Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Кой е най-краткият израз на духа на Мексико, както го вдишва един чужденец?
Моят отговор е: салса. „Салса” на испански означава сос от домати и чушки с добавки в различни варианти.
„Салса” още означава танц – най-популярният в света днес, роден срещу Мексико – на о-в Куба. По улиците на Мексико често чуваме познатите звуци, а и успяваме да потанцуваме салса и бачата в едно клубче в Плая дел Кармен.
Мексико е тръпкаво и вкусно, с атмосфера на ведрина и гостоприемство. Мексико е загадъчно и необятно, с атмосфера на руини от трудно понятните олмеки и маи, толтеки и ацтеки. Мексико е омайно и незабравимо с джунглите и пустошта, с белите пясъци и морето.
Мексико сити – атмосферата на най-големия мегаполис
Мексико сити е 24 милионен хаос, в който за нас са ориентири Националният дворец на изкуствата, Катедратала и паркът Чапултепек с антропологическия музей.
Мексико е обширно, предстои ни да прекосим в две посоки на няколко отсечки към 3000 километра. Автобусната мрежа в страната е перфектна. Намираме терминала на компанията ADO, където купуваме билети за Паленке след два дни.
Следва първата среща с мексиканската кухня. Тя е една от емблемите на Мексико. На масата идват купички с червена и зелена салса – лютивите мексикански подправки, купчинка кръгли тънки питки, загърнати в плат – царевичните тортияс, и царевичен чипс. Салсата вади сълзи от очите. Основното е богата месна закуска.
Паркът Чапултепек ни посреща със слънце, тичащи деца и родители. Тук вкусваме свежите „букети” от дълги резени диня, краставица, манго и папая.
Група мъже в червено-бели носии танцуват около висок пилон, след което се катерят по железните скоби към върха, застават на върховата квадратна рамка, завъртат я и се пускат с главите надолу. Те летят във все по-широки кръгове над парка, рамката се върти бясно, а лекият подвижен пилон се държи стабилно. Обясняват ни, че това са voladores de Verakruz – летачите от Веракруз.
Антропологическият музей надхвърля всички очаквания. Той е съвременен, богат, суперпрофесионално подреден и високо художествен. Тук са представени много раси, народи и култури: съвременни, Olmeka, Tolteka, Maya, назад до приматите.
Макети и манекени показват начини на живот, пръснати на хиляди километри и на хиляди години история. Невероятно е разнообразието от човешки черти и фигури, носии, битови предмети и къщи. Манекените всеки миг ще заговорят и ще тръгнат да ходят.
Направен е макет на Теночтитлан, построен в езерото Текскоко – столицата на ацтеките, разположена на езеро точно на мястото на днешната столица. Градът е такъв, какъвто са го намерили воините на Кортес през 1520 г.
Тук са най-големите находки на палеоантропологията и се пазят с най-съвременни технологии. В сравнение с това Египетският музей в Кайро е анахронизъм и похабява безценни богатства.
Вън е прохладна вечер, пред Двореца на изкуствата на площада около фонтана гъмжи от туристи. Младежи са насядали на раници и якета, дъвчат сандвичи и подрънкват на китари. Разговаряме с писател, който продава книгите си.
– A, Bulgaria!
Всеки тук реагира така на отговора, че сме от България – с позитивно възклицание и леко сдържане.
В комплекса Tres Culturas до ацтекския храм е построена от същия черен гранит църква от 16 век, а наоколо са стъклените сгради на съвременно Мексико – трите култури.
После пъплим с микробуса на Роберто всред грамадния автомобилен поток край хълмове с вилни зони. Музиката в колата е салса, бачата и меренге. На юг се откроява планина със заснежен вулканичен връх.
Теотиуакан: пирамиди и амбулантни търговци
На хоризонта разпознаваме могъщия контур на Пирамидата на Слънцето (Piramide del Sol), която увенчава съвършения комплекс на Теотиуакан – свещен град от 1 до 7 в.
За обед ни посрещат в хасиенда с работилница за обсидиан, богата колекция от обсидианови изделия, много тъкани и национални облекла. Обясняват ни употребите на кактуса с плътни дълги листа като мечове, най-интензивно отглеждан в Мексико. От него се плетат въжета, прави се ликьор, бели се хартия.
За обяд има: пилешко и телешко със сосове, зелен фасул, зрял фасул, задължителните царевични тортияс и чипс и купички със салса.
Пред нас е свещеният град. Насреща е Пирамидата на Луната (Piramide de la Luna). Този древен град респектира с мащаби, геометрия и архитектурно съвършенство.
Изкачваме се по стръмните стъпала на Пирамидата на Луната. Отгоре се открива невероятна панорама – пред нас към хоризонта е права широка улица, а в дъното е Пирамидата на Слънцето – огромна, с няколко отсечки на скосяване и със ситни човешки фигурки, пълзящи по централното широко стълбище. Със слизането попадаме в лапите на амбулантните продавачи.
– Ei, amigo! Only for you – cienta pesos! „Само за теб – петдесет песос”!
На юг от града между кактусите в пустошта са пръснати руини. Надвечер се връщаме в Мексико сити, слизаме за базиликата на Гваделупа. Уникалното в нея е, че редом стоят три нейни тела: от колумбово време, отпреди два века и съвсем съвременна църква.
Автобусът за Паленке се измъква от столицата с героични усилия. Светофарите са само декор, а шофьорите се стараят да запазят спокойствие.
Паленке – столицата на Пакал
Градчето Паленке, на 730 км от столицата, е оживено, мърляво и двуетажно. Улиците са кални, а главната е разкопана и се полагат плочи. Качваме се на такси за руините, които са на 12 км от града посред гъста гора.
