800 годишния си юбилей, навършен през 2007 г., като “Европейска столица на културата” заедно със Ставангер, Норвегия. Няколко забележителности на града имат статут на световно наследство от ЮНЕСКО. Това са кея, Албърт Dock и Уилям Браун Street. Ливърпул е дом на два футболни клуба от Висшата лига – „Ливърпул” и „Евертън”. Мачовете между двата клуба са известни като мърсисайдското дерби.

Влязохме в града през двукилометров тунел под река Мърси. Дебаркирахме на паркинг в града, в близост до старата катедрала на града, умишлено невъзстановена, пострадала от германска бомбардиравка. Тя е без покрив, само с оцелелите стени, със зейнали отвори на прозорците. Наблизо се издигаше внушителната като планина нова катедрала. С великолепната си готически арки, огромно пространство, акустика и могъщо звучащ най-голям в страната орган, катедралата на Ливърпул предлага историческа красота с модерен привкус. Не без основание е гордост на града с най високата кула и камбанария, най големи и тежки камбани, общо 13 на брой, най високи арки и доста други най-най. Освен за религиозни служби, с капацитет за 3 000 души Катедралата е също и едно от най-забележителните места за концерти в света!

Още на входа любезни служители ни запитаха за националността ни. Разбрали, че сме българи, след минута ни подадоха диплянка на български език с приветствие към туристите, история на строежа и статистика за грандиозните и параметри. Вътрешността грабва въображението със своята монументалност и прецизна изработка на няколкото си олтара, великолепните скулптори на светци, амвон и всички особености на църковния интериор.

Излизайки от това архитектурно чудо, домакинът ни изчезна за малко и се върна с карта на града. По нея уточнихме маршрута към The Caverne /пещерата, дупката/, клуба, в който са пели и от където тръгват към световната слава „Бийтълс”. Преди да стигнем до целта си, минахме и за малко влязохме в китайския квартал. След като се докоснахме до екзотиката му, продължихме обиколката към доковете и за кратко спирахме до по-импозантни и интересни сгради за снимки. Накрая след известно лутане, намерихме с питане уличката, на която се помещаваше клуба. Наистина се оказа, че са тръгнали от дупката, както сочи и наименованието на заведението. Същото се намираше около 30 спираловидни стъпала надолу, дълбоко под улицата и беше сумрачно осветено. По това време на ранния следобед имаше малко клиенти. Повечето посетители бяха туристи като нас, които снимаха с фотоапарати витрините със сувенири, оставени от групите концертирали в заведението. И най-вече на великите ливърпулци. Естествено не забравяха да увековечат и себе си на фона на реликвите в култовото заведение.

Завръщайки се в базата си, се отбихме за два часа в Честър, популярна спирка за обиколки на североизточна Англия и Уелс. Известен е с неговата средновековна стена, която обгражда крепост от времето на Тюдорите и викторианските си сгради. Туристите се тълпят в старинния Честър, обикалят историческите места и пазаруват в магазините на двойни нива в сгради, много от които датират от 15 и 16 век. Построени в средновековието от дърво, сега са отлично реставрирани и реконструирани с редиците модерни магазини и ресторанти. Градчето гъмжи от туристи, най вече от гръмогласни американци. Транспортът до него е отлично организиран от летището в Ливърпул и от други големи градове с влакове и автобуси. Центърът остава затворен за моторни превозни средства, така че най-добрият начин да се разгледа града е пеша.

Какво можахме да видим? Естествено катедралата на Честър, която е започнала своя живот като норманско бенедиктинско абатство, превръщайки се в катедрала в 1540 г. Следва Dewa Роман – останки от римско време, показващи живота от това време. Посетителите могат да се скитат по пресъздадените улици и да видят археологическите обекти, някои от които в момента още се разкопават. Популярно е турнето на призраците и духовете от миналото на Честър. От март до октомври, със City Sightseeing-двуетажен автобус се прави турне из забележителностите с 15 спирки и се използва както екскурзовод на живо, така и записи на различни езици на коментар от раздадените апаратчета.

