Последната Шангри-Ла (част 1)

Здравейте скъпи приятели,
Всеки един от Вас поне веднъж в живота си се е запитвал, какво е щастието за него. Въпреки, че у всеки съществува една интуитивна представа какво е то, живеем с ясното съзнание, че перфектният живот е илюзия, колкото и упорито да го преследваме. В ежедневието щастието винаги е поставено под съмнение и заплаха. Като че ли сме позагубили вяра в доброто, в топлите човешки взаимоотношения и в светлината на утрешния ден. Има места на планетата обаче, където всичко това е рeалност – с такива чувства се завърнахме от едно дълго пътуване, столетия назад във времето, под знака на обгърнати в мъгла планински хребети и храмове, издигнати върху тях, непознаващи силата на земното притегляне – гостувахме в малкото, непознато и необичайно хималайско кралство Бутан!

Бутан в никакъв случай не е обикновено място. Интересната комбинация от културата на средните векове (до 50-те год. на миналия век в Бутан крепостничеството все още е било разпространено ) и на модерното мислене правят малкото кралство интересно и екзотично преживяване за чужденците. Наричано е последната „Шангри Ла” на съвремието.

Когато английският писател Джеймс Хилтън измисля името Шангри Ла за неизвестната страна, в която се развива действието на приключенския му роман „Изгубеният хоризонт”, той въобще не е подозирал, че е подарил на родния си език и на човечеството име, което ще се превърне в синоним за прекрасна страна-утопия. Романът дотолкова разпалва въображението на читателите, че те започват да вярват, че Шангри Ла наистина е реалност, а не художествена измислица.

Малката страна, в която в романа на Хилтън попадат двамата пилоти след авария със самолет, била разположена в недостъпен за изследователите район на Тибет. Там на върха на висока планина се намирал тайнствен манастир, обитаван от 50 будистки монаха (лами), които търсели знания и овладявали мистични изкуства. Начело на монасите стоял Върховния Лама, които бил открил тайната на дълголетието и предсказвал бъдещето. Ръководейки се от принципа „умереност във всичко”, ламата управлявал своята общност наброяваща около 1000 местни жители, в която царували мир и съгласие. В долината на Шангри Ла имало златоносна жила, която осигурявала препитание за всички. Местните разменяли злато за стока с търговците на специални пазари, разположени в пределите на Шангри Ла.

Всички имали спокоен и безгрижен живот, били щастливи и доволни и затова никой не напускал долината. Както и не приемали пришълци отвън. Живеели в абсолютна хармония и били безсмъртни. (http://www.youtube.com/watch?v=OTFS4MSKgH8&feature=related – тук можете да гледате филма по книгата).

Самата идея за съществуването на Шангри Ла не е нова – в много източни книги е позната легендата за изгубения рай. Идеята за такова място обаче трудно би намерила място в съвременните представи. Освен ако не отидете до Бутан.
Кралството е сред 10-те най щастливи държави в света, изпреварващо такива страни като Япония, САЩ, Люксембург, Сингапур и Лихтенщайн. Бутанците са бедни, но щастливи. Как е възможно това? Тук започва „различното” на това място и е свързано с приказката за добрия цар. Онова, което европейците се опитват да постигнат с йога и медитация, в Бутан е осигурено от държавата. Държавата като приносител на щастие. Бутанците са единствените в света , които имат свое уникално мерило за просперитет и развитие – вместо познатия ни Брутен Вътрешен Продукт се използва непознатото и необичайно БРУТНО НАЦИОНАЛНО ЩАСТИЕ!!!!! Понятието е въведено през 2005 г. от бащата на на настоящия крал. Концепцията за щастието е изградена на четири основни стълба:

1. Справедливо и трайно икономическо развитие
2. Опазване на околната среда
3. Съхраняване и насърчаване на бутанската култура и традиция
4. Мъдро управление

На пръв поглед – нищо ново. Но не напълно. Основата на идеята за Брутно Национално Щастие е, че държавата има задължението да създаде подходящи условия за своите граждани да се стремят към щастие, да го постигнат и да бъдат щастливи. Тук не става въпрос за забавления и евтини дразнители, които са толкова примамливи за нас, развитите общества. Външните източници – спортна кола, красива и голяма къща, скъпи дрехи са все преходни неща. Според бутанците става въпрос за една по-дълбока форма на задоволство, заложена във всеки от нас и осланяща се на различни ценности и възможността сам да постигнеш удовлетворение и достатъчност, които да те направят щастлив. Ще опонирате, че това е примитивно. Може би от „висотата” на нашето ежедневие да изглежда така. Защо ли обаче се чувстваме толкова добре, когато „бягаме ” от него сред природата, макар и за кратко, защо ли толкова много недоволстваме от нашите държавни ръководители, защо все споменаваме какво е било „едно време” и се сърдим, че нямаме възможността и свободата да направим нещо, както на „Запад” напр.? Погледнете 4-те точки по-нагоре. Те са отговора. (за повече информация www.grossnationalhappiness.com)

От 1970 г. в конституцията на Бутан е записано, че всеки гражданин има право на щастие. Рекламата на страната в туристическите информационни източници е:
“Бутан – щастието е място”.