Градът Паленке в щата Чиапас е заселен около 100 г. сл. Хр. Първи владетел е Бахлум Кук (ягуарът Куетцал). Повече от 19 царе са записани в хрониката на Паленке, последният от които е живял от 745 до 804 г. сл. Хр. Тук намираме все същото обожествяване на първите владетели, както в Египет и в другите древни цивилизации.
В Храма на надписите е гробницата на Пакал II. След изхвърлянето на стотици тонове пръст низходящо стълбище е отвело откривателя до дъното с тежка каменна плоча, под която, също като в египетските гробници, са били положени останките на владетеля и неговата посмъртна златна маска. Златни маски – от египтяните през траките до маите – бележат останките на владетелите от мъртвите цивилизации.
Народите в тази част на континента са били различни, но езикът и културата се разпознават като едно цяло – Мая.
В най-развития си период маите са владеели обширни територии от днешните щатове Чиапас и Табаско до Централна Америка. Те създали своя числова система с основа 20 с възловото число 0, открили циклите на Венера и периодичността на еклиптиката.
Календарът им от 365 дни и ¼ е по-точен от Юлианския (адаптиран египетски календар). Изключителни архитекти, те построили култови и в същото време научни комплекси – храмове-гробници и обсерватории с куполи съвсем като съвременните. Маите търгували интензивно в най-широки територии, кръстосвайки континента по реки и плавайки по море със своите кану.
От 600 до 1100 г. сл. Хр., когато Мая достига апогея си, а посткласическият приключва преди идването на испанците.
Тикал (в днешна Гватемала), Копан (Хондурас), Паленке, Чичен-Ица, Ушмал, Коба и Тулум (днешно Мексико), са изградени в този класически период.
Преди испанското нашествие през 16 век градове, пирамиди, храмове и дворци са били напуснати и забравени в джунглите за повече от сто години. Упадъкът на Мая се обяснява с природни катаклизми, продължителни войни и свръхнаселение. Но обществата на Мая са били все още достатъчно жизнени, за да противостоят на нашествието почти две столетия.
Внушителната маска на Пакал II се копира в най-различни варианти: от гипсовите евтини статуйки до голямата скулптура в центъра на Паленке. Впечатлява и се врязва в паметта типичната глава на човека от Мая – издължен назад и стесняващ се череп, голям гърбав нос, сливащ се с челото и пищни украшения над главата. Напомня на глава на орел – едно от свещените животни на Мая наред с ягуара и пернатата змия.
Най-големият син на Пакал II, Чан Балум, е завършил ансамбъла и митичната история на боговете и хрониката на владетелите на Паленке. Но вторият син на Пакал, Кан Хок Читам, загубил царството и главата си, победен от владетеля на Тонина през 711 г. и са започнали размирни времена. Събитието е изсечено на камък, отрязаната глава на царя е в ръцете на чудовище с оголен череп (Ах Пуч, божество на смъртта).
Изкачваме се на най-високо разположената сграда и под нас се очертава балансиран комплекс с кръгъл подиум в центъра. Скоро ни обхваща гъста мъгла и започва да ръми, а после се излива проливен дъжд, който поглъща постепенно панорамата, а джунглата поглъща жадно живителната вода. Пътечки в зеления гъстак водят и към други, по-малки и по-разрушени конструкции. Животът тук не спира – на тревата са разположили стоката си цял ред търговци.
Животът следва да се обновява, за да не изчезне. Затова боговете трябва да се хранят: с ухания на цветя, миризми на вкусни храни, с духове на животни и на човешки същества, обитаващи кръвта и сърцето. Жертвите се принасят на церемонии, фиксирани на различни дати в календарната година. Церемониите включват процесии, речи, танци, пеене и драматични представления.
Водопадите Мисол и Агуа Азул
Агенцията Кукулкан предлага търсеното пътуване до двата водопада – Мисол и Агуа Азул (‘синя вода’). Скоро се носим всред зелени поля заедно с няколко французи и американци. Минаваме край малки селца, край пътя деца предлагат кочани царевица. Скоро по бученето се досещаме, че сме близо до Мисол. Слизаме и само след няколко крачки пред нас се открива Водопада. Водата на две струи пада от около 50 м (колкото 20 етажна сграда) в дълбоко бушуващо езеро. Гледката поглъща взора и слуха, приковава. Правим обиколка се озоваваме в кухина зад струите.
След още половин час по серпентините стигаме до каскадата Agua Azul. В първия миг пред нас блясва широка и спокойна река. Цветът на водата е зеленосин в неописуеми нюанси на вировете, и блестящо бял на бързеите и падовете между тях. Гората скрива и открива причудливи форми всред бушуваща вода.
Водните струи, каменните форми и магичното синьо-зелено мият съзнанието и почти мигновено потопяват в тих екстаз. Дървета са се навели над водите и черни дроздове с жълти човки са накацали по клоните.
Високо отгоре реката се вижда блестяща, виеща се и падаща между пищни дървета. Тя следва своя път и хилядолетия оформя скалите. А още по-нагоре реката е спокойна, бавна и на тревния бряг са насядали хора на пикник. Малки мексиканчета се люлеят на люлки на дърветата и се гмурват.
С въздишка потегляме надолу, без да извадим приготвените кърпи и джапанки за плаж. Заставаме за последно до реката и поглъщаме частици от нейната стихия, за да се доближим да чистотата.
Очаквайте продължението…
Автор: Сергей Герджиков
Снимки: Сергей Герджиков
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Един коментар
Хареса ми. И на мен ми се прииска до бъда там.
Успех