За туристите, които просто искат да се отпуснат в историческа кръчма, Честър предлага няколко варианта. Заведението „Мечката” датира от 17 век и някога е било дом на първия граф на Шрюсбъри. Неговото централно местоположение в близост до Стария Dee мост го прави удобно място, за да изпиете една пинта и да се затоплите в предната част на истински огън. За Кръчмата от 1622 г. Ye Olde King, на Bridge Street, се твърди, че там ще бъдете преследван от три призрака, включително плачещата жена и бебето. Особено ако сте на няколко питиета. Всъщност съм скаран с призраците, а жена ми е със слабо сърце.

В края на престоя си, направихме обиколка по крепостната стена и от високо съзерцавахме гледката и човешкото гъмжило под нас. След което се отправихме към паркинга и потеглихме по обратния маршрут.

Преди да се приберем, минахме и през градчето Уелингтън, също бъкащо от туристи. Там архитектурния натюрел бе почти като този в Честър. Обиколихме центъра, в който имаше много благотворителни магазинчета на разни църкви и фондации, в които се продаваха всевъзможни домакински изделия, дрехи втора употреба и всякакви джунджурии. За разлика от почти празните скъпарски магазини, тук цареше оживление и непрекъсното влизаха и излизаха клиенти. Познато, нали? Всеки намираше, нещо, което да му свърши работа, или просто си харесваше нещо случайно, както и ние. Именно от тук жена ми си купи четири декоративни чинии, две от които холандски с характерни мотиви на вятърни мелници и красиви къщи. Особено си хареса една с нарисуван пристан на река с привързани шлепове-жилища, така често срещащи се по тихите канали и ръкави на пълноводните реки. А мен ме очакваше една чудесно изрисувана порцеланова халба с метално калпаче, само за 5 паунда, а у нас струваща 5 пъти повече. За отбелязване е, че продавачките бяха доброволки, повечето пенсионерки, а целия оборот отиваше за конкретни благотворителни цели. Уморени и доволни от видяното, както и от изгодния ни малък бизнес приключихме деня с приятна вечеря на чашка, за да върви по-добре приказката ни. След което се настанихме срещу плазмата на телевизора.

Няколко думи и за английската телевизия. По време на престоя ни течаха финалите на две предавания – първото BRITAIN,S GOT TALENT – чийто еквивалент е „България търси талант” с участие в тройката на журито на самия Саймън Коу, милиардера, собственик на тази марка и редица други ТВ формати. С помощта на синхронния превод от домакините схванахме тънкия хумор, професионалния подбор на кандидатите и непринудена деликатност при обявяване на резултатите. Прословутата английска демократичност се изразяваше в диалога между членовете на журито и публиката. Особено се забавлявахме с гей двойка, танцуваща различни танци, и двамата с фракове, но единия изявяващ се като дама. Публиката се забавляваше искрено и бурно и при елиминирането им дюдюкаше неистово. Състезанието спечели 16 годишната ученичка Ашли в невъобразимо щури и отлично отработени танци с бялото си сладко пуделче Пъдзи, непостижими за който и да е дресьор. Тук прозря и неподправената любов на британците към четириногите любимци.

Другото предаване бе „Британския глас”. Познато, нали? В журито бе самия Том Джоунс. Ах, този неостаряващ Томи. Скри топката на всички. Особено в съвместното изпълнение с неговите избранници на „Thе Raud Jack” на покойния „папа” Рей Чарлс. Може би и той отгоре се кефеше на страхотното им изпълнение. Не дочакахме финала, тъй като надхвърляше времето на престоя ни.

Та за тяхната телевизия. За хората в една страна най-добре говорят рекламите. Телевизионните реклами в кралството са едни такива, засукани, но остроумни и позитивни. Като английския хумор, елегантен и тънък. Разчитащ на интелекта ти, а не на ниски страсти. Което е коренно различно от всичко познато тук – ползвай Калгон, че ще ти гръмне пералнята, направи си застраховка на колата, че тъпата идиотка с БМВ -то не може да кара. Много лесно ще разберете, колко по-различни са рекламите там, ако си пуснете който и да е британски радио или ТВ канал. Направени за хора, а не за идиоти!

