Смях по пътя

Колекция от смешни случки по време на пътуване. Ако желаете да се включите със свое преживяване, моля напишете го като коментар към статията.
 
 
 
Преди много години, на входа на Велико Търново се разигра следната сценка.
Тъкмо бяха приели задължителна „гражданска отговорност”. Спират ни от КАТ.
Излиза шофьорът, с документите, на разговор с полицая…

– Абе момче, ти гражданска отговорност нямаш ли ?!?

Нашият човек си помислил „Бреййй, тоя сега на съвест ли го изби ? Хммм”

– Ми, аз съм студент.

***

Пътувахме към турския, сърфистки остров Гьокчеада. Бяхме се натоварили до краен предел. Ако се отвореше багажника, цялата екипировка щеше да се изсипе и прибирането и обратно щеше да отнеме часове. Носехме и сърф с всичките му прилежащи части, на покрива на колата.
Близо до границата, още на българска територия, двама полицаи скучаеха на пустия път (3 часа през нощта) и ни спряха за проверка.
Показахме документите, а и не бяхме в нарушение, така че спокойно изчаквахме да ни пуснат.

В този момент полицаят каза :

– Вие къде? На сърф ли?
– Ами да, отиваме на един турски остров.
– Аха, ясно. Ами ако ви кажа да покажете оборудването, дали ще можете?

В този момент всички, без шофьора, замръзнахме. Кой знае къде на дъното на багажника са аптечката, пожарогасителя. Само шофьорът, без да му мигне окото каза:

– Да, няма никакви проблеми. Всичко мога да покажа.

Изстинахме.

– Добре, айде да не ви забавям. Няма нужда.
– Не, не, няма никакъв проблем да ви покажа всичко.
– Не, не продължавайте. Много ще се забавите.

Пуснаха ни. Веднага се нахвърлихме върху шофьора :

– Ти луд ли си ? Ако отвориме багажника, всичко ще изпадне и няма събиране. Отделно, аптечката ти в годност ли е?
– А, каква аптечка? Аз мислех, че иска да му покажа сърфа…

***

Отново пътуваме към Гьокчеада. Няколко коли са с натоварени на покривите сърфове. Всички карат внимателно, защото дъската на покрива лесно може да се превърне в платно. Всички, освен една кола , сме завързали сърфовете със здрави колани, а не с ластици. Точно тази с ластиците пердаши със 150 по магистралата… В един момент се чува „Дум” и се разиграва следният диалог:

– Мамо, нещо стана със сърфа.
– Нищо няма, това е дупка.
– Спри да видиме.

Спират. Детето поглежда и казва:

– Мамо, дъската я няма. Само гика е тука.
– Не може да бъде.
– Излез и виж!
– Ако ме лъжеш само! Мисли му!

Излизат. Дъската верно я няма.
Намерихме я на 200- 300 метра по назад в тревата, до пътя. Страхотен късмет, че никой не пострада, а и дъската беше непокътната.

***

Преди много години пътуваме из България. Зачестяват табелите „зелена карта”. Един от пътниците казва:

– Тука много бюра за зелени карти. Тц,тц,тц…
– Ми да, нали е близо до границата. Навсякъде до границите е така.
– Ъъъъъ.Така ли?

Неловка пауза. В тишината се усеща как всеки мисли усилено. Накрая :

– Ти бил много заблуден бе! Това е зелена карта за кола за в чужбина, а не за емигриране в САЩ.
– Ааааааа, това обяснява нещата…

***

Един приятел спука гума между Златица и Пирдоп. Колата му беше нова, но на старо.
Мъжката част от групата се залови да сменя гумата. Развъртяха всички болтове, но гумата не падаше. Бутаха, дърпаха- нищо. Оставаше един по-голям болт, в средата на колелото, за който обаче нямахме инструмент. Метнаха се на другата кола и започнаха да обикалят за този номер гаечен ключ. Никъде не намериха.
Мина 1 час. През това време жените скучаехме около колата. Решихме да вземем нещата в свои ръце и почнахме да оглеждаме гумата, с отчаян вид. Веднага се намери кой да се смили над нас и един шофьор спря.

