Разходка из Родопите

Беше неделен следобед. Слънцето напичаше склоновете на Родопите – нещо обичайно за горещия август. Тъкмо слязохме от колата – по-натам трябваше да продължим пеш. Никой от нас не се бе качвал на Белинташ и затова се страхувахме да не объркаме посоката.

Тръгнахме по пепеливия път. Подухваше топъл вятър. Наоколо бе пусто. Цареше тишина. Повървяхме известно време, докато стигнахме една малка горичка. Дърветата бяха спуснали своите зелени клони над пътя и образуваха тъмен тунел, през който трябваше да минем.

image001

Навлязохме в кичестата гора. Захладя. През клоните слънчевите лъчи едва проникваха. Беше леко зловещо – тихо, тъмно, но и красиво, носеше се лек аромат на борови дръвчета, който успокояваше сетивата.

Скоро излязохме от гората и продължихме по черния път, който криволичеше през едно малко поле, в края на което забелязахме някаква постройка. Там имаше човек. Решихме да попитаме в правилната посока ли вървим. Мъжът ни увери, че сме на верния път и ни насочи към едно малко, но стръмно баирче, цялото обсипано с остри камъни. Пътят минаваше през него!

След като му благодарихме, се отправихме нагоре. Изкачихме баира, пред нас се разкри една изключително красива гледка – скали, зелени дървеса, спускащи гъстите си клони над пътя, а долу – в далечината – се виждаха малки къщурки – може би бе някакво родопско село, а може би бяха туристически хижи…

image003

Спряхме за няколко минути, за да се насладим на тази велика природна картина, която затай дъха ни. Направихме няколко снимки, след което продължихме напред.
Скоро достигнахме до една борова гора. Учудващо за нас бе, че измежду иглолистните дървета самотно стоеше едно широколистно такова, в чийто дънер бе издълбана хралупа.

Не след дълго достигнахме до табелката, обозначаваща местността, което бе сигурен знак, че наближаваме прочутия Белинташ.

Вече нямах търпение. Изгарях от желание да се кача там – високо, да погледна от птичи поглед обширните Родопи и да се насладя на красотата на България.

А там – точно срещу табелата – пред нас се разкриваше още една необикновена гледка, спираща дъха… Изпитах силно вълнение – възхищение, съчетано със страх, породен от мисълта за голямата надморска височина, на която се намирахме…

image005

След като документирахме прелестта и на тази част от Родопите с фотоапарата, се спуснахме по друг каменист път. Минахме покрай множество скали. Те обграждаха тясната пътечка от двете страни и страшно много ми заприличаха на преса, която всеки момент ще ме смаже. Но въпреки това изваяните от природата скални форми бяха изумително красиви. Скоро стигнахме до една желязна стръмна стълба. Трябваше само да я изкачим. Там – горе се намираше прочутото скално плато и двата мистични кладенеца, издълбани неизвестно как в твърдата скална маса.

Бързо изкачихме стълбата и когато се озовахме горе, останахме без думи. Не е възможно красотата, която се разкри пред нас да бъде описана.

image007

Погледнах небето – имах чувството, че, ако протегна ръце нагоре, ще го докосна. Надолу необятните гори приличаха на меко килимче, постлано върху „тялото” на Родопите.

image009

Великолепното природно чудо, съчетано с лекия полъх на вятъра, с романтичния залез на последните слънчеви лъчи и с гледката, която бе необхватна за погледите ни, пораждаха у нас уникални чувства – радост, възторг, нежна сладост и не скрита гордост, предизвикана най-вероятно от патриотичното чувство, че тази необикновена красота се намира именно в пределите на родината ни.

image011

На върха имаше и едно дръвче, по клонките на което личаха следите, оставени от туристите, посетили това прекрасно място преди нас. Всеки бе окичил по него нещо свое – някои бяха вързали мартениците си, други – найлонови пликчета, трети – салфетки …
Имаше и малко кладенче, в което много посетители бяха пускали стотинки. Всеки от тях вероятно си е полежавал по нещо… но дали се е сбъднало?!?! Решихме и ние да опитаме.

Не останахме дълго горе, въпреки че гледката бе страхотна, а усещането да виждаш заобикалящия те свят от висините бе невероятно.

image013

Бе започнало да се мръква и затова решихме да побързаме, за да не замръкнем из полите на Родопите. Слизането надолу от върха бе сравнително лесно и доста по-бързо от качването по обясними причини. За кратко време се върнахме по обратния път и скоро се озовахме пред колата. Въпреки че не бе чак толкова голяма надморската височина, на която се намирахме в този момент, все пак още бяхме из Родопите.

image015

Огледахме покритите вече от падналия здрач околности, които сега изглеждаха още по-загадъчни и дори зловещи, но не бяха изгубили обаянието си, насладихме им се като за последно на гледката, след което се качихме в колата и потеглихме обратно към Пловдив.

Автор: Лилия Любенова
Снимки: Лилия Любенова

Публикувано в категория: А-З, Конкурс за пътеписи 2011 г. . Тагове: , , Коментарите и trackbacks са забранени.

3 Коментари

  1. Лилия
    Изпратен 27.11.2010 на 15:04

    Разбира се. Нямам търпение :)
    Благодаря :P

  2. Teodora Ivanova
    Изпратен 26.11.2010 на 23:57

    Syper e.Nali pak 6te doide6 da vidi6 o6e mnogo prirodni krasoti i da pi6e6 i za tqh.

  3. Hristina Hristova
    Изпратен 25.11.2010 на 8:52

    Strahotna tvorba ,chak mi se priiska da posetq Belintash-no i tova nqkoi den! Uspeh