– 6 –
Най-сетне! Предстоеше ни пътуване до Лондон и четиридневен престой там. Черешката в разкошната ни туристическа торта! Но трябваше да изконсумираме още едно апетитно парче от впечатления и емоции, докато пристигнем. За пореден път бяха приготвени сандвичите за из път и с Бога напред потеглихме.

Първата ни спирка бе градчето Уорик /Warwick/, който е град в графство Уоруикшир. Градът е разположен на река Ейвън , на 18 км на юг от Ковънтри и има население от около 20 хил. души. В града има училище за момчета от 1088 г. за което се твърди, че е най-старо в страната. Налице е човешката дейност в Уоруик, още през неолита. От ХІ век Уоруик е ограден от крепостни стени. Замъкът се е превърнал в крепост и днес е популярна туристическа атракция. В големия пожар през 1694 г. се унищожава голяма част от средновековния град.

Всъщност крепостта е основната атракция на града. Дори се разпостранява невярната легенда, че в нея е била затворена пленената Жана Дарк. Там в страховитата крепост, ежегодно се провеждат фестивали на вампирска тематика и това изглежда съвсем уместно. Впечатлени от видянато, изщракахме десетина снимки на крепоста, на дежурната готическа катедрала и някои интересни къщи в центъра. Следваше един от знаковите туристически обекти, до който стигнахме след двадесетина минути.

Стратфорд на Ейвън – града на Шекспир. Разположен е на река Avon, западно от Уоруик с население от около 25 хил. души. Без особени забележителности, като брат-близнак на повечето подобни нему градчета. Но градът е популярен като туристическа дестинация поради статута си на родното място на драматурга и поета Уилям Шекспир. Ежегодно около три милиона посетители от цял свят посещават градчето. Представете си тълпите туристи, галопиращи по средновековните улички, насочващи се към родния му дом, превърнат в музей. Присъединихме се към тълпата, която ни завлече до култовото място. Група студенти зяпаха захласнато, омаяни от професора си, който вдъхновено им обясняваше нещо. Непосредствено пред къщата, жив епигон на нашенския Пурко, от филма „Господин за един ден”, изобразяваше паметник на Шекспир, стъпил на пиедестал, облечен с патинирани дрехи и подобен грим. Едва при трепването му осъзнаваш, че това не е паметник, а жив човек. Панерчето с банкноти и монети подсксазваше същото. Мнозина се снимаха с него за спомен, като не забравяха да възнаградят стоицизма му. От там се придвижихме до пазарчето с интересен паметник в чест на някакво събитие, с форма на малка готическа кула, висока около 7-8 м. Отидохме и до речното пристанище с множеството шлепове – жилища, в които живееха хора, предпочитащи движението по гъстата мрежа от канали в страната. В градинката пред порта се издигаше монумент на великия поет, окръжен от бронзовите фигури на героите си – Хамлет, Лейди Макбет, Фалстаф и Принц Хол. Позирахме до тях и се включихме за снимки в прочутото му бронзово обкръжение. И продължихме напред по маршрута си.

Ето ни и в най-прочутия академичен град. Тук е Оксфордския университет. Oxford е университет, намиращ се в градчето Оксфорд на Обединеното кралство. Това е един от най-старите, оцелели университети в света и най-старият в англоговорящия свят. Въпреки че точната дата на основаването е неясна, има доказателства за преподаване, още от 1096 год. Университетът се разраства бързо от 1167 г. нататък, когато Хенри II забранява обучението на английски студенти в Университета на Париж. Наименованието Оксфордски университет е исторически съкратено на Oxon. (от Латински Oxoniensis), и като Oxf сега се използва в университетските публикации.

След спорове и конфликти между студенти и граждани на Оксфорд през 1209, част от учените и студентите им се преместват на северо-изток в Кеймбридж, където създават това, което днес е Университета в Кеймбридж. Двата древни английски университета имат много общи черти и често ги наричат Оксбридж. В допълнение към своите културни и практически постижения, като историческа част на британското общество, те имат дълга история на съперничество помежду си.

