Приказният град на сирените (част 1)

Здравейте, изключително много се радвам, че попаднах на този сайт, защото успях да се пренеса навсякъде по света, макар и мислено. Ще ви разкажа моето пътешествие до едно очарователно място – Соренто / Италия /- място, за което не бях чувала преди. Попаднах случайно на тази дестинация в интернет, но веднага завладя съзнанието ми.

Двама представители на туристическата агенция дойдоха да ни вземат по тъмно със съпруга ми и се отправихме към Букурещ. Пътуването беше приятно с онова свиване в стомаха от вълнение и малко страх от непознатото. Пристигнахме в Букурещ към 10 сутринта и потънахме буквално в градското задръстване. Времето напредваше, а ние изгубихме посоката към летището. За моя голяма изненада румънците се оказаха особено любезни, слизаха от камионите, обясняваха, ръкомахаха, едва ли не ни съпроводиха до летището. Нервното напрежение растеше, тъй като за малко да изпуснем полета.

Кацнахме в Неапол в ранния следобяд, взехме автобус и потеглихме към Соренто. Усетихме южноиталианска атмосфера – слънце, градини върху покривите и пране извън терасите:). Отстрани величествено ни посрещна Везувий, до който така и не успяхме да се докоснем. Минахме няколко малки живописни градчета, които всякаш нямаха нито начало нито край / направи ми впечатление, че повечето са така /, пътят беше тесен, криволичещ и впечатляващ и ето го и нашия Соренто. Автобусът спря почти пред хотела, настанихме се и побързахме да направим първата си обиколка.

Соренто е малък град, разположен на красивия италиански полуостров в Неаполитанския залив. Оказа се, че е луксозно курортно място, предполагам поради природните си дадености. Градчето е кацнало буквално на отвесни високи скали, а от там гледките са главозамайващи.

Ние поехме по една тясна уличка, всъщност всички улички бяха тесни, приличащи на тунели между къщите, и се наслаждавахме на топлото време, омайващия аромат на акация /така мисля/, огромните фикуси и симпатични портокалови дървета.

Но като стигнахме до скалите дъхът ми спря, наистина. Гледката надолу, а и навсякъде е зашеметяваща. Красота! Виждаха се в далечината остров Капри, Неапол и Везувий.

Тюркоазеносиня вода и скали. Долу имаше нещо като плажче – малка буна със шатри и шезлонги и малко каменист пясък.

На самите скали – терасовидни хотели, лукс, разкош.

Полюбювахме се на гледката и се прибрахме уморени в хотела. Точно се бяхме унесли в сън, когато ни събуди силен тътен на барабани, бавно в такт думтене, последвано от някаква тъжна песен от женски или детски гласове. Звучеше като виене, като оплакване при погребение, честно казано още настръхвам като се сетя. Започнахме да се чудим какво става, наблизо имаше църква и може би там има нещо /не споменах, че това се случва по Великден като католическия беше съвпаднал с нашия/. Предположихме, че отбелязват Велики Четвъртък.

На сутринта закусихме в хотела и започнахме да се оглеждаме накъде да потегляме. Там беше закачено табло с най-атрактивните места за посещение и възможните превозни средства. Разбира се поисках да видя първо остров Капри. Наблизо хванахме автобус до главното пристанище /мисля, че имаха две пристанища/, беше стръмно слизане с малко автобусче по невероятно тесни улици, което ни приземи под скалите на пристанището. Отдолу нагоре гледката беше не по-малко красива. Качихме се на корабчето /15 евро билета/ и потеглихме за остров Капри.

Водата пръскаше наоколо, озарена от слънцето, вълнувах се. И ето го приказният остров на сирените – така известен от древногръцката митология.

Бели къщи бяха накацали по скалите и по най- високите места. Доколкото разбрах имаше два града Капри и Анакапри. Центърът на Капри беше нависоко, а дотам можеше да се стигне пеша, с въжен лифт или с автобусче.

Ние тръгнахме пеша от пристанище Marina Grande, исках да усетя по-добре атмосферата на мястото. И не сбъркахме, макар и малко стръмно изкачването си струваше. Уличките бяха толкова тесни, приличаха ми на тунели, каменни, с малки олтарчета навсякъде, украсени с цветя. На всяка порта имаше цветна керамична плочка с номера на къщата. Надничах от портите, за да видя красивите им градини.

След половин час изкачване сме вече в центъра на градчето – малко площадче с камбанария и за мое учудване отстрани продаваха мушкато.

Малко кафене и… огромна гледка към пристанището.

Съпругът ми забеляза генератор за производство на ток, явно острова се захранваше от свой източник. После тръгнахме по една от тесните улички, пак сводове, още нагоре, без да знаем къде ще ни отведе. Имаше фризьорски салончета, ресторантчета, църкви, магазинчета за плодове, все така малки и симпатични създаващи усещането, че си попаднал в някаква приказка.