Огледа гумата и каза:

– Всичко в отвито. Трябва да я ритнем по-силно и ще излезе.

Точно в този момент мъжете се върнаха с един автомонтьор.
Човекът дойде, погледна и почна да се смее.

– Момчета, добре, че не сте намерили подходящ ключ. Ако бяхте успели да го развиете тоя болт, щеше да падне цялата предна ос !

С чук поблъска по клеясалата гума и я извади. Сложи резервната и потеглихме.
Трябваше да го оставим по път и когато искахме да му платим , той отказа.
Слезе от колата и в този момент не можа да си сдържи смеха. Отдалечи се като се превиваше.

***

Коментар от случаен човек за гумите на колата:

– Тия гуми са само за лед! :))
Аз, крайно учудена и заинтригувана :

– Така ли ? Специални ли са ? Обяснете ми по- подробно.

***

На границата. Проверка на документи. Митничарката:

– Момченце, ти с кого пътуваш? С мама… А татко ти ? Тука ли е ?

Изтънен, мъжки глас от публиката „Не, с един чичко съм …”

***

В зората на GPS-сите, когато картите не бяха добре калибрирани, пътувахме към Истанбул. Дадоха ми да гледам нещо по картата, за да не се загубим. Видях, че пътуваме в морето…

– Тая карта показва, че сме в морето.
– Абе Марина, 100 пъти казах, само ти не разбра! Имаме отклонение от 20 –тина километра. Представяй си нещата изместени по-наляво и по-надолу и следи траекторията!
– Е, за какво ми го дадохте тоя GPS тогава, като аз и без него мога да си представям.
– Уфф, не става от тебе навигатор. Дай на мене!

***

Отивахме на рожден ден в Цигов чарк на бунгала. По това време GSM-ите не бяха много разпространени.
Предварително ни обясниха „Питаш за асинхронните. Всички ги знаят.”
„Асинхронните” се оказа кодовото име на бунгалата на завода за асинхронни двигатели.

Пристигнахме на мястото, обаче никой не беше и чувал за „асинхронните”. Обиколихме хотели, станции, други бунгала и нищо. Почти 2 часа лутане, без резултат. Накрая в отчаянието си, спрях една баба, въпреки протестите на мъжката част.

– Извинете, да знаете къде се намират бунгалата на „асинхронните” ?
– Къде сте тръгнали ?
– Търсим бунгалата. Знаете ли къде са „асинхронните” или изобщо комплексите с бунгала?
– Абе къде сте тръгнали вие по тъмно да обикаляте… Я си се прибирайте да си спите по леглата.
– Точно тях търсиме… :)))
– Ааа, има, има. Ще намерите.

***

Поръчвам си салата от „патладжани” в Македония. Сервитьорът ми носи салата от домати. Аз му казвам :

– Тази салата не е за мен. Аз имам от патладжани.
– Ами то при назе, патлиджан е домат.

***

Тази случка кръстих „Какво е да си турски, селски доктор ? ”

Пак бяхме на Гьокчеада. В една от малкото вечери без вятър, някаква нощна твар влезе в ухото на един от нас. Предполагам , че усещането беше ужасно, защото човекът казваше „Чувам я как ми барабани с крила по тъпанчето” . Нищо не помогна, освен зехтинът, който изляхме в ухото му и убихме насекомото. Обаче, то си остана вътре. На сутринта отидохме до местната болница.
За наш късмет, намерихме млад доктор, който знаеше английски.

