Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 5)

Към Ислямска република Иран – сърдечни и гостоприемни хора, богато историческо минало, ужасни южни горещини и „легнали полицаи“ по улиците и кръстовищата (част 4)

Бушер
Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

След Бушер минах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

Бандар-е Машахр беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак. В този югозападен район на Иран теренът е предимно равнинен с малки хълмове и песъчлива почва. В продължение на половин ден духаше силен вятър и навсякъде се носеше прах, образувайки прашна пелена, нещо като мъгла, само че кафява на цвят. Не бих го нарекъл истинска пясъчна буря, защото беше несравнимо по-слабо в сравнение с пясъчните бури в пустинята Сахара, когато не се вижда нищо на 5 метра пред теб. Беше неприятно, защото ситният пясък проникваше навсякъде и се лепеше върху потта, която непрекъснато се стичаше по тялото ми.

Чока Занбил
Чока Занбил представлява обширен религиозен комплекс от времето на царство Елам. Възникнала през третото хилядолетие преди новата ера тази държава е връстник на Вавилон и Асирия. Религиозният комплекс е започнал да се изгрежда около 1250 година преди новата ера при еламския цар Унташ Напириша. Централно място заема така наречения Зигурат – храм, който е изграден на върха на стъпаловидна пирамида. Този храм е бил посветен на Иншушинак, върховният бог на древната цивилизация Елам. Отделните „стъпала“ на пирамидата представляват самостоятелни тераси. В буквален превод „чока“ означава „хълм“.

Руините на Чока Занбил са първият ирански обект, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 1979 година. Комплексът е разположен на голяма територия, заградена с три концентрични крепостни стени. Централната стена обгражда самата пирамида със зигурата и помощните сгради. В средната част е имало 11 други храма, посветени на по-второстепенни богове. Разкрити са останките общо на 22 храма, на царски дворец и на погребален комплекс с 5 царски гробници. Могат да се видят древен слънчев часовник и камък за жертвоприношения.

Според иранските учени, построявайки огромния за времето си религиозен комплекс еламският цар е искал да обедини боговете на всичките народи, населяващи царството му. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал в средата на 7-ми век преди новата ера всичко е било разрушено.


Счита се, че Чока Занбил е един от най-добре запазените Зикурати в Близкия изток. Такива храмове върху терасовидни пирамиди са били строени от шумерите, вавилонците, еламците и асирийците. Днес се известни 32 храмови пирамиди от района на Месопотамия, от които 28 са на територията на Ирак, а 4 се намират в Иран.

Пристигнах в Чока Занбил, когато се стъмваше. Обясних на двамата мъже от охраната, че съм турист и искам да пренощувам на паркинга. Те ми се зарадваха и след 5 минути вече бяхме приятели. По-младият се казваше Хамид и му стана приятно като му казах, че ще го запомня по името на афганистанския президент Хамид Карзай. Възрастният беше арабин с много сложно име, но съкратено Хамид му казваше Зеро. Неговото име пък запомних по аналогия с японските изтребители Зеро от времето на Втората световна война.

Хамид тръгна да инспектира обектите, които охранява и ми предложи да дойда с него. Докато обикаляхме стъпаловидната пирамида той ми обясняваше кое какво е. Показа ми и тухли с древни надписи с клиновидно писмо.

Хамид се обади на негови роднини и в края на обиколката ни те пристигнаха. Запознахме се и се сприятелихме. Бяха донесли грозде и други плодове, с които се почерпихме.

Поканиха ме да им отида на гости в къщи, но отказах защото на разсъмване смятах да разгледам целия религиозен комплекс и бързо да потеглям. Отново допуснах грешка, за която съжалявам. Трябваше да приема поканата за гостуване.
Късно вечерта охраната се смени и единият от новите охранители ми предложи да нощувам в техния фургон. Реших, че в автомобила ще се чувствам по-добре на своя територия и му отказах. Пак сгреших защото ме нападнаха комари, които въобще не ме оставиха да заспя. След изтощителна борба с тези проклети насекоми се предадох и към 2 часа през нощта отидох във фургона на охранителите, където работеше климатих. Почувствах се като в Рая и заспах дълбоко.

Събудих се чак в 7.30 часа, когато слънцето вече беше огряло. За по-малко от час обиколих целия религиозен комплекс и разгледах на светло руините на Чока Занбил.
Понечих да си взема довиждане с мъжете от обекта, но те ме спряха. Не можело да тръгвам защото още не сме закусили. Бяха подредили масата с ядене, седнахме и хапнахме. Отново реших да тръгвам, но те пак ме спряха. Не сме били пили чай. Спокойно си изпихме и сутрешния чай. Едва тогава си взехме довиждане и потеглих.