Оксфорд редовно се бори с Кеймбридж за първото място в класациите и последователно се нарежда сред десетте най-добри университети в света, в световните класации. Мотото му е „Господ е моя светлина” /Dominus Illominato Mea/.
Въпреки, че акцент на университета традиционно е било класическото знание, неговата учебна програма се разширява в хода на 19 век, за да обхване научни и медицински изследвания.

В средата на ХХ век много учени, прогонени от нацизма и комунизма, пристигат в Оксфорд. Списъкът на изтъкнати учени в Университета в Оксфорд е дълъг и включва много, които имат съществен принос към британската политика, естествени науки, медицина и литература. Повече от четиридесет нобелови лауреати и повече от петдесет световни лидери са били свързани с университета в Оксфорд. До 1988 г., 40% от студентите в Оксфорд са били жени, съотношението сега е около 48:52 в полза на мъжете. Университетът е федерация, тя се състои от над четиридесет самоуправляващи се колежи и зали. Академичните мантии все още често се наблюдават в Оксфорд, като до 1960-те студентите са ги носели по всяко време.

Оставихме колата на паркинг извън града и с автобус се придвижихме до центъра. Атмосферата в Оксфорд е неповторима. Стотици велосипедисти, повечето студенти, обикалят из града. Около вековните, внушителни учебни зали са подредени в редици стотици велосипеди, а по моравите се излежаваха десетки младежи с книга в ръка, или оживено дискутиращи нещо. Входовете на библиотеките и учебните зали бяха с избледнили надписи на латински, указващи наименованието на съответните факултети, катедри и науки.. Статуите на заслужили деятели бяха също с латински надписи на пиедесталите, включително и на Петер ван Рубенс, учил или преподавал някога тук. Старинни жилищни сгради приютяват от векове академичната младеж. Част от тях са стипендианти, но за останалите наемите са доста солени. Но да му мислят родителите! По улиците срещнахме автентични професори, тежкареещи се снобски с лулите, които пушеха с достойнство и стил. Дали и в този демократичен рай, пушачите ще бъдат прогонени като грешника Адам ?

След като се нагледахме на английския Академгородок, се изнизахме обратно до паркинга с двуетажния автобус. Прехвърлихме се на вярната „Мазда” и скоро се качихме на магистралата, която ни отведе в Лондон. След обяд, навлязохме в града, изпреварвайки задръстването от напускащи работа и града хиляди коли. След около 15-20 минути бяхме пред дома на семейството на дъщерята на приятелите ни в тихия квартал Илинг, убежище на представителите на средната класа. Оказа се, че за да ни улеснят, а може би и непланирано, младите са уговорили едноседмична почивка във Франция. Рано сутринта на същия ден бяха отпътували с двете си деца и жилището им бе на разположение на родителите и нас, техните гости. Всъщност отсъстващите домакини ни бяха оставили приятен сюрприз като подарък от тях – абонаментните си карти за метрото и ваучери за закупуване на билети за туристическите обиколни автобуси с гидове, в комплект с разходка с корабче по Темза от Тауър Бридж до Парламента и Уестминстърското абатство.

Съпругите приготвиха импровизирана вечеря с продуктите от хладилника и каквото бе останало от сандвичите за из път. Макар и доста изморени, след вечерята се настанихме пред плазмения екран и гледахме поредните епизоди от течащите шоута «Великобритания търси талант» и «Британския глас», както споменах напълно идентични с нашите формати, но с класа над тях, по отношение на журиране и непринудено истинско развлечение. Все пак те са автори на тези формати и имат дълга традиция в шоубизнеса. Накрая уморени и преизпълнени с впечатления и емоции, след задължителния душ се отправихме в спалнята и заспахме почти мигновено.

Към Английски запознанства (част 2)

Автор: Светослав Атаджанов
Снимки: Светослав Атаджанов