– There is a fly, a bug in his ear. It happened last night. – придружено с жестове.
– OK
– Do you understand me ?
– Yes, a bug in his year.
– Yes, an insect, a fly or something.
– OK

Прегледа го със специален инструмент и му предписа антибиотик и още някакво лекарство. Забрани тотално сърфа.
В един момент аз го питах, дали няма да извади насекомото. Той каза, че трябва антибиотик. Застраховките не важаха поради проблеми със системата в болницата.
След като излязохме, мен започна да ме гложди съмнението, че докторът не само не ме е разбрал, ами и явно е много зле, щом не може да види доста едро насекомо със специалния уред. Всички ме обявиха са паникьор.
В последствие, когато се прибрахме в София, подходът на турския доктор изненада лекарката в поликлиника, която извади гадината за нула време със спринцовка с вода и каза, че това е трябвало да се направи веднага.

***

Бяхме на къмпинг в Гърция. Морското дъно там е бъкано от таралежи. Те са коварни твари, с много чупливи бодли, които „дебнат” по дъното, за да набучат някой невнимателен турист. Една от нас настъпи таралеж в първите 10 мин от пристигането ни в къмпинга. Петата и се превърна буквално в игленик. Таралежите освен, че имат остри бодли, отделят и някаква лека, но болезнена отрова.
Всички се изредихме в опитите си да махнем бодлите. Това е невъзможно, защото те се чупят на по-малки части. Съседите- гърци ни посъветваха да мажем крака със зехтин, но и това не помогна. Опряхме до местния хирург.

Докторът се оказа български възпитаник.

– Леле, момице, такова цудо не съм виздал до сега ! Се играе скалпел !

Човекът си свърши работата и извади бодлите, за което сме му благодарни и до днес. А вие, внимавайте с морските таралежи в Гърция!

***

Случката е от Малта. Беше петък вечер и решихме да отидем на бар. Бяхме си
набелязали един, доста приятно изглеждащ. Отидохме до бара, но жените избързахме първо да отидем до тоалетната. Само бегъл поглед към посетителите в бара ми показа, че има нещо особено в ситуацията. Оказахме се в разгара на гей-парти, което се провежда в този бар всеки петък.
Така и така бяхме били път до там, питахме дали може да останем на масите отвън, въпреки че сме две хетеросексуални двойки. Това доста изненада персонала, но ни разрешиха. Даже барманът ни спретна по един коктейл от любимите му. Талантът му да смесва напитки се оказа приблизително, колкото моя да пея. Тоест хич го нямаше.

Малко невъзпитано от наша страна се бяхме разположили до алеята към входа, по която тържествено дефилираха гейове и лесбийки, които ние обсъждахме и се заливахме от смях. Нас жените, никой не ни закачи, но мъжката част хвана окото на не един и двама. В момента, в който едричък тип дойде при нас, положи ръце на раменете на едното момче и му хвърли нежен, изкусителен поглед с думите:

– О, baby, do you want another beer ?,

на представителите на Y хромозомата престана да им е смешно и се наложи да си тръгнем.

***

Едно от най-вълнуващите събития в живота ми беше шанса да плувам с делфини в Доминиканската република.
На 500 метра навътре в океана, беше ограден делфинариум,а до него друго заграждение, пред което местният водач ни попита:

– Swim with stingers (стинжърс) and charks (чаркс)?

и на въпросителните ни погледи, ни увери, че ако не говорим добре английски, той знае и малко руски.

Кратък поглед във водата беше достатъчен да разберем, че става дума за sting rays (скатове) и sharks (акули). Естествено, ние като българи не можехме да се излагаме и въпреки пресните спомени от нелепата смърт на Ловеца на крокодили, храбро се цопнахме в басейна.

***

На Сейшелите.
Обикаляхме Махе надлъж и нашир, спирахме на различни плажове, но не си носехме плажна хавлия. Затова, реших да купя една много, ама наистина много изгодна рогозка. По-късно разбрах, защо цената и е била толкова ниска. Рогозката беше огромна. Навита, стигаше до брадата ми на височина. Мисля, че на околните наподобяваше молитвена постелка.
Обяснявам това, за да разберете защо мъжката ми половинка веднага намрази рогозката и се опитваше да се отърве от нея при всеки изгоден случай.