Пирамидата в Чока Занбил ни дава представа за архитектурната схема на известните „Висящи градини“ на Семирамида във Вавилон, които са едно от Седемте чудеса на древния свят. Всяка тераса от стъпаловидната пирамида е била покрита с плодородна почва и върху нея са били засадени различни цветя, треви, храсти и дървета. По външния край растели пълзящи растения, които се спускали към по-долната тераса, което и дало наименованието „висящи“ на самите градини. Чрез въртени от роби водонапорни колела с кожени съдове се подавала вода от Ефрат до най-горната тераса. Водата се стичала надолу и напоявала растенията на всяка тераса, поддържайки ги вечно зелени и свежи.

Шуш (Суса)
Античният град Суса е някогашна столица на царство Елам. Основан през петото хилядолетие преди новата ера това е един от най-древните градове в света. Царство Елам е първата държава на територията на днешен Иран, възникнала в югозападната част на страната. При нашествието на асирийския цар Ашурбанипал през 647 година преди новата ера градът е разграбен и опожарен от войниците на Асирия. Впоследствие територията на Елам е завладяна от Персия, град Суса е възстановен и става зимна резиденция на персийския цар Дарий I. Градът е повторно разрушен, когато арабите го превземат през първата половина на 7-ми век. След монголското нашествие през 13-ти век Суса запада и е забравен в продължение на няколко века. Разкопките започват в средата на 19-ти век като продължават и днес.

Дворцовият комплекс на хълма Ападана е включвал и 6 реда по 6 броя колони, високи 22 метра. На върха на всяка колона е имало двойна скулптура на животни.

Крепостта е сравнително нова, построена е от френска археологическа експедиция в началото на 20-ти век. Целта й е била да защитава от грабители откритите артефакти и самите археолози, извършващи разкопки на древния град Суса.

Древните останки на град Суса се намират на плато, издигащо се на 20-30 метра над съвременния град Шуш. Той има около 70 хиляди жители. Основната забележителност в града е комплекса, включващ джамия и Гробницата на Даниел. Гробницата се откроява над околните сгради със своя конус от релефен бял камък.

Даниел е почитан от мюсюлманите светец и неговата гробница е място за поклонение. Интериорът в сградата е изключително бляскав и впечатляващ. За съжаление вътре е забранено фотографирането, поради което нямам снимки. Гробът на светеца е покрит с мраморна плоча, застлана със зелена драперия. Всичко това е оградено с решетка с квадратни отвори. Поклонниците докосват с длани решетката, а след това потриват лицето си. Някои от тях плачат. Отдръпват се като се движат назад, гледайки към надгробния камък. Подът между самата решетка и надгробния камък е осеян с банкноти, хвърлени от поклонниците.

По принцип гробниците на светци, имами, поети, писатели, учени и други известни личности се считат за свещени места в Иран, които се посещават от поклонници. Очевидно най-известните и заслужили личности, живели и творили в страната, се канонизират в съзнанието на сънародниците си.

Бисотун
Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.

С най-голяма значимост е изсечения в скалата барелеф на Дарий I, разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.

Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.

Статуята на Херакъл (Херкулес) е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.

Барелефът на Партския владетел Митридат II е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердат. По средата барелефите са частично препокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.

Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.
Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.

Таг-е Бостан
Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в Керманшах. Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдат.

Районът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.
Главната забележителност в Керманшах е комплексът Таг-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.

Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Аналогична броня започват да носят рицарите в Западна Европа няколко века по-късно.
Горният барелеф от едната страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.
Долният страничен барелеф представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.

Орумие
700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.

През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.

В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през провинция Кюрдистан и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам. Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките. Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.

Преминаване на границата между Иран и Турция при Базарган
От Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.
Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.

При напускането на Иран се сблъсках също с хаос, бюрокрация и корупция на границата, както и на влизане в страната от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах. Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса. На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район. Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна.

Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.

Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.

Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал. Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че вече ме проверяват турските гранични служби. Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам. После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.
Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.

Поех дълбоко въздух.
Почувствах се почти у дома.

Арарат
От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.
В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.

Среща с въоръжени кюрди
Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че в същност се намирам в Кюрдистан. Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.

Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега?

И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото съм беден.

Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното колело (вижда се на снимките).

Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.

Отново си затръгвах и те пак ме спряха за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. И така десетина минути безсмислено бръщолевене. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.
И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.

До Перник ми оставаха само 2300 километра.

Август ÷ Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски
Снимки: Валентин Дрехарски

Публикувано в категория: Иран, Конкурс за пътеписи "По света" 2012 . Тагове: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

  

Един коментар

  1. Николай
    Изпратен 31.01.2013 на 1:30

    Поздравления за пътешествието и пътеписа.Аз имвм планове да направя пътешествие до Иран,Грузия и Армения само че обратно на твоя маршрут.Ако успея да извадя виза за Иран ще ти използвам пътеписа за пътеводител.Аз също съм от Перник и се радвам че си направил толкова много пътешествия.

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>