От ляво палми, отдясно огромни кактуси, каменни пейки, от които наистина имах нужда вече, и когато решихме да се връщаме, забелязахме една тераса. Невероятно! Мислех си, че съм попаднала в рая! Безкрайна морска шир!

Разбрахме, че сме стигнали от другата страна на острова, терасата беше над отвесни скали, а гледката феноменална, неземна. Не мога да ви опиша какво изпитах, нито със снимки да уловя това, което видяха очите ми. Долу беше другото пристанище, от там можеше да се хване лодка за разходка до скалите Фаралиони и до Синята пещера.

Това е забележителност на острова Grotta Azzura – впечатляваща пещера в тюркоазените води с миниатюрен вход, достъпен само с лодка. Казват, че водата вътре има необичайно син цвят, поради скрит източник на светлина – малък процеп в скалата. За съжаление не можахме да стигнем дотам.

Видяхме още двореца на Тиберий и градините на Август – прекрасни!

Не липсваше и лукс – бляскави хотели и вили, скъпи бутици и ресторантчета– допълнителен разкош сред скалите, който не ми липсваше сред цялото останало естествено великолепие.

Потънали в очарованието на острова не усетихме как деня премина и е време да напуснем това незабравимо място. Ние отново се спуснахме по спираловидните, стъпаловидни улички надолу до пристанището. Качихме се на корабчето и с тъга се сбогувах с отдалечаващия остров.

Прибрахме се в хотела приятно уморени като тази вечер бяхме решили да проучим какво чухме предишната вечер. Излязохме към двадесет и два часа и… потънахме в мрак. Близо до хотела се намираше църквата, около която беше претъпкано с народ. Осветлението беше спряно, по балконите бяха запалени свещи в малки червени чашки. Отстрани стълбището на църквата също беше украсена със свещи, много свещи, тротоарите също под формата на кръст. Всички държаха в ръка запалени такива. Не мога да кажа дали беше красиво или плашещо.

Но ужасът тепърва започваше /поне за мен беше такъв/. Започна виещия хор, който се оказа всъщност детски, песните бяха оплакващи, наистина като на погребение, децата бяха с черни наметала и качулки. От църквата изкараха легнала статуя на Исус Христос с човешки ръст на носилка, и след няколкоминутно оплакване хора облечени също с черни наметала и качулки го понесоха напред /не разбрахме накъде/. След тях вървяха пак хора в черно, които носеха на врата някакви символи /мисля, че символите бяха нещо като пороците и греховете или нещо такова/ и запалени факли.

След тях от църквата изкараха статуя на Дева Мария, украсена и осветена, която също понесоха нататък. Всичкото тава възпроизвеждане беше съпроводено с ужасяваща музика. Честно да ви кажа не бях виждала подобно нещо, тръпки ме побиваха.

Накрая на шествието вървяха кмета и други представители на властта. Ние също ги последвахме оказа се, че и на църквата в съседство правиха същия ритуал. Хората гледаха и се кръстиха. Всичко продължи около три часа и ние се прибрахме след тези страховити изживявания. Денят беше Разпети петък.

На сутринта след закуска решихме да се отправим към град Помпей – руините. Предполагам всички са чували за града, засипан от вулкана Везувий. Хванахме влак, който беше по-скоро като метро до античния град. Вляхме се в тълпата туристи и древните каменни останки.

Град с внушителни размери, кръгла структура, заобиколен от каменна стена. Тротоарите са високи, има и пешеходни пътеки и канавки, множество мозайки са красяли домовете, но не се виждат особено.

Имаше изложени вкаменени тела, извадени от археолозите.

А в далечината Везувий сякаш бди над собственото си творение. До него не успяхме да се качим, за което малко съжалявам.

Върнахме се в Соренто и решихме да обиколим градчето.

Портокалови дръвчета навсякъде по улиците, малки закусвални /закуските не ни харесаха– тестени с повехнали наденички и домат, а скъпи/, симпатични кафенета и ресторантчета, магазинчета и много сергийки, напомнящи нашите в Несебър и Созопол.

Предполагам, че в ресторантите се сервира добрата италианска кухня, която не опитахме поради финансови причини, но закуските им не струват. Но пък попаднахме на добро местно италианско вино. Близо до хотела имаше магазинче за вино – беше в бурета, поканиха ни да опитаме от това онова, взехме си от най – скъпото тъй като ни се стори всъщност добра цената – 3 евро за литър.

Вечерта отново излязохме към църквата да видим какво ще последва днес. Но нямаше нито шествие нито ритуал. Всички се бяха събрали в църквата, където свещеникът четеше от библията и говореше, после в дванадесет всички си подадоха ръце и се поздравиха. Литургията завърши с кръщаването на едно бебе. Така посрещнахме Великден.

Към Приказният град на сирените (част 2) – Алмафи, Позитано, Неапол…

Автор: Анита Великова
Снимки: Анита Великова

Публикувано в категория: Италия . Тагове: , , , , , , , , , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>