Бяхме се записали на екскурзия до другите два по-големи и населени острова на Сейшелите – Пралин и Ла Диг. Аз разбира се, взех рогозката с нас. Купила съм я, ще си я ползвам. Още щом се срещнахме с водачката ни, разбрах , че ни взе за смахнати, религиозни типове. Смутих се и подкрепих пъкления план на мъжа ми да се престорим, че сме забравили рогозката на ферибота. Прибрахме (скрихме) я под седалките си.

По някое време, водачката ни ни попита „Къде ви е рогозката?”, но ние и казахме, че сме я забравили и изобщо не ни и липсва.

Освободени от товара на постелката, цял ден кръстосвахме из приказната природа на Сейшелите. Късно вечерта, се качихме отново на ферибота към Махе.
За мое изумление, водачката ни дойде при нас и с конспиративен тон ни каза:

– Имаме късмет. Корабът е същия. Тук често се губят неща, но екипажът ги прибира и после връща на пасажерите. Намерих рогозката ви !
– О, много благодарим. Нямаше нужда – със зле прикрито разочарование отговорихме ние.

Никога няма да забравя сцената на слизане. На пристанището, на преден план Луиза (екскурзоводката), подпряна на плетената рогозка като гвардеец на пост. Връчи ни я тържествено и така тя остана наша до края на престоя ни.

Когато потегляхме към летището, нарочно оставихме рогозката в багажника на колата под наем, за да си я ползва някой друг. Когато се качвахме в самолета, мъжът ми каза:

– Представяш ли си сега, самолетът рулира по пистата, а след нас тича някой от агенцията и вика „Забравихте си рогозкатаааа!” ;))

***

Като малък, братовчед ми се впечатляваше много от камионите на Вили Бец. Винаги следеше за тях и крещеше от удоволствие, когато види някой. Проблемът беше, че не можеше да запомни името на фирмата. Веднъж след поредното „Мамо, мамо, виж камион на …как се казваше? ”, леля ми не издържа и му каза:

– Запомни го така. Вили, като Уили от „Алф” и Бец като боц. Разбра ли?
– Да.

5 мин по-късно…

– Мамо, мамо, виж! Камион на Уили Боц.

***

В Италия сме на бизнес посещение. Моята роля е на преводач. Домакините ни водят на супер луксозен ресторант на езерото Комо. Препоръчват ни миди с ориз. Много хубаво, аз обичам миди, но не и когато са обилно поръсени със скъпо сирене с вкус на прах за пране. Чопля из чинията, но не хапвам много. Домакинята обезпокоено пита:

– Не ти ли харесва?
– Оо, много ми харесва. Хапвам си.

Шефът на нашата група ме пита за какво си говорим и аз казвам, че това ядене не мога да го ям. Реакцията беше :

– Яж, яж ти казвам! После ще повръщаш ако трябва.

***

При посещението ни в Малта си бяхме поръчали кола под наем. Един от нас я бе избрал по марка, снимки и екстри в интернет сайт. Когато слязохме от самолета, агентът ни предаде ключовете, каза ни къде на паркинга е колата и се изниза за секунди.
Това ни озадачи, но не се замислихме много, ами потърсихме колата.
Тогава още не знаех, че автопаркът на Малта е на средна възраст 30 години. Нашият джип изглеждаше така :

Щом го видях ме обзе некотролируем смях, който ме държа доста време. Таратайката ни предостави много забавления- тръпката да караш с десен волан и английско движение, адреналина да преминеш през кръгово без сблъсък, да включиш мигач, да смениш скорости, да паркираш и тн … За пътниците отзад – безплатно атракционно влакче „опази си зъбите”, защото нямаше амортисьори.