Бутанското правителство наистина полага много усилия да прилага своята уникална формула. През годините се правят национални допитвания относно „степента на щастие” на местните жители и се подлагат на обществено обсъждане. Каква висша
форма на демокрация, не мислите ли че е така? Благодарение на основните принципи на идеята на Брутно Национално Щастие (БНЩ) Бутан започва успешно да се справя с бедността в страната.

До 60-те год. в страната няма изградени пътища, електричество, автомобили, телефонни и пощенски услуги. Хората дълго време са били изолирани от външния свят и географски (Хималаите), и политически. След завладяването на Тибет от китайците страната попада в самоналожена изолация, за да се предпази от инвазия. Тя обаче се оказва неудачно решение и 10г. по-късно високопланинската страна започва процес на модернизация. Сблъсъкът със съвременната цивилизация обаче не протича без сътресения – когато докарват първия автомобил в столицата Тимпху местните жители ужасени се разбягват, уплашени от „огнедишащия дракон”, а по-късно дори му носят храна и добитък, с които да се нахрани. Заради тази исторически наложена изолация страната и до днес практически е недокосната и девствена по отношение на природа, религия, архитектура и стил на живот.

Въпреки „отварянето” си за туристи в средата на 70-те години, и до днес правителството е успяло да минимизира влиянието на „външния свят”, за да следва един от основните принципи на БНЩ – запазване на уникалната бутанска култура и традиции. Поради това туризмът в Бутан също е различен – освен , че трябва да имате разрешение ( визата е отделно) за да посетите страната, има въведена задължителна държавна такса от минимум 250 –до 280 USD на турист на ден, което прави малкото кралство една от най-скъпите дестинации в света. Посещава се предимно от заможни, но ценящи девствеността туристи. Бутан, обаче, определено не е за сноби.

Влизането в страната е също „различно”. Единствената авиокомпания, която има право да лети до Бутан е Кралската Бутанска Авиокомпания „Друк еър”. Това прави достъпа още по-труден, защото са необходими доста еквилибристики, докато се стигне до място, от където може да се качите на техен полет (Бангкок, Делхи или Катманду), които на всичко отгоре не са и всеки ден.

На местния език „дзонга” Бутан означава „Земя на гърмящия дракон”. Наричат я така заради свирепите бури над Хималаите. Като се има предвид , че често поради лоши метереологични условия се отменят полети на Друк еър, трябва да се предвиди поне един ден допълнително. Пътуването дотам наистина изглежда като пътуване към недостъпна земя.

Отначало си мислех, че това ограничение да се ползва само техния национален превозвач е плод на строгата политика за съхраняване на бутанските национални ценности и ограничаване броя на туристите. Вече съм убедена, че за кацане и излитане на летище Паро ( единственото международно в Бутан) пилотите трябва да имат сертификат по въздушна акробатика за напреднали. Летище Паро е едно от най-опасните в света, ако не и най-опасното. Разположено е в малка долина, заобиколена от високите и стръмни склонове на Хималаите. Поради това снижаването (и излитането) е доста косо и придружено с остри завои, за да могат „големите бели птици” се „промушат” между ридовете. Когато слязохме от самолета се оказа, че всъщност пистата е „затапена” от планината не само отстрани, но и в двете посоки за излитане и кацане. Добре е, че все пак са намерили място да построят дълга 2 км писта, която може да приема не по големи самолети от Еърбъс 319. Твърди се, че бутанските пилоти са най-добрите в света. Досега Кралската Бутанска Авиокомпания не е имала инциденти.

Следващата изненада е сградата на летището – построена е като средновековна бутанска крепост. Оттук нататък имахме чувството, че навсякъде, където бяхме в Бутан, се разхождаме из етнографски музей. Всички сгради – частни и обществени – са построени в традиционен бутански стил. Представете си навсякъде в България всички постройки да са с архитектура на копривщенска къща или на такива от стария град в Пловдив. Давам ги като пример, защото са богато украсени, каквито са сградите в Бутан.

Първата ни среща с културата и традициите на тази страна беше фестивала Paro Tsechu.

Бутанските фестивали са еманация на местната култура и традиции и са истински празник за душата и сетивата. Обикновено се организират през пролетта и есента според лунния будисткия календар.

Това са духовни фестивали с танци и маски в чест на Гуру Ринпоче , пристигнал от Тибет и разпространил будизма в Бутан, както и за да се прогонят лошите демони. Изпълняват ролята на големи събрания с цел социално свързване на хората от различни райони на страната.

Участниците носят изключително колоритни костюми и маски – облеклата им са изпълнени с много весело настроение, отразяват целия спектър на дъгата и спокойно могат да конкурират облеклата на най-известните световни дизайнери заради оригиналността и неповторимостта на съчетанието на краски и модели.

Състоят се в бутанските „дзонги” –крепости-манастири, строени 16-17 в. заради нашествията на тибетците, които в днешно време изпълняват и административни и религиозни функции. Архитектурата е масивна, с издигащи се стени, ограждащи система от вътрешни дворове, храмове, административни офиси и жилища на монаси. Обикновено се строяли на непристъпни места – стръмни склонове или около река – без предварителен архитектурен план, като строителството протичало под ръководството на високопоставен лама, който определял размерите при духовно просветление.

Дзонгите в Бутан са несравними с други будистки строежи в Хималаите. Има построени във всеки център на административна област – Паро, Тимпху, Пунака, Тронгса, Бумтханг, Гангтей и независимо, че архитектурата е сходна, всяка има своята индивидуална и неповторима атмосфера. Въпреки, че и до ден днешен са действащи институции, тишината и спокойствието, които ви обгръщат, когато влезете вътре, са неописуеми.

Вратите, прозорците и терасите са пищно украсени с декоративни елементи – геометрични рисунки, цветя и дърворезби, които отразяват традиционната бутанска архитектура. Старите майстори са вложили цялото си умение и старание в колоритните рисунки на летящи тигри, птици, двуглави и триглави змии и моменти от живота на Буда.

В дъното на вътрешния двор се виждат пурпурните сенки на преминаващи монаси, а приглушеното им пеене напомня на стари напеви от средновековието. Тук е мястото да спомена, че Бутан е единственото място в света, където се изповядва т.нар. Махаяна будизъм, който се отличава съществено по отношение на ритуали, литургии и монашеска организация. В миналото едно от момчетата във всяко семейство задължително е ставало монах. Днес традицията е леко избледняла, но е безспорен факт, че монасите се радват на дълбоко уважение и почит от местните. Във всеки дзонг има будистко училище, където монасите започват да се подготвят на санскрит и да учат всички мантри наизуст. Повечето от тях постъпват в училищата в ранна детска възраст , когато са само на 6-7г. Започват да медитират когато са около 15 год., като се изолират високо в планината в отдалечени пещери, без отопление, храна и вода.

На нашето учудване дали липсата на прием на течности не вреди на здравето им (гладът така или иначе е здравословен) получихме веднага задоволителен отговор – постепенно постигат състояние, при което със силата на мисълта могат да контролират, т.е. да затоплят тялото си, а вода приемат в достатъчни количества от влажността на въздуха! Оставихме темата без последващ коментар. За нас, модерните обитатели на нашата планета, това себеотдаване и вътрешно вглъбяване е непознато и, струва ми се, трудно постижимо.

Колкото по-навътре влизахме в страната, толкова повече тя разкриваше красотата си пред нас. Пейзажът се променяше драматично, но като всевластен господар отвсякъде ни заобикаляха Хималаите. Не са сравними с никоя друга планина, видяна досега от нас – стръмни, високи ридове, на които така и не виждахме дъното, от където се чуваше приятния ромон на бързотечащи реки. Гъсти борови гори, кипариси и бамбук – зеленият цвят определено е доминиращ.

Но планината в Бутан е също вярна на правилото, всичко да е по-различно – на 3300 м височина имаше цъфнали прекрасни магнолии. Хималайската магнолия също е особена – първо цъфти, без листа. Когато цветовете опадат или се изядат от хималайската бяла маймуна се появява зеленото оперение.

Природният художник е решил, че тези краски не са достатъчни и е добавил още допълнителен колорит –склоновете са покрити и от гора от цъфнали червени и бели рододендрони, между които се провират прозрачни водопади – приказна картина!

Докато им се любувахме, много ни заприличиха на големи български мартеници, закачени и разхвърляни по непристъпните склонове! Почувствахме се като у дома!

Пътуването през Хималаите си е истинско преживяване, дълбоко и неповторимо. Тесните пътища се вият през дълбоки долини и стръмни сипеи и са добри за тези условия и климатични предизвикателства. Но планината често подлага местните жители на големи изпитания – много често има свлачища, вследствие на обилни валежи и пътищата могат да останат затворени за няколоко дни и да откъснат някои части на Бутан напълно от света. Ние също станахме свидетели на борбата на
бутанците с природата – пътя беше блокиран от паднала огромна скала вследствие на обилни дъждове 2 дни преди да минем оттам.

Тръгнахме с надеждата все пак да има някаква пролука. Стигайки до мястото осъзнахме какви големи наивници сме били – изход нямаше, беше опасно да преминем дори и пеша. Но съдбата отново ни направи късметлии –успяха да взривят и раздробят огромния каменен блок пред очите ни! Което си беше равносилно на подвиг – имаше вероятност при взрива да се свлече целия склон и да блокира пътя за неопределено време! Оттук нататък започнахме полека да осъзнаваме какво значи щастие по бутански!

Следва Последната Шангри-Ла (част 2)

Автор: Емилия Милушева
Снимки: Емилия Милушева

Публикувано в категория: Бутан, Конкурс за пътеписи "Къде бях? Какво видях?" 2012. . Тагове: , , , , , , , Коментарите и trackbacks са забранени.

Един коментар

  1. Дарин Колев
    Изпратен 20.11.2014 на 21:41

    Много приятно четиво, но предпочитам Родопите :)

Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2024. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи